Ето го и първият гост. Влезе млад, набит мъж с червендалесто лице.

– Мони, – възкликна Славка, – какво е това от теб? Мъжът може да мами жената, но никога не бива да я изненадва!

Това бе намек за малко екстравагантното му облекло, което веднага се набиваше на очи.

– Щастлив съм, че отново мога да дойда на гости, особено във вашия дом, – каза Симеон, като се усмихна някак предпазливо.

Симеон само се преструваше на скромен, той чудесно изпълняваше ролята си на равнодушен човек. В действителност беше интелигентен кариерист, който не позволяваше на никой да надникне в душата му.

Славка бе чула, че мъжът ѝ иска да го постави на по-отговорен пост, за това реши леко да го поизпита. Започна с нещо съвсем невинно:

– Как вървят уроците ви по танци? Имате ли вече напредък?

Симеон направи кисела гримаса.

– Учителят ми по танци заяви, че съм безнадежден случай и нямам никакъв шанс.

– За това пък много уверено и сигурно се движите във фирмата. Де да имаше човек, като вас, който да ме предупреждава на всяка крачка, преди да се подхлъзна.

– Но вие сте съвършена танцьорка. Работата в една фирма не се различава много от танцовото изкуство. И в двата случая се оказва, че трябва да водиш други хора, не където искат те, а където трябва.

– За мъжете това е лесно, но какво бихте посъветвали една жена?

– Зависи, – потърка брадата си Симеон, – работата в една фирма е област, в която характерът на човека не пречи на кариерата му. Ако жената е глупава бих я посъветвал да следва мъжа си, а ако е умна да разчита на инстинкта и интуицията си. Работата в една фирма не е нищо повече от изкуство да правиш разлика между приятел и враг.

– Де да беше толкова лесно, – въздъхна Славка. – Как да направя разлика между един или друг служител? За мен те са като объркан танц. Един се противопоставя на шефа на фирмата, друг настройва една група срещу друга, един подкрепя главния инженер, другия главния счетоводител, …. Направо да ти се завие свят.

– Така е и при танцуването, – засмя се Симеон. – Завива ти се свят само, когато се увлечеш по отделни стъпки и забравиш смисъла и целта на цялото. В работата е същото. За многото, колкото се може по-малко, за малкото по възможност повече, а ако има съмнение оставяте всичко за себе си.

– Тогава как различавате, кой какъв е?

– По отношението им към истината, – отговори Симеон. – Има хора, които вярват в това, което казват, но повечето не вярват. Опасни са само първите.

Славка разбра защо мъжът ѝ бе предпочел именно Симеон, но той трябва да бъде и много предпазлив спрямо него. Симеон бе тиха вода, съвсем не бе глупав и от него всичко можеше да се очаква.

Гостът влезе в салона. Той бе с гладко избръснато лице и сурови черти. След като размениха няколко фрази за времето и здравето на в семействата им, всички бяха поканени на вечеря.

– Цвекло?! – попита намръщено Явор и остави приборите на масата. – Мисля, че е доста оригинално като идея.

– Това ми е любимото ядене, – обясни Петко. – когато бях по-млад и нямаше нищо за ядене, за мен цвеклото бе най-големия деликатес.

– Разбирам, – каза Явор. – Поднасят ви го и днес на масата, за да напомните на децата си, че благоденствието, което имате сега, не е дошло от само себе си.

– Точно така, – потвърди Петко, впечатлен от острия ум на госта си.

– Възхищавам се на педагогиката ви, – кимна Явор, но не почна да яде от цвеклото. – Методите на възпитание са много важно нещо, но те не са в състояние, да научат младите хора на истинските ценности. Съжалявам но няма да ям от вашето цвекло. Не бих искал след това да имам стомашно разстройство.

Ева се засмя. Никой до сега не бе разговарял така с баща ѝ.

Явор ядеше задушеното говеждо с истинско удоволствие, но изобщо не се докосваше до цвеклото. През цялото време пускаше остроумни забележки, а Ева едва не се задави от смях.

– Позволете ми да ви направя комплимент на роклята, Ева, – обърна се Явор към нея и тя се стъписа. – Според мен тя изразява очарованието да служиш на ближния. А прическата ви е цяло чудо на плетаческото изкуство.

Ева бе изумена. Чудеше се да се обиди ли или да се засмее на надменния му коментар.

– Ако мога да обобщя, – продължи Явор, – модно е това, което носиш сам, старомодно е това, което носят другите. Но не мислите ли, че обиците ви малко нарушават композицията?

Подигравателната му забележка, остави Ева без думи. Тя загуби дар слово.

„Какъв нахалник“, – помисли си Ева.

Кой би реагирал толкова очарователно на обезобразяването, на което се бе подложила днес следобед, след като чу, че ще и представят поредния кандидат за съпруг.

Ева очакваше да чуе някой от учтивите безсмислици, с които ѝ досаждаха останалите кандидати, Но Явор я изненада още веднъж. Той не я попита дали умее да шие, да готви, нито за любимите ѝ театрални представления или любими предавания по телевизията.

Явор беше невероятно прям и открит:

– Какви са мечтите ви, Ева?

– Не мислите ли, че сте малко недискретен? – Ева се изчерви.

– Не говоря за това, което си представяте нощем, – Явор се усмихна някак загадъчно, – а за онова, което си мислите през деня. За мен това е важно.

Ева се отпусна. Никой до сега не се бе интересувал от това, кое за нея има смисъл. Явор започна да ѝ става симпатичен.

– Интересувам се от съвременните теории на естествознанието, – каза Ева и забеляза как Явор бе наклонил глава и внимателно я слушаше, – най-новите постижения на ботаниката и зоологията. По-точно революционните открития на изследователи от най-далечните кътчета на земята. Тези, които разтърсват закостенелите традиции и разкриват истината за нещата

Явор я погледна с искрено уважение.

– Ако съм разбрал правилно, вие се стремите да вникнете в тайните на живота?

Ева го погледна изненадано. Този младеж имаше не само остър ум, но бе способен да вниква в чувствата на другите.

– Напълно ви разбирам, – кимна Явор. – Мечтите дават на живота посока и смисъл. Без мечти нашето съществуване се превръща в безсмислен труд и пълна глупост.

До сега Ева бе отхвърлила всичките надути младежи, които и предложиха брак, но явно Явор я заинтригува. Родителите ѝ забелязаха това и най-после се изпълниха с надежда ….

Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.

Благовест слушаше внимателно Зина, но продължаваше да гледа през телескопа. Искаше със собствените си очи да се убеди в това, за което тя му говореше.

Зоя обясняваше за Космоса, съотношението между звездите, разположението на планетите.

– Там стои Той и гледа надолу към децата си, – прошепна тихо Благовест. – На какво ли разстояние е от нас?

Зина помисли, че я пита за разстоянието до Юпитер, тъй като той много се интересуваше от тази планета.

– Според изчисленията на астрономите е между 750 милиона и един  милиард мили, – отговори Зина.

– Толкова далече ….и толкова близко, – изненадано каза Благой. – Чудно ли е, че предизвиква такова страдание в душите.

– Имаш предвид меланхолията, угнетението и подтиснатостта ли? – попита Зина и внезапно разбра. – Това са болести, от които страдат децата Му.

– Да, – отговори Благовест. – Душата тъгува за преходността на тялото.

Изведнъж Благовест стана и се обърна.

– Не знам дали трябва да се използват такива инструменти, – смутено каза Благовест. – Имам чувството, че прониквам в скритите Божии тайни без позволението Му.

– Може и да си прав, – промълви замислено Зина. – Но нали художниците, скулпторите, архитектите, музиканти и всички хора на изкуството копират Божиите творения в произведенията си. В някои от тях откриваме дори небесния ред.

– Да, – очите на Благовест блеснаха като звезди. – Изкуството не е смелост, дързост и възвеличаване, а душевна утеха дадена ни от Бога. Той е създал хора, способни да правят изкуство, за да преодолеят с него преходността си. Това е една голяма утеха, с която ни дарява творчеството. Затова всяко произведение на изкуството струва много повече от този, които го е създал.

– Можем ли толкова много да очакваме от едно човешко същество? – попита смаяно Зина.- Кой може да се постави изцяло и завинаги в служба на делото си.

– Човекът на изкуството няма друг избор, длъжен е да го направи! – наблегна Благовест. – Както Юпитер стои точно на това място и свети по-ярко от Сатурн  или смяташ, че всичко е случайност?

Благовест говореше много разпалено и Зина се отказа да му противоречи. Беше готова да спори с него, но усещаше, някъде дълбоко в себе си, че имаше истина в думите му.

Радан се усмихна приятелски на Катерина, но тя остана с чувството, че ѝ се присмива. Беше я поканил, за да и покаже ателието си. Тя знаеше, че е добър в работата си, но за първи път прекрачваше прага на творческото му гнездо.

– Всички скулптори ли са ваши? – попита Катерина.

Радан я погледна, изразявайки  цялото си превъзходство. Тя се престори, че не е забелязала демонстрацията на прекаленото му голямо самочувствие и попита съвсем небрежно:

– Сигурно е много трудно да издялаш колона с фигури?

– Трудно ли? Съвсем не, – Радан е засмя като малко момче, за което всичко е лесно. – Всичките тези фигури са в мрамора. В него има мъже, жени, деца и всичко, което можете да си представите.

– Как  така? – скептично сви вежди Катерина.

– Е, просто трябва да се отстрани излишния камък, – самодоволно и наперено обясни Радан.

Катерина се насили и му се усмихна.

– Ами този херувим? – попита тя, сочейки мъж, който отчаяно крещеше. – И той ли е бил скрит в мрамора?

– Херувим ли? – попита учудено Радан. – От къде ви дойде това на ум? Херувимите са щастливи същества, те постоянно ликуват.

– Аз пък мислех, че като са близо до Бога страдат , защото осъзнават своето несъвършенство, – поясни Катерина.

– Глупости! – не се сдържа да изрази недоволството си Радан. – Тази фигура изразява една осъдена душа в ада. Нека да я оставим да се кае за греховете си.

Радан обърна поглед към скулпторите в залата и попита:

– Кажете ми, коя скулптура тук ви харесва най- много?

Катерина обходи всяка композиция, обстойно огледа всичко,  но погледа ѝ се спря на двама млади.

– Кои са онези двамата? – попита Катерина насочила погледа си в дъното на залата.

– Поздравявам ви за чудесния вкус! – каза Радан.

И двамата се насочиха към привляклата я композиция.

Когато приближиха достатъчно Катерина видя ясно лицата на фигурите. Имаше чувството, че и двамата копнеят да прекрачат през прозореца и да избягат в градината.

– Струва ми се, че съм виждала някъде този младеж, – каза замислено Катерина.

– Естествено, – възкликна развълнувано Радан. – Копирах я от изложбата, която сте посетили, но направих някои подобрения на самия образ. Ето, забележете сама разликите. Спокойното лице, което сте наблюдавали в музея, сега е останало без дъх от гонитбата на любимата.

Катерина бе вперила поглед в скулптурата и внимателно изследваше чертите върху лицето на младежа.

– Вижте колко е изненадан! – продължи настървено обясненията си Радан. – Жената, която силно желае се превръща в дърво, за да не позволи да я завладее. Бедният, жените са толкова жестоки …

– Каква странна история, – тихо каза Катерина. – И всичко това е скрито в каменния блок?

– Да, от самото начало, – очите на Радан засияха въодушевено. – Важна е идеята. Щом я имам, грабвам длетото и отстранявам излишния камък. Идеята, изненадващото хрумване, от него зависи всичко.

Двамата вървяха между скулпторите и Радан ѝ обясняваше защо е видял тази, а не друга фигура. Разкриваше ѝ каква идея е вдъхнала душа на едно или друго парче мрамора.

Скулпторите в тази работилница се наслаждаваха на живота и всяко предоставено им блаженство. Всичко изглеждаше леко и безгрижно, сякаш изкуството бе една грандиозна игра.