Какво правим днес? Пилеем времето си! Ти можеш да си заангажиран с много дейности в църквата, да проповядваше поне на две места през седмицата, да посещаваш болни, възрастни и хора в неравностойно положение, но ….

Трябва да изберем важното пред маловажното.

Исус знаеше накъде върви и към какво се стреми. Той отиваше в Ерусалим, за да умре на  кръста и да победи греха, смъртта и сатана.

Христос беше прекрасен проповедник, но не си постави за цел да стане популярен учител и да напише книги, които да остави на поколенията.

Исус изцеряваше, освобождаваше и се грижеше за хората, но не изгради голяма хуманитарна или мисионерска организация.

Той нямаше амбиции да заеме мястото на първосвещеника в храма, за да промени неправилните му виждания, според които водеше хората.

Христос правеше много неща. Проповядваше, изцеряваше, хранеше хората, критикуваше и спореше с фарисеите, но винаги знаеше към какво се стреми.

Всеки християнин търси мястото, за което е призован. Не е задължително на това място да се чувства добре и удобно, то може и да не удовлетворява неговите амбиции.

Исус е нашият пример. Помислете къде беше призован да застане? На кръста. Там Исус, не се чувстваше добре, дори плака и се моли ако е възможно тази чаша да Го отмине, но отиде на кръста.

Нашето място в Божия план може да не бъде леко и приятно, но именно там ще можем най-добре да вършим Божията воля.

Защо да го правим?

Бог ни е призовал да бъдем Негови съработници и да участваме в изкуплението на този свят. Ако искаме да бъдете част от Божието царство, ще бъдем съработници с Бога и ще трябва да застанем на своето място. Това не е лесно, но ако наистина знаем за какво работим, няма да жалим силите си.

„Затова възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е празен“.

Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.

Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:

– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.

– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.

Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:

– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.

– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.

– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.

– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.

– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.

И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.

От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:

– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.

Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.

– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.

На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.

„Защо пък не, – каза си Игор“.

Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.

Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.

Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.

Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.

– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но  …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….

Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:

– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.

Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.

– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….

Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …

Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….

Георгиев беше едва тридесегодишен, но вече преподаваше на желаещите катерене по скали и ледници, земна навигация и оцеляването в дивата природа.

Това бе страстта на живота му. Още като юноша той се бореше с стръмните скали и високите върхове. Оцеляваше на непристъпни места.

Днес му предстоеше практическо занятие високо в планината с група от хората, които обучаваше.
Всички бяха весели и никой не очакваше да се случи нещо лошо. Вярваха, че Георгиев може да ги измъкне от всякаква ситуация.

Когато приготвяха необходимите инструменти за изкачване, се случи нещо съвсем непредвидено.
В подножието на скалата се появи мечка.

– Мечка, мечка …. ме ….! – крещяха наоколо.

Всички бяха много уплашени, защото звярът нападна без предупреждение, той бе разярен.

Георгиев забеляза мечката в последния момент. Той нямаше време да реагира. Животното се нахвърли, човекът и мечката се затъркаляха по земята.

Наоколо крещяха, викаха, издаваха странни звуци и удряха по какво ли не, за да изплашат животното, но това явно не помагаше.

Изведнъж мечката се изправи и напусна без видима причина бойното поле.

Краката на Георгиев бяха целите в кръв, а дрехите и лицето му бяха раздрани.

– Как си? – попита Симо, когато групата обкръжи инструктора си.

– Какво стана? – извика уплашено Мая.

– От къде се взе тази мечка? – недоволно плесна с ръце Минчо.

– Изглежда има малки наблизо, – каза съвсем тихо Георгиев. – По инстинкт ги защитава.

Хубавото бе, че групата се намираше в местност, където имаше мобилна връзка.

– Ало, – викаше по мобилния си телефон Виктор, – тук има човек нападнат от мечка. …Тя се оттегли …. Целия е в кръв, особено краката…. Близо сме до връх Башлийски чукар.

– Какво казаха? Ще пристигнат ли скоро? – попита Тодор.

– Казаха, че веднага тръгват.

За да свалят ранения бяха необходими няколко часа. Въртолет го взе и го откара, състоянието на Георгиев беше критично.

– Дали ще се оправи? – попита Станислав.

– До сега какво ли не е преживявал, но виж с мечка не беше се борил, – опита да се пошегува Митко.

– Надявам се бързо да се възстанови, – каза Стефан, – той е силен и як, ще издържи и това.

Таня беше весел и жизнерадостен човек. Обичаше да прекарва доста време с приятелите си. Посещаваше и различни мероприятия.

Една сутрин тя се събуди в ужасно състояние. Цялото ѝ тяло бе покрито с големи лилави синини. Изглеждаше така, сякаш някой я бе пребил жестоко.

– Не си спомням да се е случило такова нещо с мен, – каза си Таня. – Снощи не съм слагала капка алкохол в устата си. От къде са тогава тези огромни хематоми?

Тя още не можеше да повярва на очите си. Преди да си легне, Таня се чувстваше много добре, нищо не предвещаваше, че ще ѝ се случи нещо лошо.

Минаха няколко дни, но синините ѝ не изчезнаха и Таня отиде на преглед в болницата. Лекарите като я видяха веднага я изпратиха да ѝ направят биопсия на костния мозък.

Диагнозата беше ужасна:

– Имате рядка форма на левкемия, – каза загрижено лекарят. – Тя е причината за появата на хематомите и постоянната умора, която сте имали.

– И сега какво следва нататък? – попита плахо Таня.

– Ще преминете един курс на химиотерапия, тъй като кръвта ви не се съсирва правилно. Нивото на тромбоцитите ви е едва 9, а на здрав човек е между 140-400.

Осем месеца след поставянето на диагнозата, Таня се чувстваше много по-добре. Симптомите утихнаха, но възстановяването ѝ е все още беше далече.

На всеки 12 седмици Таня трябваше да си прави кръвен тест и так да продължи и през следващите три години.

– Когато ми казаха, че имам левкемия, – сподели с приятелите си Таня, – моят свят се срина само за един миг. Но си казах, че това не може да ме спре и продължих да се радвам на живота.

Една от сестрите, която се грижеше за Таня, каза:
– Тя има силен дух. Смело гледа към неприятностите и проблемите. Умее да превръща негативните неща в позитивни. Това момиче често ни вдъхновяваше в отделението.

Таня направи всичко по силите си, за да оздравее, може би това ѝ помогна, за да подобри по-бързо състоянието си.

Този случай още веднъж ни доказва, че каквато и ситуация да дойде, не трябва да отпускаме ръце. Нужно е да бъдем силни и да продължаваме да се борим, без значение какво се случва.