Виктор спря и се вгледа в следобедния пейзаж. Съсредоточи върху дишането си и проясни съзнанието си. Опита се да овладее емоциите си, но без особен успех.

Току-що бе преживял период, в който губеше разсъдъка си и действаше, воден единствено от чувствата си. Беше загубил контрол върху действията си. Съзнанието му се бе изолирало от реалността. Тези белязани с насилие мигове тревожно зачестяваха и продължаваха все по-дълго.

Те започнаха по време на мисията му в Афганистан. Тогава продължаваха само за част от секундата и се случваха на два-три месеца.

Той смяташе, че това му състояние се дължи на стреса от участието му в тази гадна война. В края на войната той губеше паметта си по цели дни. Понякога идваше в съзнание, но се намираше в други части на страната, без да знае как и защо се е озовал там. Пристъпите спряха, когато войната свърши.

Спомените за тези случаи избледняха. Но изведнъж се появиха отново. Безполезността на кариерата му стана очевидна, когато любимата му родина изчезна под вълните на новите промени. Краткотрайните загуби на паметта започнаха отново. Времетраенето и честотата им се увеличаваха непрекъснато.

По време на сляпата ярост на Виктор умираха хора. През последния месец се бе събудил от поредния епизод и бе видял, че четирима от подчинените му са загинали от неговата ръка.

Бяха наредени около масата за конференции и гърлата им бяха прерязани. Виктор не си спомняше да ги е убил. Нямаше представа как е успял да сломи съпротивата им, докато ги е ликвидирал. Четиримата бяха едри и яки мъже.

Съзнавайки, че току-що се е върнал от скритото насилие в съзнанието си, той се обърна, за да види дали неудържимата му ярост не е станала причина за още една смърт.

Гостът му бе слаб, млад учен в черни джинси и риза без вратовръзка. Теодор се бе втренчил във Виктор през дебелите стъкла на очилата си. В замъглените му очи се четеше недоумение и изненада от случилото се, на което току-що бе станал свидетел.

Виктор се зарадва, че вижда жив младия човек пред себе си.
Той застана пред младия мъж и заплашително скръсти мускулестите си ръце пред гърдите си. Гласът му беше спокоен и еднообразен, а бурните му чувства бяха временно овладени зад невъзмутимата му фасада.

– Поради некомпетентността на някои хора, задачата ти току-що стана много по-трудна.

Теодор не каза нищо. Седеше на ръба на креслото доста уплашен.

– Обади се моят човек – Виктор кимна по посока на строшения телефон. – Направени са два неуспешни опита да се спре неприятелят. Очаква се от другата страна да предприемат някакъв ход. Познавам ги много добре и знам, че единственият шанс срещу тях, е да избързаме с крайния срок. Трябва да си готов до 36 часа, в противен случай трябва да зарежем проекта.

– Не! – Гневът в гласа на Теодор изпъна хилавото му тяло.

Тесните му рамене се повдигнаха, той стана и неспокойно закрачи из стаята.

– Да или не, – засмя се злобно Виктор, – зависи от ситуацията и ответната реакция на тези отсреща.

Въпреки пристъпите и това, че не можеше да контролира съзнанието си, Виктор бе решил да унищожи веднъж и завинаги тези, които му бяха причинили това болезнено състояние и искаха да го унищожат.

Диваните толкова здраво са навлезли в интериора ни, че те не предизвикват изненада и някакъв по-голям интерес.

Зад тях се крият невероятни истории. Някои от тях имат доста красиви имена, които трябва да запомним.

Много модели са издържали проверката на времето и никога няма да остареят.

Честелфилдският диван се е появил през 18 век. Той има интересна история.

Казват, че четвъртият граф на Честерфилд благодарение, на когото се е появил и дивана, поискал да създаде такава мебел, че мъжете удобно да могат да се разположат на него и костюмите им да не се мачкат.

Диванът станал символ на богатство и разкош. Той и днес не е загубил славата си.

За него е характерна кожа, заоблени подлакътници и височина равна на дължината на гърба на мъжете. Отсъстват възглавници зад гърба и тъфтинг.

Вечер е. Елена имаше в чинията си пилешка супа, а котето наденица.

„Защо да не му дам малко пилешко?“ – помисли си Елена.

Гребна с лъжицата една мръвка и внимателно я сложи в паничката на котето. Животинчето веднага я заръфа. Изглежда много му хареса.

Елена отиде до стаята, за да си вземе телефона, а когато се върна …. изненада.

В супата си намери парченца наденица.

Унесен в мисли, Камен почти не забеляза група десетгодишни хлапета, които крещяха. Когато се приближи разбра, че малчуганите замеряха с камъни едно четиринадесетгодишно, високо и красиво момче и му крещяха:

– Тъпак! Малоумен! Лигаво лайно! …….

Но въпреки ръста си, едрото момче само се свиваше от страх и болка при всеки удар. Един камък го улучи в челото и то се свлече на земята. Малчуганите се втурваха напред, готови да го ритат.

Камен връхлетя, сграбчи едно за ухото, препъна друго и лекичко го срита. След миг цялата банда търти на бяг, сипейки ругатни.

Камен се наведе над падналата жертва.

– Няма страшно, отидоха си – каза той на ридаещото момче, което се беше свило на топка и закриваше лицето си с длани.

Момчето продължаваше да хлипа.

– Няма да те нараня. Те си отидоха.

Камен го докосна леко по рамото. Момчето изведнъж оживя и замахна с такава бързина, че юмрукът му улучи челото на спасителя му.

Камен отскочи с вик на изненада и болка. Момчето го изгледа смаяно и запълзя назад към близката стена, като се озърташе с ужас за мъчителите си.

– Какво ти става, луд ли си? – викна Камен на уплашеното момче. – Опитвах се да ти помогна, а ти без малко да ме убиеш.

Момчето продължаваше да го зяпа, накрая започна да мучеше несвързано.

Камен осъзна, че момчето е нямо. Протегна ръка. Момчето бавно я хвана и той му помогна да се изправи.

– Ела с мен, – каза му Камен.

Момчето го гледаше без да реагира. Беше и глухо. Камен му направи знак да го последва и то бавно тръгна, плачейки от болка и унижение.

Десет минути по-късно, когато Камен почистваше момчето във кухнята, нахълта Ана. Като видя окървавеното момче Ана ахна и кресна:

– Какво си му сторил?

– Едни чаровни хлапета го замеряха с камъни и аз ги прогоних, – викна Камен на свой ред.

Ана се почувства виновна за избухването си.

– Съжалявам. – каза тя, но Камен само изсумтя. – Много съжалявам, – повтори тя, после разтревожена пристъпи до момчето и го целуна.

Камен я гледаше изумен. Момчето малко се поуспокои. Ана  го погали по косата и погледна към Камен.

– Това е брат ми Самуил, – обясни тя. – Хората го смятат за малоумен. Той е глухоням. Обясни ми какво стана?

– Беше на улицата и някакви хлапетата хвърляха камъни по него.

– Изверги! – възкликна тя. – Мислят, че всичко ще им се размине, защото той не може да се оплаче.

– Няма ли кой да го пази?

– Има, но иска да бъде сам и вечно бяга навън, защото иска да бъде като другите. Но те го мразят и се боят от него. Казват, че бил обладан от дявола.

Вече по-щастлив, Самуил посочи Камен, измуча и изигра сцената с хвърлянето на камъни и появата на спасителя му.

– Той иска да ти благодари.

– Как разбра? – попита недоверчиво Камен.

– Не знам, но той има добро сърце, макар да не може да говори.

Тя хвана ръката на Самуил, разтвори дланта му и я протегна към Камен. След като момчето разбра какво се иска от него, започна енергично да тръска ръката на своя спасител.

Главата ни е нужна, за да мисли, краката – да ходим, но за какво ни са веждите?

Основната функция на веждите е да защити очите. Това специфично окосмено покритие помага на човека да оцелее в екстремални условия.

Когато нашите далечни предшественици са влизали в схватка с дивите зверове, по време на двубоя по лицата им се е стичала пот. В нея, както е известно, се съдържат вредни за очите сернокисели съединения, които ни карат непрекъснато да мигаме, лишавайки ни за секунди от зрение.

Този момент е напълно достатъчен, за да може звярът да нанесе на човека смъртоносна рана. Но в този двубой са побеждавали нашите предци, защото потта не е попадала в очите, а по веждите се е стичала по слепоочията и по носа.

Веждите ни спасяват не само от потта, но и по време на ремонт, когато мазилката пада не върху очите ни, а отново върху тях.

Освен това веждите ни помагат да изразим различни емоции, като тъга, гняв, изненада. … Те позволяват на събеседника ви да разбере, как вие се отнасяте към дадена идея или събитие.