В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.

Това е един от най-древните занаяти, основа на ръкоделието, свързано с плетенето на възли.

В различни периоди той бе наречен от всички – „мексикански дантела“, „ресни на възли“, „квадратна сплитка“, само през миналия век той става известен като макраме.

Дори и в най-раните времена с помощта на завързване на възли се е предавала информация.

След това подобни възли се използвали за направа на капани за ловците и мрежа за рибарите. Те изкусно свързвали влакна от растения, ивица от кожи, коси, трева и вълна. Плели мрежи, ловджийски чанти, дрехи и килими за дома.

На Изток, благодарение на декоративното плетене на възли са излезли на мода деликатни тънки дантелени шалове, оригиналните ресни, усукани великолепни покривки, различни кърпички, килими, завеси, абажури, шнурове за украса на златни и сребърни нишки.

Един посетител бил много разочарован от посещението си при един мъдрец, защото очакванията му не се оправдали. Той чул само няколко банални фрази, които били адресирани към него.

За това се оплакал на един от учениците на мъдреца:

– Дойдох да се срещна с мъдреца, но намерих обикновен човек като всички.

Ученикът отговорил:

– Нашият учител е обущар. Той има неизчерпаем запас от кожи. Кроил и шил е според размера на краката ти.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

С малко изменение на куртката, тя се превръща в тигър, слон или други животни, които са застрашени от изчезване. Тази необичайна трансформация е направена с цел да изтрие границата между човека ловец и животните, които той убива.
Древните хора са слагали върху себе си животински кожи, за да се стоплят. В днешния свят не е необходимо да се убиват животни, но човекът е останал верен на тази традиция. В резултат на това, много видове са на ръба на изчезването, а други са изчезнали от лицето на Земята.
За да привлече вниманието към проблема на застрашените животни, лондонският дизайнер Рохан Чобра е създал необичайна колекция от облекла – якета, оформени като силуети на диви животни, застрашени от изчезване. Благодарение на гениална система от ципове и закопчалки, якета в зависимост от модела приемат формата на носорог, слон, тигър или планинска горила.
Според Рохан, всяка куртка напомняне на човека за неговото лично участие в унищижаването на животните на Земята. „Опитах се да неутрализирам границите между ловеца и плячката му“, – казва дизайнерът.
Български дизайнер е създал трансформиращи се куртки и якета, които се превръщат в ръчен багаж, но той ги е замислил с по-прагматична цел, свързана преди всичко с комфорта на човека.