Архив за етикет: идеал

Кога ще можем

indexИсус Христос изисква от учениците Си, когато срещнат насилие и несправедливост, в сърцата им да няма ни най-малката следа от възмущение.

Този товар, който възлага Исус Христос на Своите служители, няма да устои на никакъв ентусиазъм.

Той може да бъде издържан само при едно единствено условие, ако всеки от служителите Му има лично общение с Христос, Който ще ги прекара през сурова проверка, докато в тях не се установи една единствена цел:

Тук съм, за да може Бог да ме изпрати, където иска. Всичко останало се изтласква на заден план.

Проповедта на планината не е идеал, а това, което ще стане със всеки от нас, когато Исус Христос ни промени и ни приведе в съответствие със Своя Дух.

Само тогава ще сме в състояние да изпълним изискванията на тази проповед.

Какво да правя

indexАлександър и Мая седяха на пейката. Сашо бе забелязал, че Мая е тъжна и ѝ предложи да се поразходят, но от ходенето им нищо не излезе.

Мая беше вглъбена в мрачните си мисли и постояно мълчеше. На опитите на Сашо да поговори с нея, тя отговаряше едносрично и отново млъкваше.

Двамата бяха на 18 години и учеха в един и същи клас. Сашо отдавна харесваше Мая, но не смееше да ѝ каже. Когато я видеше тъжна се стараеше да я разсее и развесели.

Накрая Сашо не издържа и каза:

– Мая не мога да те гледам такава посърнала. На мен съвсем не ми е безразлично, как се чувстваш. Искам да си щастлива и да се усмихваш.

Мая въздъхна дълбоко, очите ѝ се премрежиха от сълзи, а думите ѝ потекоха, като голяма река изпълнена с болка и мъка:

– Случайно научих, че баща ми изневерява на майка ми.

Сашо я погледна съчувствено, неговите родители се бяха развели, когато той беше на 10 години. Тогава много тежко го преживя.

– Ако кажа на мама, те ще се разделят, – Мая безпомощно погледна към Сашо. – Какво да правя?

Александър само вдигна рамене, той знаеше, че случаят е безнадежден и обречен на провал.

– Знам, че мъжете понякога изневеряват на жените си …., – Мая едва не се разплака, – но когато става въпрос за майка ми и баща ми, ……това ще нарани мама. А тя е толкова грижовна.

– Майка ми също не можа да го понесе, – сподели Сашо, – дълго след развода я чувах да плаче в спалнята.

– Моят баща е красив мъж – каза Мая – и жените се заглеждат по него.

– Ако само се заглеждат по него, – каза Сашо, – в това няма нищо лошо.

– Скоро, съвсем случайно чух баща ми да си уговаря среща с някоя си Камелия.

– Но това може да е било свързано с работата му, – каза Александър. – Някаква делова среща.

– Ако беше бизнес среща, – ядосано смръщи вежди Мая, – защо ще я нарича „зайче“ и „душичко“?

Сашо не можа да възрази с нищо на това.

– Мисля, че баща ми отдавна изневерява на майка ми, – каза настървено Мая. – Мама цял месец беше в болницата, той е посещаваше там, но вечер се прибираше след полунощ „от работа“.

Мая започна да чертае с обувката си линии пред пейката.

– Съжалявам мама и ненавиждам баща ми за неговото предателство. Ако ѝ кажа, двамата ще се разведат, но ако премълча трудно ще мога да възприема баща си като достоен човек и идеал за мъж. Какво да правя?

Сашо разбираше положението, но не можеше да ѝ даде никакъв съвет.

– Страхувам се, – продължи да излива болката си Мая, – че мама ако узнае за изневярата на баща ми, ще заприлича окончателно на старица. Тя така и не се оправи след операцията.

Мая се разплака. Сашо сложи ръка на рамото ѝ и тихо каза:

– Мая, ти не можеш да им помогнеш, ако сами не се разберат. Каквото и да правиш, всичко зависи от тях двамата. Доколко могат да си простят и да започнат всичко отново без съмнения един спрямо друг.

– Съвсем нищо ли? – Мая го погледна отчаяно в очите.

– Да, – въздъхна тежко Сашо. – Но трябва да внимаваме ние, да не правим така утре, когато имаме свое семейство, дом и деца.

Възраждането на българския дух

indexПървата световна война завърши. Това бе поредната катастрофа за българския народ. Последва духовна разруха. Хората се почувстваха сломени, съкрушени и отчаяни. Появи се реална заплаха националната ценностна система да рухне.

Хората бяха смазани и разбити. У някои българи се зароди желание да изтръгнат народа от апатията и несигурността, да повдигнат българският дух, който бе запазил народа ни от унищожение.

Стоян Омарчевски, министър на просвещението в правителството на Александър Стамболийски, жадуваше да види борбени и отстояващи правото си българи.

Днес в ръцете му бе попаднало интересно писмо. Почерка беше неравен, но четлив. Някакъв селянин му бе написал: „Трябва да отдадем почит на „големите българи“, които са ни направили народ, като Левски, Ботев, Каравелов ……“

– Това е чудесна идея, – каза си Омарчевски. – Трябва да се увековечи паметта на великаните на непобедимия български дух, на творците на родната реч, мисъл и историческа слава, на големите ни дейци за народното пробуждение, за да служат за назидание и пример на поколенията.

И той реши да внесе в Народното събрание законопроект за поставяне на бюстове на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина.

Омарчевски се срещна с професор Боян Пенев и двамата дълго обсъждаха този въпрос. Пенев беше от хората, на които тази идея не му бе чужда.

– А защо да не се обяви за празник по този повод? – попита Омарчевски.

– Как мислиш добре ли ще звучи „Празник на народните будители“? – професорът погледна възторжено събеседника си. – Този ще бъде ден на почит пред онези родолюбци, които са пробуждали народа чрез слово и оръжие, воювали са за вярата, езика и свободата на България.

– Нека плеадата на будителите започне с Паисий Хилендарски, да преминава през книжовници и заможни българи, вложили сили и средства в създаването на училища и църкви в подкрепа на вярата. Сред будителите нека бъдат и десетките борци за национално освобождение, хората на образованието, науката и културата, допринесли за духовното развитие на България.

След това неусетно дойде денят, в който Омарчевски застана пред Народното събрание, за да изложи мотивите за празника. Гласът му звучеше тържествено и внушително:

– Когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, българският народ търси упование и надежда в своето минало, във всички ония морални и културни качества, които носи в душата си…

Никой в залата не можеше да отрече това.

– Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители. Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат.

Те са най-верните изразители на спонтанната воля на българския народ към безкористно и всестранно развитие, самоопределение и утвърждение като културна сила. Те са живата и вечна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, те са безсмъртната гаранция, че нашият народ ще прескочи всички съдбоносни изпитания и ще оцелее.

Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – …

Болката, че са изтървали младежта, замъгли очите на мнозина от седящите.

– Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото.

А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвувателност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот.

От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България……

Всички го слушаха съсредоточено и внимателно. Не едно родолюбиво сърце трепна при този призив. Всички бяха единодушни, че това е необходимо за възраждането на българския дух.

Сред най-популярните български народни будители бяха признати Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други.

На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излезе с окръжно номер 17 743, според което 1 ноември бе определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“.

Цар Борис III подписа закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г.

Така 1 ноември бе обявен за официален народен празник в чест и памет на заслужилите българи.

В пиянството се корени много зло

imagesДвама млади се оженили. Бъдещето им изглеждало като непрекъснато щастие, но грехът подкопал това щастие.

Мъжът започнал да се увлича по пиенето на спиртни напитки, а това го привързвало все повече и повече към този порок. Всяка вечер той започна да прекарва извън дома си.

Това причинявало много мъка на младата жена. Времето минавало и идеала на нейното сърце се превърнал в пияница.

Накрая изгубила търпение, тя отишла в кръчмата и казала на кръчмаря:

– Дайте ми, моля ви, мъжът ми!

– Ето мъжът ти, – казал кръчмарят.

– Нима това е моят съпруг? Какво сте направили с него? В какво сте го превърнали? Върнете ми го такъв, какъвто аз го познавам!

Алкохолът е разрушил не едно семейно щастие. В пиянството се корени много зло.

То е майка на порока, съпротивлява се на добродетелите. Пиянството прави смели плахите, а целомъдрените похотливи.

То не признава истината и отнема благоразумието. Виното удавя разума, възбужда страстите и похотта.

Кой прекарва времето в пиянство, разврат и лакомия, е попаднал във властта на дявола.

Главното зло на пиянството е в духовната сфера. То опустошава вътрешния живот на човека. Пиянството е началото на отхвърляне на Бога.

Библията казва: „Кому горко? кому скръб? кому каране? Кому оплакване? Кому удари без причина? Кому подпухнали очи? – На ония, които се бавят около виното, които отиват да вкусят подправено вино. Не гледай виното, че е червено, че показва цвета си в чашата, че се поглъща гладко, защото после то хапе като змия, и жили като ехидна. Очите ти ще гледат чужди жени и сърцето ти ще изригва развратни неща; Даже ще бъдеш като един, който би легнал всред море, или като един, който би лежал на върха на мачта. Удариха ме ще речеш, и не ме заболя; Биха ме, и не усетих. Кога ще се събудя, за да го търся пак?“

Горчивите плодове

imagesЗлатка бе дребна на ръст, с високо чело и дълбоки топли кафяви очи. Тя издърпа стола и седна. Заслуша се в разговора на останалите. Отметна падналия кичур върху лицето си и се намеси:

– Други ценности владеят съзнанието на нашите деца днес. Не знания, а пари, бизнес и мода са в акълите им.

– Да си виждала млади хора да говоят за философия, наука и литература? – засмя се Бойко.

– В устата им са имената на бизнесмени, разни рекетьори, съвремени „супермени“, които са майстори на далаварите, притежаващи суперлуксозни коли и много момичата за забавление, – намръщено добави Велко.

– Какво друго очакваш, – махна с ръка Златка, – щом учениците палят цигарите си от тези на учителите, а после пият заедно коняк в училище?!

– Спомням си думите на един ученик, – каза Стойчо, – „Има ли смисъл да уча? Баровците, които карат поршета и понятие си нямат за Втората световна война, Аспарух, законите във физиката и химията, но това не им пречи да правят милиони. А тези завършили висше образование са без работа, а ако работят изкарват сто пъти по-малко от един бизнесмен. Защо ми е това скапано училище?“

– Така мислят почти всички ученици, – засмя се тъжно Бойко, – ако някой не е съгласен с това, го смятат за ненормален. Никой не иска да дружи с него и обикновено е обект на подигравки.

– Накъде отиваме тогава? – с болка каза Златка.

– Към духовна гибел, – не без ирония отбеляза Велко. – Пиянството от парите и власта е неудържимо, попаднеш ли в тяхната хватка отърване няма.

– Това е по-опасно от наркоманията и най-лошото е, че продължава цял живот, – въздъхна Стойчо.

– Те си плуват в миражите си с награбените милиони във висините, а ние стоим  безсилни да им се противопоставим. Така ставаме съучастници в градежа на общество, което ни е твърде чуждо, – заключи печално Златка.

Приятелското събиране тази вечер загуби веселия си тон. Всеки бе помръкнал и потънал в нерадостни мисли. Какво можеше да се направи? Живеем в променено общество, с изкривен идеал и ценостти, но плодовете, от  примирението и ненамесата ни във всичко това, са горчиви.