Иван Иванов бе диригент. Приемаха го с охота всички оркестри.

И защо?

Защото умееше да премахва страха и да дава на всеки музикант самочувствие.

Самият Иванов споделяше:

– За диригента в началото всичко изглежда естествено и лесно, но идва период на съмнения и несигурност. А точно това ни тласка да растем и узряваме. Разбираме по-дълбоко музиката и избягваме тривиалните неща.

Когато още бе „незрял“ той дирижираше две симфонии на Моцарт. Тогава усети, че много не му достига за да прави това. Почувства, че не е готов.

Чак в зрелостта си Иванов разбра „дълбочината на емоцията“ в музиката на Моцарт.

Той откри за себе си:

– Някои дълбини могат да бъдат достигнати само чрез опит. Без него всяка интерпретация е плитка и повърхностна.

Много християни не осъзнават колко е важно да си зрял. Не разбират, колко е важно да достигнеш до „нещата, които предстоят“. Те не се стремят към целта „на възвишения призив от Бог в Христос Исус“.

Няма значение къде точно се намирате по пътя си, важен е процеса на съзряване.

Отидете по-надълбоко.

Петров дирижираше до деветдесетгодишна възраст. Куцукайки към подиума, все още успяваше да генерира зашеметяващи звуци, дори, когато бе слаб.

Направиха му операция и отстраниха от мозъка му тумор. Остана частично парализиран.

Но не се предаде и реши:

– Ще дирижирам седнал на стол.

И той успя да води оркестри, дори направи записи, които се смятат за едни от най-добрите.

Бе от диригентите, които имаха нещо повече от харизматичен външен вид. Притежаваше способност да вдъхновява другите с прозренията и любовта си към музиката.

Някои смятат, че като християни трябва да бъдем харизматични проводници, които са енергични, имат магнетична личност или изглеждат физически привлекателни.

Но Петров оказваше най-голямо влияние, когато бе слаб. Той осъзнаваше това и не веднъж твърдеше:

– „Когато съм слаб, тогава съм силен“.

Защото се разчиташе на „силата на Христос“, действаща чрез него.

Доверете се на Бога, а не на личния си опит. Черпете сила от Божия Дух и Му позволете да работи чрез вас

Досьо си имаше всичко. Ако пожелаеше още нещо, имаше достатъчно пари, за да си го купи.

Едно не му достигаше. Искаше да ръководи оркестър.

Някой го посъветва:

– Наеми няколко музиканта и действай.

Досьо нае един за барабаните, два саксофониста и петима цигулари.

Когато застана пред новосформирания си оркестър очакваше да се случи нещо изключително.

Той не веднъж бе гледал как мъжът отпред само размахваше палката, а се лееше такава прекрасна музика.

В мечтите си бе виждал, как въодушевено размахва ръце, а публиката във възторг от изпълнението, възторжено ръкопляска.

Но не винаги става така, както го очакваме или мислим.

На първата репетиция Досьо толкова лошо дирижираше, че човекът на барабаните предложи:
– По-добре да си ходим и повече да не идваме. Под такова ръководене, никой не би могъл да изсвири нещо свястно.

– Нека не бързаме, – добави единият от саксофонистите, – на него му е за първи път. Надявам се, че има познание за музика и това, което иска да прави.

– Защо да си тръгваме? – усмихна се един от цигуларите. – Той добре ни плаща.

И останаха.

На следващата репетиция Досьо изобщо не можеше да влезе в такта.

Барабанистът се ядоса и започна оглушително да удря по бараните.

Досьо си запуши ушите, а след това извика:

– Спрете! Запазете за малко тишина.

След което новоизлюпеният диригент огледа музикантите, попита:

– Кой вдигаше толкова голям шум?

Мистислав Ростропович се ангажирал да дирижира Петата симфония на Прокофиев. На репетицията той не можел дълго време да получи необходимата звучност от оркестъра и казал на музикантите:

– Представете си комунална кухня. Има осем маси, осем примуса. Всеки бърбори и никой никого не слуша, получил се голям шум. И изведнъж някой извикал отдолу: „Сьомга дават!“. Тогава всички захвърлили нещата и хукнали към магазина ….

След като се посмели, музикантите отново се върнали към репетицията. И когато засвирили отново, и дошли до нужното място, Ростропович извикал в паузата:

– Сьомга!

И музикантите „се хвърлиха“ към откъса необичайно ефектно.

Въпреки юношеските си години Вълчо взе да търси отговори на много въпроси, които го вълнуваха. Ровеше се в книги и справочници, посещаваше различни сайтове, а след това дълго разсъждаваше над това, което бе открил.

Понякога излизаше по високите скали застрашително надвесили над селото, в което живееше, търсейки опора на своята непокорна мисъл.

Той имаше широки интереси. Вълнуващите го теми бяха от различен характер. Сред бележките, които си водеше, можеха да се открият някои учудващи занимания.

Например не малък бе интерес му към подреждането на музикалните инструменти в оркестъра. В скица бе отбелязал къде се поставят струнните, духовите и духовите инструменти, но много по-интересно разсъждение бе записано под тази подредба.

„Подобен ред трябва да има и в нашият обществено политически живот. Именно тогава ще има единство и хармоничност в симфонията на общението между хората.

Ако диригентът, ръководителят на страна, фирма, учреждение, не си е на мястото или няма добра акустика, се получава дисхармония.

Обществото се раздробява на партии, класи и сдружения и хората се наежват едни срещу други“.

Веднъж с приятеля си Асен разговаряха на тема: Как може да се преустрои нашият нерадостен живот?

– Трябва да използваме нови източници на енергия, – настояваше Асен.

– Сегашните имат ограничено въздействие, – не се съгласяваше Вълчо. – Те само загрозяват и тровят природата.

– Новите източници на енергия трябва да са непрекъснато възвръщаеми, – не се предаваше Асен, – като тоновете отпадъци, водата в реките, моретата и океаните, като вятърът , приливите и отливите.

– Но милиардите, вложени от корпорациите в нефтената промишленост, в газодобива, фармацията, уранодобова, …., – нервно повдигаше ръце Вълчо, – вадят от равновесие човечеството.

– Е, да – съгласи се Асен, – всичко това ни обрича на войни….

– И към самоунищожение, – допълни Вълчо. – Това води към хаос и взаимно изтребление.

Така растеше будният младеж, търсещ изход за загниващото общество, в което живееше. Идеи не липсваха, но ако нямаше подкрепа, тези и други подобни разсъждения ще потънат в примирилото се мнозинство.