Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.

В дома на Патароците посрещнаха свещеника с голяма радост.

– Колко мило от ваша страна да ни навестите. Заповядайте, седнете, – каза Климент.

Доротея наля чашите на масата, но взе шишето със себе си и го прибра. След като сръбна малко от чашата свещеникът строго каза:

– Климент идва редовно на църква и води Емил със себе си. Но младите трябва да идват да се изповядат всеки петък и да посещават богослуженията поне три пъти в седмицата. Петър и Симо не съм ги виждал в храма, откакто пристигнахте, така че с изповедите здравата сте закъсали.

– Имаме много работа, – обади се Петър – и нямаме много възможности за грях. –  Симо, ти успя ли да съгрешиш тази година?

Симо направи печална физиономия, въздъхна и каза укорително:

– Ако бях направил нещо такова, най-напред на теб щях да кажа, – обърна се той към Петър. – Останал съм си неосквернен.

На Петър брадичката му потрепери:

– Аз също съм съвсем невинен.

– Сигурни ли сте? – попита отец Кирил. – Не става въпрос за кой знае какви грехове. Да речем, не сте ли споменавали напразно името Господне?

– Мили Боже! Никога! – извикаха и двамата в един глас.

Петър и Симо изглеждаха потресени и възмутени от подобна идея. Отец Кирил изглеждаше учуден и може би малко разочарован, че и двамата се оказаха без пороци.

– Има много начини човек да съгреши и не всички са явни! – каза свещеникът. – Може например, да споделите вината за нечий грях, без сами да сте го извършили, като сте мълчали. Съгрешил ли е някой ваш познат?

Симо и Петър поклатиха глави в крайно недоумение. Отец Кирил размаха пухкавата си длан като търсеше вдъхновение.

– Може да сте съгрешили спрямо Святия Дух, като сте отхвърлили всепризнатите истини, например за значението на Светата литургия и тъй сте отблъснали Божията благодат от душите си.

Свещеникът изглеждаше много доволен от тази своя идея, но двамата се възмутиха и едновременно вдигнаха ръце пред сърцата си.

Отец Кирил не се предаде толкова лесно и започна да изрежда куп дребни прегрешения:

– Пристъп на завист, гордост, гневливост, някоя малка лъжа или …. нечестиви помисли.

При тия думи Петър се прекръсти и погледна свещеникът с недоумение:

– Не разбирам какво искате да кажете. Признавам, че съм невеж относно тези …

– Нечестиви помисли, – добави Симо. – Скъпи отче, можете ли да ни обясните какво е това, за какво говорите изобщо? Ами ако сме ги имали, а не сме знаели за тях?

– Може би грешим без да знаем, – допълни Петър. – Можем ли да попаднем в ада заради тези нечестиви помисли?

Сковани и парализирани от тревога, двамата вдигнаха глави.

– Похотливост, – свещеникът подръпна с едната си ръка расото, – от латински походливиум,  което значи ….ъъъ … да си ходил и изливал нечестиви течности в миналото или да мечтаеш за …. бъдещо въображаемо или реално съвкупление, грубо казано.

– А, съвкупление!

– От латински, – започна да обяснява Климент, който учеше редовно всяка вечер латински, – съвкуплениус, което ще рече да се съберат накуп пленници.

– О, това ли било, – захилиха се Симо и Петър.

Отец Кирил обидено надигна полите на расото си, прекоси бързо стаята и затръшна вратата зад гърба си.

Румен мина с бързи крачки между симетричните купове от компютърна памет и някъде в средата мярна тази, която му трябваше. Носеше сини дънки и памучна зелена риза.

Високата му фигура се открояваше между три компютърни екрана с формата и големината на огледала. Обстановката приличаше на пробна в универсален магазин.

Румен бе истински гений. От дванадесетгодишен  проектираше и разработваше компютри.

В желанието си да намери най-ефективен интерфейс, бе преправял тази системата безброй пъти. Използваше множество клавиатури, гласово активиране, виртуална реалност и говорящи холограми.

Всичко край него се променяше. Само Румен оставаше единствената константа на постоянно променящото се уравнение.

Радко почука на вратата, но Румен не го чу, затова бутна вратата и влезе.

В това време Румен се стрелкаше покрай стъклените екрани, на които просветваха данни. Той жестикулираше, докосваше и преместваше неща от един екран на друг.

Някакво странно приспособление за глава покриваше едното ухо на Румен и прибавяше  към дясното му око допълнителен миниатюрен екран, дълъг, колкото човешки пръст.

– Някой ден ще вляза тук и ще те намеря вграден в хардуера, – засмя се Радко.

Тъй като Румен не бе забелязал влизането на приятеля си, се стресна от гласа му.

– Можеше поне да почукаш, – недоволно реагира Румен.

– Как може при всичката тази неразбория от технологии, да не си сложиш звънец? – скастри го на шега Радко. – По-добре си вземи куче.

Лицето на Румен се сгърчи от негодувание.

– Имам си куче, но го оставих в къщи, защото пикае навсякъде и ми изгриза сумати кабели.

Изведнъж двамата приятели избухнаха в смях, който освободи напрежението създало се между двамата. След това Румен се ти, защо бе дошъл Радко.

В града им гостуваше специална научна изследователска експозиция и двамата беха взели решение, имено днес да я посетят, но както винаги Румен бе забравил.

Той забравяше дори и да яде, като застане между компютрите. Та какво да кажем за другите неща, просто нямам думи…..

Бащата мина покрай стаята на сина си и забеляза, че всичко е безупречно почистено, леглото оправено. Изглеждаше сякаш синът му си е събрал нещата и си е тръгнал.
Подозренията на бащата се усилиха още повече, когато забеляза писмо на празната маса. На него беше написано: „За татко“.
С треперещи ръце мъжът отвори плика. От там изпадна лист хартия. На него пишеше:
Скъпи, татко,
Пиша ти с огронмо съжаление и тъга. Трябваше да избягам с новата си приятелка, защото знаех, че ти и мама ще вдигнете скандал. Сандра е най-голямата ми любов, тя е много добра. Знам, че няма да одобрите връзката ми с нея, заради пиърсинга, татуировките, байкерските дрехи и факта, че тя е много по-възрастна от мен. Освен това тя е бременна.
Сандра смята, че ние ще бъдем щастливи заедно. Тя има ремарке в гората и куп дърва, които ще ни стигнат за цяла зима. Мечтаем да имаме много деца.
Сандра ми отвори очите за това, че марихуаната не е толкова вредна. Ние планираме да я отглеждаме сами и да я продаваме на другите членове на комуната, за да имаме пари за кокаин и екстази. А през това време ще се молим да бъде намерено лекарство за СПИН, за да бъде излекувана Сандра. Тя заслужава това!
Не се притеснявай, татко, аз съм на 15 и сам мога да се погрижа за себе си. Някой ден ще дойдем, за да се запознаете с многочислените си внуци.
С много любов, твой син Дени.
P. S. Татко, всичко това съм измислил. Аз съм у Митко. Просто исках да ти напомня, че има и по-страшни неща, от лошите оценки в бележника. Позвъни ми, когато мога да се върна!