Една млада жена се прибирала от работа. Без да иска задрала калника на колата в бронята на друга кола.
През сълзи започнала да обяснява на другия шофьор участник в произшествието:
– Това е нова кола. Купихме я преди няколко дни. Сега какво ще кажа на мъжа си?
Шофьорът на другата кола ѝ съчувствал, но казал:
– Трябва да обменим номерата на колите и номерата на свидетелствата ни за шофиране.
Когато младата жена извадила големия кафяв плик с документите, изпаднал един лист хартия.
На него с уверен мъжки почерк били написани няколко думи: „В случай на пътно-транспортно произшествие … помни, мила, аз обичам теб, а не колата“.

Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Има само един начин за това. Той е да се разбере дали обещанията, които са дадени не са били просто думи. За да направите това, трябва да се даде време на човека да прояви себе си.
Разбира се, истинската любов се определя от действията, които извършваме спрямо нашият любим в момента, когато той преживява огромни трудности и скърби в живота.
Истинската любов означава не само да сте живели заедно в продължение на много години, броят на децата или нещо друго, това са взаимоотношения между двама души, които се основават на взаимното разбирателство, приемане и грижи един за друг.
Истинската любов е умение да се създава хармония и блаженство помежду ви. Едва ли някъде можете да намерите идеални отношение, които да се формира от себе си, защото истинската любов идва само за тези, които са готови да работят неуморно  за нея.
Финансови проблеми, ежедневието, болестите, различни големи и малки проблеми, и притесненията са най-добрите катализатори показващи пукнатините и дупките, а понякога дори огромни пропасти и скали, на вашата планета, наречена Любов.
Само истинската любов, преминавайки през всички мъки и лекувайки раните, продължава да расте от ден на ден и достига до немислими размери.
За да намерите истинската любов трябва да бъдете открити и честни и, разбира се, да имате в себе си любов, за да я споделите със своя избраник.

Понятието родител хеликоптер се е появило за първи път през 1969 г. в САЩ в книгата „Между родител и тийнейджър“ написана от доктор Haim Ginott.
В нея се говори за проблемите между родители и тийнейджъри.
В книгата се посочват думите на един юноша, който се оплаква:
– Майка ми витае над мен като хеликоптер….
Оттогава, терминът се използва за обозначаване на специална категория родители, които прекалено много надзирават децата си и са напълно фокусирани върху живота им.
И това се отнася не само за периода на ранното детство и живота в училище, но също така и за времето, когато децата пораснат и станат студенти.

Нежен скреж покриваше  зелената трева излъгалата се да поникне от задържалото се циганско лято. Вятър нямаше, но студът щипеше всяка част, които хората не бяха покрили по себе си.

Баба Пена беше подранила тази сутрин и вече се връщаше от магазина с натежала торба, пълна с продукти. Мина край двора на бай Илия и се провикна отдалече виждайки възрастния човек да шета нещо из двора:

– Стопли се а?

Бай Илия намести къскета се и добродушно се засмя:

– Бабо Пено, признай, че това лято не беше толкова студено!

Възрастната жена в същия дух му отвърна:

– Е, ти се студено ли искаш да бъде, нека се постопли малко.

Така двамата старци обичаха да се шегуват и с времето, и с болежките си. Чуеше ли ги човек, неволна усмивка пропълзяваше по лицето му.

Бай Илия не остана длъжен и продължи духовития разговор:

– Е, време му е вече! Наситихме се на хубаво време, нека малко и студът да ни позагрее.

– Наболедувахме се, сега да му мислят бацилите, като стегне студът, – каза баба Пена, укротила хумора в думите си.

– Време им е и те да се изпокрият и затрията, – съгласи се бай Илия.

Весели хора, с такива никога няма да ти е скучно. Нито студ, нито пек, дъжд или силен вятър ги плаши. Все ще нямерят нещо, с което да се пошегуват, да развеселят душата и стоплят сърцето.