Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Неотдавна, в Шанхай, Китай, е открит нов природонаучен музей. Фасадата на сградата е напълно отразява темата на музея. Формата наподобява раковина, външна част е съствена от зелена стена, клетъчна структура и планински склон. Архитектите смятат, че музеят ще се превърне в любимо място за жителите на града.
Застроена площ от 44517 метра е проектирана като усукана черупка на охлюв.
Сградата има оригиналната фасада. Северна напомня на скалисти склонове, а южната е проектирана като зелена стена с катерещи се лозя. Покрив се завърта по спирала, той има покритие от зеленина. Интеграция на растения от сградата ознаменуват хармонията на човека и природата, същевременно това е един вид абстракция на основните елементи на китайското изкуство.
Музеят със свръхсъвременни технология предлага на посетителите възможност да изследват околния света чрез дисплей. По този начин е възможно да се видят над 10000 експоната от цял ​​свят. Също така в музея има 4D кино, зала с експонати и открита градина.
Фоайето на музея е 30-метров атриум, през която се влива слънчевата светлина, която се филтрира през матирано стъкло, напомнящо на клетъчната структура на растенията или животните.

Завиха в една пряка, която водеше към гарата. Качиха се в един вагон и влакът запълза бавно нагоре по хълма. Пред очите им градът бавно потъваше.

Двамата мъже бяха силно загорели, яки и силни, различаващи се само по възрастта си. Младежът беше русоляв със сини, като дълбоки води, очи. Викаха му Стан, изглежда това бе прякорът му, а не истинското му име.

Спътникът му бе чернокос с почнала да посребрява коса и наситено зелени очи, които имаш чувството, когато ги гледаш, че святкат в мрака. Младежът почтенно се обръщаше към него и го наричаше бай Стамат.

Днес двамата бяха решили да посетят манастира, който се бе сгушил зад върха, но от другата му страна. Стамат беше ходил много пъти там, но младежът щеше да го види за първи път.

– Знаеш ли легендата за манастирът? – попита Стамат.

– А, онази история ли? – попита Стан. – В кръчмата един старец щеше да ми я разказва, но така и не остана време. Ако я знаеш, разкажи ми я, бай Стамате, ще ми бъде интересно, преди да видя онова място.

– Преди много години, – започна Стамат, – на този хълм живеел свети Давид. По това време в града живеела царската дъщеря, която имала любов с един княз, но той я напуснал, а тя била бременна. Когато разгневеният ѝ баща я попитал за името на злосторника, принцесата не посмяла да издаде любимия си и набедила свети Давид.

– Колко подло, – възкликна Стан, – а не се ли е страхувала, че набеждава свят човек?

– Разяреният цар заповядал да доведат светецът в палатите му, – продължил разказа си Стамат. – После извикал дъщеря си и повторил обвинението.

– И той се е вързал на нейната лъжа? – подскочи Стан. – Нима е смятал, че свят човек е способен на такова нещо?

– Тогава светецът докоснал с тоягата си корема на принцесата, – продължи да разказва Стамат, а очите на Стан се ококориха. – Станало чудо. От утробата прозвучал гласът на детето и назовал истинския виновник. Светецът направил така, че принцесата родила камък.

– Това се казва чудо, – ахнал Стан и разрошил буйните си коси с ръка.

– От този камък извира поточето на свети Давид, – каза Стамат. – Жените, които искат да имат деца, се потапят в свещения извор.

Стан замислено добави:

– Интересно, свети Давид е мъртъв, но чудодената му сила е останала.

Когато пристигнаха и двамата се отправиха към чудодейният извор.

По-късно Стан застана до манастирската стена и се загледа надолу към града. Долината бе обвита в синкава омара. На изток и запад се простираха градини, любимото място на веселите компании.

В един град имало много мъдър съдия. Веднъж на вратата на съдията почукал някой. Когатото съдията отворил вратата, влязал младеж, който изглеждал малко болнав.
– Влез момче, – поканил го съдията, – кажи ми какво те води при мен. Не забравяй, че аз съм съдия и мога само да съдя.
– Това ми и трябва, – казало момчето. – Аз имам брат, една година по-голям от мен. Понякога изпадам в особено състояние и започвам да декламирам поезия, пея красиви песни, разказвам интересни и прекрасни истории ….
– Но това е много хубаво, – казал съдията. – Не разбирам, защо си дошъл при мен?
– Проблема се състои в това, че брат ми записва и запомня всичко, което съм говорил, а после го представя за свое. Това, че той не е създал тези стихове и песни, аз не мога да докажа, защото когато съм в такова състояние не помня нищо. Това не ме безпокоеше много, докато двамата не се влюбихме в едно и също момиче. Тази девойка предпочете брат ми, защото той ѝ четеше мойте стихове, пееше ѝ песните, които съм създал и постоянно ми се присмиваше. Бих искал да възстановите справедливостта.
Мъдрият съдия скри усмивката си в брада си:
– Даже не знам как да ти помогна. Брат ти се е възползвал от твоето състояние за свои лични цели. Нека направим така. Аз ще ти дам моята книга „Законите на нашия град“. Това е много древна и ценна книга. Благодарение на нея градът ни процъвтява, а жителите му са щастливи. И ти ще станеш мъдър и щастлив.
Младежът погледнал големият том:
– Дори не зная как да използвам това. С помощта на тази книга, няма да мога нищо да направя, аз нямам никакви умения за това. За какво ми е чужда мъдрост?
– Ето виждаш ли, ти не можеш да използваш чуждо за свое благо. Ти каза, че твоят брат няма никакъе талан, няма елементарни творчески навици. Отдели се от него, за да няма той достъп до теб, когато в такова състояние твориш, а момичето помоли да ти помагне, когато си в такова положение, женският инстинкт ще бъде на твоя страна.
Момчето така и направило. След време време мъдрият съдия срещнал отново юношата.
– Как си сега? Как вървят нещата при теб? – попитал съдията.
– Всичко е много добре. Момичето се влюби в мен и ние скоро ще се женим. Аз започнах да припечелвам, като чета мои стихове в механата. Тя не можа да прости на брат ми за лъжата. Искам да ви попитам: Защо предложихте такъв вариант за въстановяване на справедливостта?
– Е, аз съм съдия. Възприех проблема през очите и опита на съдия. Твоят брат е крадец. Ако това е така, той заслужава наказание. Тъй като той е взел нещо нематериално, наказанието би трябвало да бъде съответстващо. Според мен, на всеки човек това, което му е нужно се дава от Бога, в пълна мяра. Но някои не разбират това и смятат, че не им е дадено достатъчно, за това вземат чуждото, едва дишайки под тежестта на това „чуждо“. Когато човек седи на своето място, той създава около себе си свят пълен с хармония и щастие, а когато се намира на чуждо място, той сее около себе си беди и нещастие.

По коридора се стигаше до друго помещение. В земята имаше четириъгълни дупки, от който се издигаше пара, пълни със сярна вода.

Гласът на Сандро едва се чуваше:

– Знаеш ли, че Тбилиси е започнал със сяра?

– Имаш пред вид тези изпарения тук ли? – попита го Михо.

Сандро без да отговори на въпроса, разказ древната легенда за града:

– Веднъж един цар пуснал сокола си. Птицата му преследвала тетрев. Царят дълго чакал, но не видял нито сокола, нито тетрева. Тръгнал царят да ги търси и се озовал в една горичка. Там течала вода с цвят на сяра.. Тетревът се бил удавил в нея, а соколът го последвал. Така царят открил сярна баня и положил основите на град Тбилиси, тогава се наричал Тифлис.

Сводестето помещение бе изпълнено с пара и мирис на сяра. Горещата вана беше същинска мътилка от развалени яйца. Телата на мъжете лъщяха от влагата. Сярата беше проникнала в кожите им.

– В този извор са се потапяли всички завоеватели и войни, които са завзимали този град, – обади се в мъглата от пара Сандро. – Завоевателите, когато били опиянени от кръвта и натежали от умора идвали тук.

Сандро махна с ръка на масажиста, който беше кльощав и дребен. Посочи му Михо, който токущо бе излязъл от една сярна дупка и му каза:

– Почвай!

Масажистът скочи бързо на гърба на Михо и започна да пристъпя леко като танцьор. След това пръстите на ръцете му се забиха в плътта на лежащия. Изви ръцете на Михо и костите му леко изщракаха.

Всичко вероятно изглеждаше болезнено от страни, но Михо не чувстваше болка. Под твърдите и еластични удари на масажистта Михо усети как всичките мускули на тялото му бавно се отпуснаха и се отделиха от костите.

– Стига му толкова, – каза Сандро.

Михо се изправи, цялото тяло го болеше.

– Тичай в съседното помещение и се хвърли във водата, – каза му Сандро, като го поогледа малко.

Михо изтича и се хвърли в леденостудените води на втората вана. Дъхът му секна. Крайниците му се напрегнаха и се изпълниха с живот. След това излезе и се загърна в един бял чаршав.

Сандро го погледна очакващо:

– Как си сега?

– Гладен съм! – каза Михо.

– Здрав си вече, – зарадва се Сандро, – да вървим масата ни чака.