Ръцете на Марта трепереха върху волана. Имаше нужда от още едно успокоително, но рискуваше да заспи на магистралата. В крайна сметка сегашното ѝ положение не беше нещо ново.

– Никога до сега не съм забременявала, – Марта нервно удряше по волана. – Винаги избирах труднодостъпни мъже. Целият ми живот ми е една поредица от необясними решения.

Тя много добре си спомняше, че двама терапевти бяха вдигнали ръце от нея. Те бяха се отчаяли от положението ѝ. Тя на пук на всичко успяваше да поддържа някакъе ритъм на живот си, въпреки самоунищожителното си поведение. Марта едва се крепеше на ръба, за да не рухне.

Сегашният ѝ терапевт бе жена. Връзката им се бе запазила, защото лекарката ѝ позволяваше да пропуска сеансите и да ѝ се обажда, когато има нужда. Марта имаше чувство, че това е единствения човек, който я разбира.

Трябваше да ѝ звънне. Терапевката ѝ не знаеше, че е бременна. Марта не ѝ бе казала и за паническите си пристъпи. С нея връзката ѝ се задържа четири години, но въпреки това на Марта ѝ бе трудно да иска помощ точно от нея.

– Депресията е слабост, а не заболяване, – обичаше да повтаря дядо ѝ. – Психиатрите са по-болни и от пациентите си.

Ако бе ходила като малка на терапевт, може би сега нямаше да има тези проблеми. Майка ѝ също не подкрепяше идеята за психотерапия:

– Помогнаха ли на баща ти, след като преживя онзи шок? А ми на сестра ми? Дори един от тези психотерапевти я прелъсти.

Марта си спомняше много ясно. Когато беше на двадесет и три години искаше да се самоубие. Тогава нито лекари, нито психолози можеха да овладеят променливите ѝ настроения. Не можаха да я освободят от кошмарите ѝ. Тя продължи да пие и да се хвърля безрасъдно в поредица от сексуални връзки.

Нощният пейзаж преминаваше от малки долини в хълмисти дъбови и борови гори. Марта долавяше плисъка на реката отляво. „Тече си на юг, – помисли си Марта, – както го е правела хилядолетия, нехаеща за човешката мъка“.

Искаше ѝ се да бъде силна, само заради детето, което носеше в утробата си. Няма значение, дали Стоян ще остане с нея.  Тя бе решила вече, че ще роди това дете и ще го отгледа.

Това беше живот и той трябваше да се запази. Може би това щеше да ѝ помогне да се пребори и със своите проблеми. До сега не се бе опълчвала, а се носеше по течението на живота. Време беше да се противопостави, тя знаеше, че ще трудно, но трябваше да победи, заради малкото, което растеше в нея.

Живяла някога една единствена цигулка. Тя мечтала някой да я вземе и да изсвири красива мелодия. Цигулката много обичала музиката.
Един ден тя решила да тръгне по поля и гори, за да срещне човек, който също като нея обича музиката. Вървяла дълго, уморила се и решила да почине малко. Изведнъж чула, че някой плаче. Погледнала назад и видяла една балалайка.
– Защо плачеш?- попитала я цигулката.
– Загубих се. Отдавна никой не е свирил весели мелодии на мен, – казала балалайката.
– Не плачи. Ще тръгнем заедно да търсим този, който обича музиката, – казала цигулката.
И тръгнали двете да се скитат по света. Вървели дълго и срещнали самотна и тъжна медна тръба. Тя също искала някой да свири на нея весели мелодии, но се изгубила. Никой не я искал. Тръгнали заедно да пътешестват по света цигулката, балалйката и медната тръба.
Вървели, вървели и когато решили да седнат да си починат чули, как някой тежко въздъхнал. Това бил един стар барабан. По-рано на него свирели весели ритми, а след това, когато барабанът остарял, го изхвърлили. Музикалните инструменти го взели със себе си.
Отново тръгнали и дълго вървели, докато не чули красиви и мелодични звуци в далечината. Когато приближили инструментите видели човек, който свирел чудесна мелодия на арфа. Той бил истински музикант.
Зарадвала се цигулката заедно с балалайката, медната тръба и барабана. Разказали те своите съдби и мечтите си някой да посвири на тях.
Човекът настроил цигулката и балалайката, изчистил до блясък медната тръба и ремонтирал стария барабан. Повикал свои приятели музиканти и дал на всеки по един инструмент.
Заедно засвирили цигулката, балалайката, медната тръба и барабана прекрасна музика.
Така на всички било радостно и на музикантите и на музикалните инструменти, че са се намерили едни други.
И от тогава те не се разделяли. Всеки ден свирели весели мелодии в щастливия и дружен оркестър.

Мисионер отишъл в тропическите райони и се опитал да направи впечатление на идващите при него, като ги поканил да се качат на самолет за една разходка във въздуха.
Самолетът прелетял над села, хълмове, гори и реки. От време на време пътниците поглеждали през прозореца, но полетът у тях не предизвикал никакви емоции.
Когато слезли от самолета хората мълчали, без да споделят своите впечатления. Искайки да разбере какво мислят хората за разходката, мисионерът възкликнал:
– Беше страхотно! Помислете си, до каква степен е стигнало човечеството! Ние бяхме високо в небето над села, дървета, планини и ги гледахме отгоре!
Но хората го слушали с безразличие. Накрая един от тях казал:
– Насекомите също го могат! И освен това те са щастливи!След няколко хиляди години ние сме стигнали до този напредък, че затваряме вратите и прозоците си за през нощта, когато по-малко напреднали създания спят в широко отворени колиби.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

На терминал 2 на летище Хийтроу в Лондон вече могат да се научат как миришат различни страни по света. Има инсталиран глобус, който „изстрелва“ аромати, присъщи на тази или онази държава.
В момента, авиопътници могат да направят „чувствено пътешествие“ в Тайланд, Южна Африка, Япония, Китай и Бразилия. За проекта били избрани най-популярните направления за пътниците в Хийтроу.
Южна Африка, например, мирише на сафари с нотки на традиционните подправки – дива трева и животински мускус, Бразилия – влажни тропически гори с примес на кафе, тютюн и жасмин. В Япония – миризма на океан, водорасли и черупки комбинирани с аромата на зелен чай и кехлибар. Китай има мирис манастирси тамян и цветята османтус, а Тайланд – комбинация от лимонена трева, джинджифил и кокос.