Денят беше слънчев. Малки облачета се надпреварваха в небето. Някой предложи на Лазаров, още неуспял с картините си художник, да посети един изрод, който живеел в отсрещаната сграда.

„Защо не, – каза си Лазаров, – навярно малко хора го посещават, а и той има нужда от общение“. Художникът беше почитател на красивото, но имаше милостиво сърце.

Когато го въведоха в стаята на „изрода“, той се стъписа. Човекът, който стоеше срещу него, надминаваше всичките му очаквания. Въпреки объркването си Лазаров пристъпи в стаята, а зад себе си чу този, който го бе въвел да казва:

– Това е художникът Лазаров. Ако си спомняш, скоро преглеждаше негови репродукции.

– Вие ще станете много добър художник, – предрече домакина, гледайки през прозореца навън. – Вашите картини много ми харесаха.

– Много бих искал, но не ми се вярва, – каза гостът, който след първия си плачевен опит на изложбата от свои картини, бе започнал сериозно да се съмнява в способностите си.

Антон го погледна.

– Вижте ръцете ми, – каза той като ги протегна напред, – бихте ли помислили, че с тези ръце мога да построя картонения проект, който е пред вас.

Лазаров разгледа двете му нееднакви ръце. Дясната беше огромна, като на някакъв исполин, а лявата сякаш принадлежеше на осемгодишно дете. Макетът беше много красив, точно копие на църквата, която се виждаше през прозореца.

– Навярно не, – призна художникът.

Антон кимна с глава.

– Всичко зависи от волята, – опита се да придаде на немощния глас решителен тон домакинът. – Тя е от голямо значение.

Ако го беше казал някой друг, това щеше да звучи по-скоро като шаблон, но човекът, който стоеше пред Лазаров, бе неопровержимо доказателство, че човешката воля може всичко, само да пожелае това.

Щом Антон е успял с деформираните си ръце да изгради този прекрасен  картонен макет, какво би могъл да направи Лазаров, който нямаше друга пречка пред желанието си, освен неверие в собствените сили?

Антон поради уродливостта си беше обречен на изолация, но същевременно това го правеше уникално същество.

– Понякога ми е трудно да гледам на живота като на представление, може би защото не ми е отредена никаква роля в него, – каза Антон. – Ако знаете колко много завиждам на тези хора…..

– Уверявам ви, – каза Лазаров, – те не заслужават завист, защото нищо съществено не правят, за да бъдат запомнени в живота, но вас ще ви помнят.

– Мислите ли, че това ме утешава?

Двамата замълчаха.

– Какво мога  да очаквам от този свят? – попита тъжно Антон. – Може би трябва да се примиря с мисълта, че хората трудно приемат различното. Но кой знае, един ден може да станат по милостиви и да не извръщат глава пред всяка уродливост?!

Антон отиде до шкафа и дълго рови в него.

– Когато признах на Нели, че искам да бродирам гоблени, тя ми изпрати човек, който да ме научи., – каза Антон  като държеше в ръцете си красиво извезан гоблен. – Той беше приятен и скромен човек, но когато видя ръцете ми, призна, че за такава финна работа не стават. Горкият не искаше напразно да ми губи времето. Тогава го помолих само да ми покаже, как се прави и той го направи, макар и неохотно.

Лазаров гледаше изкусно избродираните образи, виждаше чудесно подбраните нюанси на гоблена и притихна.

– Бих искал да вемете този гоблен за спомен от мен, – каза Антон, – за да не забравяте, че всичко зависи от волята.

Лазаров благодари и взе този скъп дар. Когато напускаше стаята по бузите му се стичаха сълзи.

Виктор и Станислав често посещаваха не една библиотека, търсейки знания, за да ги внедрят в живота. Виктор беше практичен човек, изобретяваше и приспособяваше. И всичко само за едно, да олекчи живота на хората. Станислав беше по-философски настроен и повече работеше с главата си. Комбинацията от двамата даваше невероятни изобретения. Единият даваше идеите, а другия ги осъществяваше на практика.

В днешния мрачен следобед се бяха събрали у Виктор и разговаряха разпалено, на тях климатичните условия въобще не им влияеха.

– Навярно ще се съгласиш, че живеем в небивала епоха. Епоха, в която човек всеки ден поставя под съмнение Бога, – каза Станислав.

– Я виж колко чудеса ни предоставя в последно време науката и те улесняват живота ни, – протегна ръка напред, към някакъв невидим образ, Виктор.

– Да, чувстваме се могъщи, защото сриваме границите на невъзможното, – засмя се Станислав. – Изминаваме големи разстояния за кратко време, разговаряме с хора от другия край на света, на Марс ще изпращат хора и какво ли още не.

– Въпреки това се намират и врагове на прогреса, – подскочи Виктор, – които смятат, че е кощунство да  надхвърляме собствените си ограничения.

– Мисля, че науката облагородява човека, – успокои топката Станислав, – утвърждава властта му над природата, така както моралът и образованието ни помагат да надвием диващината си.

– Разбираш ли, че зад всяко изобретение се крие човешко усилие,  – разкалено каза Виктор, – нечий живот, посветен за решаването на даден проблем? Всяко изобретение надживява своя създател и в повечето случаи той не вижда плодовете на своя труд.

– Докато има хора, които не се задоволяват само с едното ядене и използват всичко наготово, – каза Станислав, – а решат да използват и ума си, като престанат да бъдат паразити върху Божието творение, науката никога няма да загине.

Вън затрещя. Вятърът усили бесния си щурм. Чуваше се скърцане и удряне на незатворени прозорци и врати. Небето се намръщи и заплака.

Двамата приятели се спогледаха. Виктор стана да приготви чай. В такова време той сгрява тялото и доставя наслада на душата.

Нека вие, нека трещи навън, това няма да спре човека. Той е създаден да твори и изгражда, както своя Творец.

Доктор Андреева отдавна работеше в малка болница почти накрая на града. Вчера в края на работния ден докараха възрастен мъж. От анамнезата му тя разбра, че мъжът живее сам.
Той стоеше отпуснат. От него се усещаше мирис на застоял пушек. Беше напълно безразличен към околните.
От картона му в архива Андреева разбра, че е болен от 5 години. Правена му е операция, но след нея не се е появявал на контролни прегледи.
На другия ден в в болницата дойде мъж на средна възраст и попита:
– Вчера при вас постъпил ли е на лечение Стоян Харитонов?
Изпратиха го да попита в служебната стая.
– Вчера го докараха, – обади се Андреева. – В шеста стая е. Вие роднина ли сте му?
Мъжът въздъхна, заби поглед в пода и каза:
– Син.
– Да ви заведа при него?
– Не, не е нужно. Кажете ми, какво трябва да му донеса?
– Нещо, – вдигна рамене лекарката, – което обича.
– А какво обича?
– Не зная. Мислех, че вие ще ми кажете.
– Той не живееше с нас. Преди 30 години се разведоха с майка.
– Ако искате ще дойда с вас до стаята му, – предложи лекарката.
– Не, не мога.
– Защо?
– Мразя го. Заради майка дойдох, тя ме помоли.
– Обидил ли ви е с нещо?
– Не помня. Пиеше много. Помня, … как мама много плачеше.
Синът идваше всеки ден, в точно определено време, като по часовник. Сядаше в коридора на болницата, стискаше ръце и гледаше в една точка. Понякога, ставаше, отиваше до прозореца и гледаше дълго време към улицата.
Питаше за състоянието на баща си, донасяше плодове и памперси, и си отиваше, за да дойде  на другия ден пак.
Това продължи почти месец. Когато Стоян Харитонов почина, от болницата позвъниха на оставения телефонен номер от сина му. След половин час синът дойде. Попита само:
– Какво трябва да направя и къде да отида?
– Почакайте, докато приготвим епикризата му.
Той дойде до затворената врата на стаята, където лежеше баща му. Погледна въпросително към Андреева. Тя мълчаливо кимна с глава.
Синът постоя малко без да продума ….. натисна дръжката на вратата и влезе…..

В квартала много често се коментираше темата за браковете. Не веднъж групички, излезли пред блоковете в импровизираната градинака и чудно скалъпена детска площадка, се събираха и коментираха по въпроса.

Днес слънцето весело огря и даде надежда на хората за по-хубаво време. Те се измъкнаха от квадратните си студени „бърлоги“ и се разприказваха по пейките на припек.

Бай Васил повдигна кепето си, потърка с длан олисялата си глава и започна назидателно, като видя, че доста хора се събраха навън:

– Човек без семейство е като без основи. Няма сигурна почва, на която да стъпи.

Дядо Петър не остана назад и се обади бързо:

– Ако нямаш подкрепата, обичта, грижата и вниманието на близките, нямаш нищо.

– Без обич сме като птици с пречупени криле, – намеси се и Кера. – Ама кажи го сега на младите. Така им било по-добре, не им трябвали деца, да врякат и да им се завират в краката.

Атанаска въздъхна тежко:

– Какво знаят те?! Останах вдовица на 36 години, с мъжа ми нямахме деца. Разболях се и нямаше кой да ме погледне. Добре, че беше баба Пена от първия етаж, сама нямаше да мога да се оправя.

– Хората идват, приятели, колеги, – започна тъжно Гергана, – но не е като да имаш човек до себе си, който няма да си тръгне. Да те наглежда и да се грижи за теб.

– Това е смисълът на семейството, някой да знае, че друг мисли за него – каза Добрина, майка на три деца.

– Любовта не е само секс, а грижа, подкрепа, а това най-добре се усеща в семейството, – обади се Рангел свел тъжно очи надолу.

– Тръгнали да печелят много пари, да гонят слава, кариера да градят, но това не може да замени топлите и искрени отношения в едно семейство, – войнствено заяви бай Васил.

– Седим, говорим, ама и младите…. не слушат. Дай, Боже, да им се отворят ушите, та да се радваме на малки момиченца и момченца, които свои гнезда да свият, свои рожби да отгледат, – като благословия прозвуча гласът на баба Пена.

Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..