Нощ. Часовникът отброи точно дванадесет удара. Митко още не си бе легнал. Той седеше на фотьойла в хола. Луната любопитно надзърташе през прозореца и осветяваше слабо част от стаята.

Митко бе стабилен мъж. Женен с две деца и предана съпруга, но тази нощ нещо го караше да седи в полумрака и да разсъждава.

– Никога до сега не съм разбирал ясно, какъв драгоценен подарък получавам при настъпването на всеки нов ден, – каза си той. – И това не зависи от възрастта, образованието, семейното ми положение, работата или килограмите ми.

Митко стана и се поразходи из стаята. По навик бръкна в джобовете на панталоните си и продължи да изказва мислите си на глас:

–  Точно секунда след полунощ, за всеки нов ден от живота си, получавам 1440 непокътнати, ценни минути, които да изразходвам. Как ще ги употребя, зависи изцяло от мен! Времето е безплатно, но е безценно!

Той доближи до прозореца и погледна навън. Луната бе осветила парка и улицата пред тях.

– Какво мога да направя за тези минути? Да одумвам някого, да се ядосвам, да гледам телевизия цял ден, да чета книга или да изляза на разходка. Каква привилегия само! Сам трябва да избирам, къде да инвестирам този щедър дар.

Митко неспокойно закрачи из стаята, като уловен в клетка звяр.

– В състояние съм да се смея, да плача, да се оплаквам, да се радвам, да бъда позитивен или негативен, да се огорчавам или насърчавам. Но тези 1440 единици време не принадлежат на никого другиго, те са мои.

Той се замисли дълбоко за основните си ежедневни задължения:

– Работя, но аз определям как ще правя това. Мога да мразя всяка минута прекарана на работното място, особено ако дейностите, които извършвам са ми неприятни. А защо пък да не поклюкарствам за колегите си, когато не са край мен?! Или да поцъкам на компютъра, нали шефа не вижда. А някой ще забележи ли, ако се изнижа по-рано? Но аз съм на това работно място, за да бъда благословение за другите и да разкривам Божия действие в моя живот.

Лицето му се озари от усмивка.

– Не трябва да забравям и възрастните си родители. А децата и те търсят моето внимание…… Ох, пак трябва да изхвърля онзи гаден боклук, – сети се Митко и лицето му помръкна.

Но това бе само за кратко време. Той вдигна глава и решително заяви:

– Не с огорчение и неприязън трябва да пристъпвам към ежедневните си задължения, а с търпение, любов и радост. Тогава тези 1440 минути ще имат смисъл и напълно ще съответстват на изискванията към мен от Бога.

В училището щеше да има тържество. Поля участваше в програмата и много се вълнуваше.

Когато майка ѝ се прибра от работа, тя изтича, прегърна я и попита:

– Мамо, нали знаеш за тържеството?

– Беше за утре от 18 часа, нали? – усмихна се уморено майка ѝ.

– Трябва да ми приготвиш специалните дрехи, – каза загрижено Поля. – Нали не си забравила за тях?

– Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, – засмя се майка ѝ.

Вера беше добър родител. Тя никога не бе подвеждала децата си. Цяла вечер се труди над „специалната“ рокля на дъщеря си. Огледа я внимателно и остана доволна от работата си.

На сутринта Вера подаде роклята на дъщеря си. Поля я грабна и бързо я отнесе в стаята си.

Когато се върна майка ѝ каза:

– Можеше поне едно благодаря да кажеш.

Поля изненадано повдигна рамене:

– Мислех, че това е задължение на майката, да приготви дрехите на детето си – и Поля излезе от стаята.

На Вера ѝ стана обидно. Заболя я. Сякаш трудът ѝ не бе уважен.

Изведнъж Вера трепна, тя бе изобличена от тих нашепващ глас:

– Колко пъти си очаквала да благословя работата ти, да те изкарам от затрудненото положение, да ти помогна за това или онова, без да очаквам благодарност в замяна.

– Благодаря Ти, Господи, че винаги си се грижил за мен и семейството ми. Прости ми, че чрез напомняне на дъщеря си, исках да бъде оценен труда ми. Велика е любовта Ти, както и делата Ти. Благодаря ти, Татко Мой!

Безобидните неща в ежедневието могат да задушат душевният ни живот, ако им позволим да направят това.

Наташа бе коленичила до леглото си и се молеше. Това бе най-хубавото време за нея, време прекарано насаме с Господа.

– Хората са се превърнали в „поддържатели на състоянието си“, – Наташа долови тих глас.

– Какво имаш предвид, Господи?

– Имате толкова неща, за които се грижите да бъдат в добро състояние, като своя дом, колата си, градината, косите си, ….

– Да вярно е, – съгласи се Наташа. – Увличаме се да благоприятстваме естествените неща да имат хубав вид, но не оставяме време да подкрепяме изграждането на своя дух.

– Щом имате такъв проблем, трябва да опростите живота си, да намалите тези си задължения.

– Едва сега се замислям сериозно върху това, – каза Наташа и се умълча.

След кратка пауза тя продължи да изказва мислите си на глас:

– Ако се нуждая от нещо трябва да помисля не само за паричната страна на въпроса, а и за това колко време ще ми отнеме за да го запазя в добър вид и дали мога да си го позволя. Щом това е във вреда на духовното ми поправяне и реформиране, ще трябва да се откажа от него.

Не се обвързвайте с делата на ежедневието. Няма нищо по-важно в живота на човека от общението с Отец в молитва и чрез Неговото Слово.

На прозореца имаше обява: „Търси се момче за работа“. Георги бе младеж, който се славеше с мързела си, но когато видя надписа, реши да се кандидатира.

Когато отиде при собственика на магазина господин Петров, бе веднага нает на работа.

Задълженията на Георги не бяха тежки, освен това от него не се изискваше бързина. А това напълно устройваше младежа.

Малко следобед господин Петров извика Георги и му поръча:

– Иди на тавана, там ще намериш един голям контейнер. Подреди нещата във него и виж какво трябва да се запази.

На тавана бе мръсно, пълно с паяжини и следи от мишки. Георги погледна в контейнера. С погнуса размести някои неща отгоре и с възмущение каза:

– Тук няма нищо освен боклуци.

И Георги бързо слезе в магазина. Когато господин Петров го попита:

– Свърши ли работата си на тавана?

Георги отговори:

– Не, господине, беше тъмно и студено там. – Не мисля, че си заслужава да се ровя в тези боклуци.

Притежателят на магазина веднага му плати и го освободи да си върви.

На другия ден същата табела: „Търси се момче за работа“ стоеше отново на прозореца.
Този път Крум я видя. Так той стана следващия кандидат за работата. Разбира се, веднага бе нает.

Когато господин Петров го изпрати със същата молба да подреди контейнера и да запази нужните неща, Крум не се отказа толкова лесно, въпреки че работата му изглеждаше огромна.

Младежът прекара няколко часа на тавана. Той разделяше внимателно необходимите неща от тези, които трябваше да се изхвърлят.

Изведнъж Крум скочи и се спусна надолу по стълбите, запъхтях спя пред господин Петров и възкликна:

– Вижте какво намерих на дъното ….

Това беше сметка за 20 лева.

Собственикът на магазина разбра, че е намерил добросъвестно момче, на което може да повери бизнеса си.

– Ти си намерил богатство в боклука, много съм доволен от теб. Ще ме наследиш, когато се оттегля от работата в магазина.

Този, който е верен в малкото, е верен и в многото!

Тя бе цяло чудо. Дребосък от кожа и кости. Става въпрос за Лия. Тя бе родила 14 деца.

Често край не се питаха:

– Как ги е изхранила?

– Как е месила хляб за толкова много души?

– Как е шила дрехите им?

– Удивително, как е успяла да научи децата си на добри обноски и железен морал?

Лия нямаше никакъв житейски опит, беше невежа. Не беше пътувала и познаваше само мястото, където се бе родила и омъжила.

Не познаваше никакви други мъже освен своя, но съжителството ѝ с него ѝ изглеждаше изтощително, а понякога бе като болезнено задължение.

По-голямата част от живота ѝ бе протекъл в раждане и отглеждане на деца.

Единственият ѝ интелектуален събеседник бе Библията. Мъжа си и децата си тя изобщо не слушаше.

А защо четеше Библията ли? За нея това бе книга, в която намираше нужната история, своята поезия, информация за различни народи, етиката и нравствеността, които изповядваше, там бе и нейното спасение.

Никога не изучаваше и не проверяваше Библията. Просто я четеше. Противоречащите пасажи в тази книга ни най-малко не я смущаваха.

Накрая тя бе стигнала до там, че знаеше всичко какво е написано в нея, но продължаваше да я чете.

Всички уважаваха Лия.

– Тя е добра жена и е отгледала прекрасни деца, – казваха за нея.

Винаги държеше главата си изправена. Почитаха я и в семейството – съпруга, децата и внуците ѝ.

У нея се спотайваше някаква неподозирана сила. Не знаеше какво е компромис. Срещнеше ли неправда изобличаваше я и налагаше това, което бе право. Това караше хората да я гледат със страхопочитание, макар и не с любов.

Лия ненавиждаше до фанатизъм всякакъв вид спиртно питие. Да се употребява алкохол, за нея бе равносилно на престъпление спрямо Бога.

Тя никога не се бе докосвала до такива напитки, но не спираше никой от останалите да ги употребяват. Може би за това съпругът и децата и бяха привързани към пиенето.

Веднъж съпругът ѝ, който бе тежко болен, ѝ предложи:

– Лия, не можеш ли да глътнеш поне една чаша алкохол, та да ми олекне, преди да си отида?

Тя смръщи вежди, вдигна брадичката си напред и настръхна:

– Нима искаш да застана пред Господа и да му дъхна на спирт?

Когато наближи 70-те Лия имаше проблеми с уринирането.

Докторът ѝ предписа:

– Една супена лъжица портвайн.

Първата лъжица изпи насила и се намръщи, но след това ……

– Е, не е чак толкова лошо, – въздъхна Лия.

От този ден нататък, тя изгуби напълно въздържателната си убеденост спрямо алкохола.

Започна да пие вино на супени лъжици, уж като лекарство, но след време стигна до литър дневно.

Казват, че от тогава е станала по-щастлива и спокойна.