Елена живееше в едно провинциално градче. Отиде в столицата, за да продължи образованието си.
Там се запозна с млад, висок и симпатичен мъж. Той и имаше кола, добра работа и едностаен апартамент. Родителите му живееха в къща, в покрайнините на града.
– Вие ще бъдете прекрасна двойка, – със завист казваха приятелките ѝ. – Ще имаш жилище, кола и много красив мъж.
Тя го харесваше, но не беше влюбена в него.
– После, по-късно ще се влюбиш в него, – казваха приятелките ѝ.
И тя се омъжи за него. Приятното безпокойство около сватбата премина и се заредиха делничните дни. Работа, готвене, чистене, спане, … и така всичко се повтаряше ден след ден. За ученето забрави. Първоначално отлагаше, а после се роди дъщеричката ѝ и за това съвсем не ѝ остана време да мисли.
Изминаха три години и решиха да дадат малката в детска градина. Мъжът ѝ не искаше тя да тръгне на работа, но после се съгласи.
Един ден Елена срещна приятелската си Милка от детството. Зарадваха се и седнаха на кафе да си побъбрят. Започнаха да си припомнят лудориите и веселите детски дни, дори се поразплакаха малко.
– Какво стана с фотографията? – попита я внезапно Милка. – Ти правеше много хубави снимки в кръжока по фотография, помниш ли? Тогава едни ти се присмиваха, а други те окуражаваха, защото беше единственото момиче в този кръжок.
– Помниш ли Русев, той ръководеше кръжока? – каза Елена с някаква носталгия. – Беше добър човек и вина ги ме подкрепяше.
Когато си тръгна за в къщи Елена си помисли: „Дали да започна отново? Обичам фотографията“.
Тя се отби в един магазин и си купи фотоапарат. Тя нямаше пари за по-добрите апарати, но затаи надежда, че някой ден ще може да си купи някой по-хубав.
И така тя започна да снима дъщеря си. Двете се разхождаха в парка, смееха се и се снимаха. Когато лентата свърши, тя я занесе в едно фото студио, за да проявят лентата и копират снимките. С нетърпение очакваше, кога ще станат готови.
Елена много искаше да ги покаже на мъжа си.
И един ден, когато той се върна от работа, тя му се похвали. След като хапнаха, той разгледа снимките. Тя го наблюдаваше внимателно и искаше да чуе мнението му.
Мъжът и вдигна глава, усмихна ѝ се и каза:
– Много са добри! Направила си чудесни снимки!
Настана страхотна шумотевица, прегръдки, целувки….
На другия ден съпругът ѝ купи голям ноутбук, за да може Елена сама да обработва своите фотографии. Скоро тя започна да участва във фото конкурси.
Минаха още две години и тя стана професионален фотограф. Специализира се във снимане на деца.
Всичко беше толкова хубаво. Елена усещаше любовта на мъжа си и от ден на ден любовта ѝ към него все повече разцъвтяваше. Даже планираха вече да имат и второ дете.
Подкрепата на съпруга ѝ я направи много добра, в това което обичаше да прави. Всеки от нас се нуждае от такава подкрепа.

Храната в Китай може да се нарече основна забележителност или атракция на тази страна.
Дълги години много провинции в Китай са живели изолирано. Така у тях са се развили различни традиции, диалекти и разбира се своя кухня.
В град Гуанчжоу идва много хора от различни места и той наследява обичаите на много области. Превърнал се е в център за събиране на разнородности.
Много от имената в менюто на ресторантите и кафенетата приличат на стихотворения. Но по самото име е трудно да се определи какво е ястието. Например, „виолетова утрин“ – какво е това? Напълно неизвестно.
Много чужденци, които живеят тук от 10 години твърдят, че постоянно опитват някое ново ястие.
Самите китайци много обичат да ядат! За тях това е едва ли не смисъла на живота им. Така, че ако им кажеш, че си пропуснал обед или вечера, ще припаднат.
Техните поздрави са от рода на: „Ядахте ли?“ или „Ядахте ли ориз?“
Ориза при тях е, както хляба при нас. А хляба при тях е като сладкиш или десерт. Те не го ядат със супата.

За това съществуват много теории. Ето и една от тях.
Територия на Северна Африка на запад от Египет, древните гърци и римляните наричали Либия дълго време, тъй като там са живели племена, които римляните наричали „Livs“. Всичко, което се е намирало на юг от Либия, означавали като Етиопия.
През 146 г. пр.н.е. Рим побеждава Картаген. На окупираната територия от война, която сега е Тунис, е основана колония. На тази колония е дадено името „Африка“, тъй като по тези места са живеели местните войнствени племена афарики.
Според друга теория, жителите на Картаген, наричали хората, които не живеят в градовете „афри“, която идва от финикийски афар – прах.
След като римляните победили Картаген, използвали думата „афри“ за името на колонията. Африка постепенно става известна като земята от останалата част на континента.
Съществува и друга версия. Според нея името „Африка“ са измислили арабите. Арабските географи отдавна са знаели, че Азия и Африка са разделени от Червеното море. Арабската дума „фарака“ се превежда като „разделям“ или „отделям едно от друго“.
От думата „фарака“ арабите образували думата ‘Ифрикия“, именно така те наричали четвъртия континент. Древното име може да се преведе като „разделен“.
За това е писал арабският учен от 16 век Махмуд ал Вазан. По-късно Ифрика се превърнала в Африка, което било свързано с особеностите на чужди имена в различни езици.

Командировката за японецът е било най-опасното пътуване за целия му живот.
По нещастно съвпадение, Цутому бил в Хирошима в деня, когато Военновъздушните сили на САЩ пуснали атомна бомба върху града. Човекът по това време е бил само на няколко километра от епицентъра, за това е пострадал от радиацията. Но най-важното е, че Ямагучи оцелел.
Въпреки това, само след няколко дни му е било съдено да преживее втората американска бомбардировка, но този път в родния си град Нагасаки.
По ирония на съдбата, по време на втората бомбардировка той е седял в кабинета на шефа си и разказвал подробно за това, което се е случило в Хирошима.
Това е може би единственият човек на земята, който е оцелял след две атомни катастрофи.

Италиански физик е успял да дешифрира древни текстове в свитъците, повредени по време на изригването на Везувий, когато били унищожени римските градове Помпей и Херкулан през 79 г. н.е.
Учените са работели със свитъците на прочутата Вила на папирусите, които са се опитвали да прочетат още от XVIII век. Лавата е направила ръкописите толкова крехки, че всеки опит да се разтворят води до пълното им унищожение. Освен това, мастилото в епохата на Римската република, се е приготвяло от смес на въглища и смоли, поради което те са практически невидими на фона на овъглените папируси.
Вито Мочело от неаполитанския институт по микроелектроника и микросхеми заедно с колегите си са се обърнали към метода на ренгеново фазовата контрасна томография, който се използва в палентологията за изучаване на вкаменелости. Той помага да се погледне вътре в обекта, без да го разрушава. Този метод работи с контрастите в скоростта на преминаващите лъчи през различни вещества, в този случай – на папируса и мастилото.
На електроният синхротрон в Гренобъл физиците са дешифрирали няколко букви на един от свитъците. Сравнявайки вида на писане върху него с други проби, те заключи, че пред тях е трудът на Филодем от Гадар, философ епикуреец, умрял век преди изригването на Везувий. Сега учените имат трудната задача, да ускорят и да автоматизират процеса на дешифриране.
Вилата на папирусите има площ 2790 кв. м и е открит в края на 1740 г. Учените смятат, че това е едно от най-важните съкровища, единствената оцеляла древната библиотека – 1800 свитъци, папируси с текстове на гръцки, които били затрупани в кошници по рафтовете. До сега археолозите са успели да разчетат предимно философски произведения, трудове на Филодем, Хризип, Епикур, Лукреций, но все още неразкопаните райони могат да крият загубилите се диалози на Аристотел, пиесите на Есхил, Софокъл и Еврипид, както и неизвестните книги на римския историк Тит Ливий.