Приятелите за това се събират, за да обменят мисли. Така се насърчават едни други.

Това бе и за тази група, която поради облачното време и обещания дъжд, се бе приютила в близкото кафене.

– Има ли нещо по-хубаво от гърне с мед? – облиза се Петър.

– Не е добре да се прекалява с меда, – завъртя глава Станислав.

– Интересното е, че сравняват меда със славата, – отбеляза Бисер.

– Славата сладка ли е? – усмихна се Петър. – Може ли нещо да ни „заболи“ ако прекалено много я търсим?

– Славата е много хлъзгава, – поясни Бисер. – Мислиш, че си на върха ѝ и изведнъж се подхлъзнеш, и счупиш, я крак, я ръка, … я душата си.

– Ясно е, – каза Момчил, който до сега мълчеше, – славата принадлежи само на Един и това е Исус Христос. Нека славата остане Негова, а за нас да бъде радостта да Му я отдаваме.

Владо бе много щастлив. Баща му натовари в колата цялото семейство и потеглиха.

Братята и сестрите му весело шумяха отзад, те предвкусваха неочаквани приключения и посещение на места, където не бях ходили.

Майка им ги смъмряше от време на време:

– По-спокойно, деца. С вашите лудории ще попаднем в канавката.

Те временно се укротяваха. Никой не искаше да пострада и то от катастрофа. Но след това отново започваха със закачките и боричканията си.

Тресящата се кола от смехове, писъци и закани изведнъж спря.

– А сме толкова близо до бензиностанцията, – разочаровано бащата удари волана с ръка.

– Вземи някаква кутия и иди за бензин, – посъветва го съпругата му.

Всички започнаха да ровят и търсят подходящ съд за горивото. Настана голяма суматоха. Стърчаха ръце и крака отвсякъде.

– Ето, намерих, – извика Владо и вдигна нагоре едно бебешко гърне.

Бащата въздъхна, но го взе и потегли към бензиностанцията. Навярно там са се посмели на странния съд, но нали все пак бяха му налели бензин.

Когато се върна бащата внимателно взе да излива скъпоценната течност в резервоара. Беше почти свършил, когато усети, че някой любопитно го наблюдава.

Наблизо бе спряла кола. От нея бе подал глава равин. Той гледаше с интерес работата на бащата.

– Никога не съм споделял вярата ви в Христос, – каза равинът, – но съм изненадан от такава увереност и упование.

Горкият, той не знаеше че в детското гърне наистина имаше бензин.

Известно е и другото име на писоара, което често се използват в другите езици – уринал. Французите използват думата urinoir.

В стари времена това е означавало нощно гърне. В славянските езици се използва думата писоар, както и във финландски, и сицилиански езици.

Наскоро писоарите в мъжките тоалетни на летище Схипхол бяха допълнени сис стикери с мухи. След въвеждане на иновацията, съществено се снизило времето за почистване на тоалетните.

Привидната цел била мъжете инстинктивно да се стремят да съборят мухите, поради което те правят по-малко грешки в писоарите.

Подобни стикери впоследствие се появили в тоалетните на летища и обществени учреждения в различни градове на планетата ни.

Ислямският тоалетен етикет категорично забранява да се стои прав, когато човек се изхожда. Хората трябвало да сядат на клекало или седалка, поради тази причина писоари в мюсюлманските страни не се използват.

Случи се точно по време на празниците. Органите отговарящи за настойничеството, трябваше да вземат малко момиченце от вечно пияната му майка и да го дадат в сиропиталище.

Ани беше само на половин година, но изглеждаше като осем месечно дете. Момиченцето не можеше нищо от това, което можеха да правят децата на половин година. Човек като я гледаше можеше да остане с убеждение, че е умствено изостанала.

Но Ани беше съвършено здраво дете, просто никой не се бе занимавал с нея или както казват специалистите, тя бе педагогически занемарена.

Как можеш да се научиш да говориш, ако никой не разговаря с теб? Ани не можеше да държи и лъжицата, защото никой до сега не ѝ бе показвал, как да прави това. Детето не се бе опитвало да ходи, защото беше чувало постояно командите:

– Стой там! Не ставай от леглото!

Ани през цялото време бе прекарала на леглото на майка си. Там тя бе спала и започнала по-малко да пълзи.

– Няма да слизаш от кревата!- постоянно ѝ крещеше майка ѝ.

И как майка ѝ би разрешила на Ани да слезе на пода, когато щеше да ѝ създаде много проблеми. Бащата живееше сам и не посещаваше дъщеря си.

След като Ани бе настанена в сиропиталището майка ѝ и баща ѝ щяха да бъдат лишени от родителски права.

И изведнъж в живота на Ани се появи баща ѝ. Той дойде в сиропиталището и каза:

– Моля ви, дайте дъщеря ми.

– Странно, – вдигна рамене възпитателката, – до сега не се е интересувал от детето и изведнъж си  е спомнил за него.

Но на бащата нищо не казаха.

– За Ани се появи възможност да има свой дом, а това съвсем не е лошо, – каза една от възпитателките.

– Нека да наблюдаваме този загадъчен баща – предложи друга от жените във дома – и да му позволим да посещава дъщеря си до решението на съда.

Първоначално тази идея изглеждаше напълно безнадеждна.

Стоян, така се казваше бащата на Ани, в момента никъде не работеше. Той дори не знаеше как да се обръща към дъщеря си. Да я нахрани, да я облече, да я вземе на ръце, … всички подобни действия объркваха нацяло Стоян. Той дори не знаеше как да общува с нея. Оставаше в недоумение, когато тя започваше да капризничи.

Да, между двамата липсваше емоционален контакт. Баща и дъщеря бяха като чужди един спрямо друг.

Възпитателката на Ани виждаше това и ѝ ставаше тъжно. Надеждата, че момиченцето ще се върне в семейството си, се топеше пред очите ѝ.

Тихият, не много говорещ и на вид не приспособим към живота Стоян се оказа удивително упорит човек. Половин година той се бори за правото си да бъде баща.

Той не пиеше много като майката на Ани и се опитваше да се пребори с лошите си навици, но му беше много трудно.

Най-накрая Стоян нацяло се отказа от пиенето, започна работа. Цялото си свободно време прекарваше в сиропиталището с дъщеря си. Там жените го учеха как да играе с дъщеря си, как да я приучва да ходи на гърне, да ѝ приготвя каши.

Ани постепенно привикна към него. Когато чуеше възпитателката да казва:

– Ани баща ти дойде.

Тя повече не се вкопчваше със страх в крака на възпитателката си, а смело тичаше към вратата, за да посрещне баща си.

Съдът взе решение да не лишава Стоян от родителски права. И Ани заживя при баща си.

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.