Борислав Драгиев беше шеф на малка компания, която се занимаваше с разработването на някои GPS приложения за различни телефонни платформи.

– Малка е, – казваше често Драгиев, – но е доста успешна.

Един ден на едно от съвещанията на компанията млад сътрудник заяви:

– Аз принадлежа на група, в която вярва, че Земята е плоска.

По лицата на останалите се появиха леки усмивки.

– Ако искате ще ви дам линк на сайта ни и там може да прочетете много по този въпрос, – каза още по уверено Иван Новиков.

– Навярно се шегуваш, – подметна Григоров, който също бе млад човек, но вече врял и кипял в проблемите на компанията.

– В училище сме учили, че земята е кръгла. Е, не точно кълбо, а малко приплесната на полюсите, – намеси се и Денчо, който много уважаваха, като стар работник в компанията. – Има и много доказателства за това. Дори космонавтите са я видели ….

– Тази нова гледна точка, че земята е плоска, печели все повече привърженици, – похвали се Новиков. – За сега само 10% са верни на идеята, но броят им все повече се увеличава.

Драгиев първоначално само слушаше, но накрая каза:

– Това са пълни фантасмагории, Новиков. Няма да търпя такива глупости да се разпространяват в компанията ми. От днес сте уволнен.

Иван не остави нещата така. Той реши да съди Драгиев. Основният му аргумент беше, че е уволнен, като друго мислещ, а с това са нарушили правата му на човек.

Драгиев чрез адвоката си поясни, защо е постъпил така:

– Компания е пряко свързани с развитието на нови и иновативни GPS технологии, картография и други системи, в които земята се разглежда като сфера. С изказването си Новиков подлага на съмнение своята квалификация в разработките си в тази област. Той е уволнен, за да не загуби компанията своето лице и опита си с клиенти в световен мащаб.

Иван Новиков загуби делото.

Драгиев не се стърпя и каза високо след всичко случило се:

– Няма да толерирам такива идиоти в компанията си…..

Филип беше добър шивач, не само добър, а много добър. Имаше клиенти не само в малкото градче, където живееше, а и от околните селища, по-големите градове, дори идваха и от столицата.

Беше сръчен и усещаше интуитивно желанията на хората, сякаш четеше мислите им. За това го търсеха много. Имаше много поръчки, но как насмогваше, само той си знаеше.

Но Филип си имаше една страст. Той изрязваше достатъчно големи парчета плат и отделяше по-малко от другите материали, които клиентите му носеха.

Съвестта му не оправдаваше действията му, но той не слушаше вътрешния си глас и продължаваше „обирджийското“ си дело.

Една вечер си легна и сънува, че стои пред Върховния Съдия. Трепереше целия. Изпоти се. Започна да мънка и да се запъва, при отговорите на въпросите.

– Аз съм честен човек, – мъчеше да се оправдае някак си, – на никому зло не съм причинил.

Изведнъж пред него се появи развято огромно знаме. То бе съставено от всички парчета плат, които той бе откраднал от своите клиенти.

При вида на знамето Филип отпусна глава и се отказа да се оправдава.

На сутринта бледен и развълнуван, той разказа на помощника си страшния си сън и го помоли:

– Всеки път, когато ме видиш, че се готвя да отрежа парче от даден плат, спирай ме и ми напомняй за съня ми.

Измина доста време от тогава. Филип все още се намираше под въздействието на съня си и не се налагаше на помощника му да го възпира.

Един ден клиент му донесе скъпа и ценна материя. Филип се съблазни да отреже едно парче от нея. Напразно помощникът му напомняше за страшния сън.

– Спомнете си, какво сънувахте? Не се подавайте на съблазънта! – молеше го настойчиво той.

– Замълчи, – караше му се Филип, – много добре помня, че на знамето нямаше парче от тази материя.

Нещастник. Така той се опитваше да успокои съвестта си и бе обречен отново да стане роб на желанието си да притежава парчета от всеки необикновен плат.

Съвестта е тихият глас на Бога. Тя осъжда или одобрява всяко действие на човека. Съвестта подбужда към истината и доброто, а се отвращава от лъжата и злото.

В един град живееше Спиро. Той беше ковач и то много добър в професията си. Беше от хората, които не вярваха в Бога. Изявяваше се като начетен човек и умееше да опровергава всеки аргумент на християнството.

Възрастния вече дядо Кольо, който беше християнин, желаеше от цялото си сърце да приведе този човек при Христос. За целта възрастния човек бе изучил много от аргументите за и против християнството.

Един ден, когато реши, че вече е подготвен добре отиде при ковача. Но Спиро бе непоклатим.  Само с няколко думи опроверга всичките аргументи на християнина.

Дядо Кольо заплака и каза на ковача:

– Не мога с нищо да възразя на аргументите ви, но искрено съжалявам за душата ви.

Дядо Кольо се прибра у дома и сподели с жена си:

– Не успявам в Божието дело, обърквам се, смущавам се и нищо не постигам. Но Бог е свидетел, че много ме боли за душата на този човек. Не можах да докажа нищо на Спиро, за пет минути той отхвърли всичките ми аргументи.

Ковачът също се прибра у дома си и каза на жена си:

– Днес дядо Кольо ми каза думи, който не можах да разбера точно. Каза ми, че искрено съжалява за душата ми. Какво означава това?

– Най-добре е да отидеш и да го попиташ сам за това, – отговори жена му.

И Спиро се запъти към дома на възрастният християнин. Преди да почука на вратата, той ясно чу от прозореца:

– Господи, трудно ми е да благовествам, – молеше се дядо Кольо. – Ти знаеш, че и този път не можах да го убедя в нищо, но ме боли, че душата му е не спасена.

В този момент ковачът бе победен. Той не почука, а направо влезе в стаята, където се молеше старецът на колене.

– Не, не! Вие не сте пречка за Божието дело. Мислех, че зная всички доказателства против християнството, но вие ми дадохте такова, срещу което не мога да се съпротивлявам. Казахте ми, че искрено съжалявате за душата ми! Моля ви, помолете се за мен!

Ковачът падна на колене до дядо Кольо и прие Исус Христос за свой личен Спасител.

Неделя. Ден, в който хората, които се смятат за християни отиват на църква. Е, някои го правят само на празниците, но това е друг въпрос.

Времето все още беше хубаво, въпреки че есента вече бе нагазила полята и горите. Дървета и храсти бяха облекли жълто червеникавата си премяна. А слънцето се опитваше да стопли жадуващите за още малко топлина хора и животни.

Семейство Манчеви се приготви за църквата и тръгна натам. Гордо вдигнали глава баща, майка, дъщеря и син влязоха в храма.

След богослужението се усещаше някакво недоволство, което витаеше около семейство Манчеви.

– Това не може да бъде проповед, – мърмореше бащата. – Нищо не разбрах от казаното. Само стихове, стихове от Библията и нищо друго.

– Какво друго можеш да очакваш? – на свой ред се обади и майката. – Този човек изобщо не може да проповядва. Кой го е пуснал изобщо на амвона.

– Ами хора и хвалението, – не остана по-назад и дъщерята, – пеят толкова вяло, че да ти се приспи.

Синът мълчеше и внимателно ги слушаше. Накрая не се стърпя и попита баща си:

– Татко, ти колко пожертва за Божието дело?

– Десет стотинки, – каза тихо бащата и леко се сконфузи.

Майката и дъщерята не бяха дали абсолютно нищо и веднага след въпроса на момчето се свиха.

– Тогава, татко, – каза синът, – ти какво очакваш? Сял си малко, а искаш да събереш много. Изискват се усилия и от нас, а не само да недоволстваме от положения труд на другите. Нима трябва да се оплакваме и да ги критикуваме?

Тогава останалите членове на семейство Манчеви изведнъж бяха ужилени от истината, че всеки може лесно да критикува особено, когато нищо не е допринесъл за даденото дело.

Един богата човек дълго време боледувал, но след известно време му станало по-леко и оздравял.

След боледуването си влязъл в градината. Бил хубав пролетен ден.

Той почувствувал прилив на радост и се разплакал. Вдигнал очи към небето и възкликнал:

– О, Боже, как мога да Ти се благодаря за здравето, което си ми дал? С готовност бих пожертвал цялото си имущество!

По това време минал край него един старец. Той чул думите на богатия човек, отишъл при него и му казал:

– Ела с мен.

Богаташът го последвал.

Двамата скоро дошли до една бедна, полусрутена къща. Собственикът ѝ лежал болен, жена му плачела, а децата били в дрипи и просели хляб.

– Помогни на тези бедни хора, – казал старецът, – те са по-малките ни братя в Христос.

Богатият човек щедро помогнал на нещастните хора.

Старецът се усмихнал и казал:

– Така прави всеки път. Първо обръщай с благодарност поглед към небето, а после към земята, за да видиш на кого трябва да помогнеш.

Срещайки с нуждаещи се, милосърдието действа веднага, без отлагане.

Според думите на Христос, всяко добро дело е вид благотворителност: да напоиш жадния с чаша вода, да нахраниш гладния, да облечеш голия, да утешиш скърбящия, да покажеш на непознат пътя, да съчувстваш на угнетения, всичко това е милосърдие.

Това трябва да прави всеки християнин. Ние можем да си помагаме един на друг с любов и действие.

Всяко добро дело в името на Бога и любов към Него и ближния, е дело на милост.