Имало едно малко миещо мече Енот. То се бояло от всичко и за това нямало приятели. Трудно му било да се запознае с някого.
Всяка сутрин то ходело за съчки до реката. Но с пръчките не можело да говори и му било скучно.
Една сутрин мечето забелязало на реката катеричка. Тя миела гъбки и ги слагала в кошницата си. Мечето се изплашило и тихо преминало реката, така че тя да не го забележи. То харесало много катеричката и си мислело само за нея.
Един ден, когато преминавал реката на едно по отдалечено място видял, че катеричката изпуснала кошничката си във водата и тя заплувала по течението към мястото, където бил Енота.
Катеричката се опитвала да я отлони с пръчка към брега, но тя била вече отишла много далече.
Тези гъби катеричката ги е събирала цяла година, станало и тъжно, че ги губи и заплакала.
Мечето стояло като вдървено, но това бил единственият случай, когато можело да помогне на катеричката. Енотът много се страхувал да направи това, защо и сам не знаел.
Кошничката го приближавала, коленете му се разтреперали, нещо го стискало за гърлото, пот избил на челото му, станало му студено.
И когата кошничката започнала да се отдалечава от него, той най-накрая се решил. Скочил във водата и потънал до кръста, но хванал кошничката и я изнесъл на брега.
От студената вода всичкте му страхове се стопили. Мечето смело отишло при катеричката подало ѝ кошничката и казало:
– Ето ви кошничката, не се притеснявайте.
Катеричката много се зарадвала, погледнала Енота и казала:
– Много благодаря. Ти си истински приятел.
Малкото мече заподскачало щастливо. Никой до сега не му е казвал толкова хубави думи.
– Но ти си мокър, – казала катеричката, – ела у нас да се изсушиш.
Двамата отишли при катеричката, пили чай, яли сладки и дълго разговаряли.
От тогава мечето и катеричката станали приятели и си помагали.

Без тях, нашите нозе щяха да бъдат безмислени пръчки и ние трудно щяхме да контролираме нашето ходене.
Човекът има особена походка, тя много се отличава от тази на животните. При ходене нашето стъпало се премества от петата към пръстите. Всяка крачка завършва с усилията на нашите големи пръсти, които са снабдени с удивително яки мускули. Мускулите започват от пръстите и завършват почти до коленете
Пръстите на краката са нужни за баланс. Ако човек дълго време е ходил бос по неравна повърхност, пръстите му помагат да не падне.
Когато човек тича, пръстите на краката помагат на човек да се отблъсква от земята. Те служат като лостове, които взаимодействат с повърхността и запазват баланса.

Тази вечер Евгений беше много уморен и не излезе с приятелите си. Днес два часа сече дърва на баба си. Легна, но сънят му бягаше от очите и започна да се върти в кревата.
– Ако не ти се спи, лежи тихо, – каза баба му. сега искам да се помоля.
Евгений вдигна рамене:
– Моли се! Нима ти преча?
Но любопитството го бодна и той попита:
– А защо именно сега си решила да се молиш? По-рано не можа ли?
– Сега е Бъдни вечер, – каза строго баба му, – утре е Рождество Христово’
– Какво е това? – и за да не расърди баба си по-меко каза. – Нищо не съм чувал за това.
Бабата въздъхна и обясни:
– Рождество – това е денят, в който Христос се е родил, Божият Син, нашият Спасител.
– Какъв Спасител?
– Човешки, – бабата замълча малко и продължи. – Всички сме грешни пред Бога. Той остави Сина си да бъде разпнат на кръста, заради нашите грехове, така че хората да не страдат.
– А, да! – спомни си Евгений, – И после възкръснал. Тогава защо хората още страдат? Значи Той не може да ги спаси?
– Това се е случило много отдавна, – неохотно каза бабата. – От тогава колко много пъти сме съгрешавали…. И само Той Христос гледа за всички…. Молят се хората и Той им помага.
– Тогава иди се помоли в църквата, – предложи Евгений.
Бабата повече не му обърна внимание, застана на колене пред иконата и зашепна нещо неразбрано за младежа. От време на време се кръстеше и бавно се покланяше.
Евгений гледаше баба си и му стана мъчно за нея. До сега не бе му ставало така мъчно, нито за себе си, нито за хората.
Баба му престана да шепти, стана духна свща и си легна.
– Благодаря ти, Господи, – чу Евгений да казва баба му. – на сърцето ми стана по-леко…
Сънят не идваше и Евгений попита баба си:
– За какво се моли?
– Как за какво?- обади се баба му.
– Какво искаше от Бога? Трябва ли ти нещо?
– На мен нищо не ми трябва, аз съм стара. Не за себе си….
– А за кого? – нетърпеливо скокна Евгений.
– За вас, за майката на Лена, за комшийката ……знаеш ли колко много болка и мъка има у хората?
– А за нас, защо си се молила?
– Животът ви е безпътен, не е добър. Рядко ви виждам, а и не мога да ви разбера…..
– Как така безпътен?
Бабата загрижено каза:
– По-добре заспивай.
Но Евгений не можеше да заспи. Той лежеше със отворени очи.
– Бабо, а ти вярваш ли в Бога?
– Да, – каза тихо старата жена. – Вярвам, че Бог помага на хората да живеят по добре само, че на тях ума им не стига.
– Но как можеш да вярваш в Него, ако никога не си го виждала? Какъв е Той?
– Боже, прости на тази окаяна душа, – замълви бабата.
– Защо се сърдиш? – миролюбиво каза Евгений. – Интересно ми е. Ти вярваш в Бога, все някак си го представяш. Какво представлява Той?
– Какъв е Той все сам за себе си решава. За мен Бог е доброта, любов и помощ.
Двамата замълчаха. Младежът загледан в звездите, показващи през прозореца, започна да се усмихва. В сърцето му се зараждаше нещо толкова хубаво и добро…..
Тази нощ Христос не се роди в яслата, а в едно буйно младо сърце, което до сега не беше познало Бога…..

Веднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.

Това беше втората ѝ Педесятница. Тя с трепет очакваше празника. Искаше ѝ се да преживее нещо ново. Да стане свидетел на необикновено чудо, дело на Божиите ръце.

Застана на колене и започна:

– Господи, утре ще празнуваме изливането на Св. Дух върху групичката събрана в горницата и началото на църквата. Този ден е необикновен за нас. Иска ми се на този празник да видя най-голямото чудо. Слушала съм за толкова много действия на Св. Дух, но сега искам да бъда свидетел на най-голямото Му чудо……

След това кротко заспа.

Молитвата беше искрена и по детски казана, като на човек, който скоро е предал сърцето си на Исус.

Денят беше слънце и приятен. Птичите гласове звучаха като безкраен концерт, напоен с музика на благодарност и поклонение. Слънчевите лъчи проблясваха между клоните и насищаха всичко наоколо  с очарователни нюанси.

В църквата всичко мина много добре. Хвалението беше прекрасно, думите в проповедта докосваха сърцата, лицата на хората сияеха, защото Божията ръка ги бе докоснала, но ……нищо особено не се случи.

Тя беше малко разочарована. Може би неправилно се е молила и Бог не я е разбрал добре….

Изведнъж една жена я дръпна за ръката и я покани да идат заедно до брат ѝ, който е в болницата. Тя се съгласи бързо. По пътя жената ѝ обясни, че брат ѝ бил много упорит и не искал да чуе нищо за Бога. А на нея толкова много ѝ се искало да го види в църквата.

Стигнаха неусетно до вратата на болницата. Пред самата сграда имаше градинка, където болните събираха слънчевите лъчи. На една от пейките сам седеше брата на жената. Изгледа я кисело, но като видя, че не е сама, опита се да се усмихне.

Запознаха се. Странно, но разговорът тръгна към днешния празник и Бог. Какво точно си говориха, тя не помнеше по-късно, но забеляза някаква промяна в брадясалият човек, наметнал болничния халат, седящ на пейката. Взеха си довиждане и си тръгнаха.

След няколко дена тя срещна същата жена. Тя ѝ се усмихна и я прегърна. След това каза:

– Да знаеш какво Бог е направил с брат ми, нямам думи за това. Нали си спомняш, че на Педесятница го посетихме в болницата. Докато сме разговаряли, някаква топлина се разляла в тялото му и той престанал да чувства болка. Не знам дали ти казах, но имаше рак на стомаха. След като се прибрал в стаята, ми каза, че нещо го е накарало да посегне към Библията, която му бях оставила…., – жената се задави от вълнение, а очите ѝ се изпълних със сълзи, – започнал да чете, а после предал сърцето си на Бога. Днес го изписват напълно здрав.

Тя се зарадва и прегърна жената. Сълзи напълниха и нейните очи.

Едва тогава разбра, че Бог беше изпълнил молбата ѝ. Той ѝ беше показал най-голямото чудо – спасението на един човек.