За разположената на многобройните острови Венеция, мостовете са важни като въздух. Не е случайно, че тук има повече от четиристотин такива, всеки от които е уникален по свой собствен начин.

Най-известните са тези, които са прехвърлени през двата главни канала на града – Дворцовия и Канал Гранде.

На Rio di Palacio, така на италиански език звучи името на Дворцовия канал, имащ само два моста.

Независимо от парадното си име, Дворцовият канал е доста мрачно място, тъй като първоначално е свързвал двореца на Дожите със сградата  на Новите затвори.

Не по венециански е мрачна и безрадостна панорама, която се открива от така нареченият Сламен мост.

И това не е случайно, защото по този канал са прекарвали затворници и на тях съвсем не им е било  до това, да се любуват на красотата на града.

Своето странно за белокамено съоръжение име, мостът е получил благодарение на разполагащото се пристанище наблизо, където акостирали кораби, които превозвали слама за затворниците. Мостът е издигнат в средата на XIV век и е служил почти 500 години.

От реставрация съоръжението се е нуждаело чак през  ХIХ век. Тогава то не само бил ремонтирано, но и разширено.

Второто пресичане над Дворцовия канал е много популярния сред туристите, малък и много висок мост с арка, имащ красивото име Мостът на въздишките.

Легендата разказва, че влюбените, които се целуват на него по време на залез, ще останат завинаги верни един към друг.

Предназначението на моста не е толкова романтично. В продължение на няколко века свързва Palazzo Ducale, където обикновено се провеждат съдебните заседания, с градски затвор, разположен от другата страна на канала.

И въздишки тук са издавали не влюбени, а минаващи по моста арестантите. Много от тях са видели Венеция от Моста на въздишките за последен път в живота си.

На 1 април 2012 г, в Yandex била поместена шеговита панорама на Марианската падина. На нея можело да се разгледа потънал кораб, улуци и даже очи на чудовища.

Въпреки хумористичния характер, панорама обвързана с действителното местоположение Марианската падина, както преди била достъпна  за всички потребители.

През юни 2016 г. било публикувано изследване, според което тялото на дълбоководните ракообразни в Марианската падина съдържат по-високо ниво на токсични вещества, отколкото в крайбрежните води на океана, където се събират отпадъчни води, от промишлени и битови отпадъци.

В Марианската падина е намерена огромна бронирана амеба Ксенофиофори с размер 10 см в диаметър.

През лято, туристи посещаващи Талин, Рига и Вилнюс ще имат обяд или вечеря, не само в нормалните ресторанти, но също така и на специални платформи, които са окачени на височина от около петдесет метра над земята.

Тези необичайни ресторанти са наречени „Вечеря в небето“. Посетителите идват тук не само да похапнат.

По време на вечерята, туристите могат да се възхитят на чудесната панорама, която се открива от „окачените“ платформи.

Има идея такива платформи да се използват при различни кулинарни фестивали.

„Небесния ресторант“ представлява платформа, на която са поставени маса и 22 стола около нея. За всеки стол има 4 предпазни колана, които се притягат около седящия на тях.

Готвачът и обслужващият персонал се намират вътре в масата и обслужват екстремните гастрономи.

Тези банкноти почти никой не е видял, чрез тях никой не се е разплащал. Те са си останали една от най-важните държавни тайни на ГФР.

В бункера край река Мозел, където са се съхранявали тези пари, скоро ще се отвори музей.

Град Кохем се намира на бреговете на река Мозел. Винени изби, тълпи от туристи през лятото, живописни склонове ….това се открива от долината край реката пред портата на местния Имперски замък, който е най-популярната забележителност в района.

Тази панорама са фотографирали милиони туристи не веднъж, без да подозират, че на противоположния бряг се намира един от най-секретните западногермански бункери от времето на Студената война.

Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.