Тодор се бе родил в бедно семейство, но бе осиновен от по-богати хора в големия град. Спомените от занемарения квартал, превърнал се в клоака, поглъщат живота на безброй мизерстващи и болни хора, не го напускаха.

Той правеше планове да завърши образованието си, да спести пари и да се върне да помогне на тези, които бяха изхвърлени от всички, като ненужни и непотребни.

Един ден Тодор видя как едно момиченце протягаше слабата си ръчичка към жена през дрипите, на която прозираха синини от натъртвания и рани.

Детето хленчеше:

– Мамо, гладна съм! Искам сега да ям ….

Той си спомни за времето, когато още не бе осиновен, как с братята си и сестра си ровеше в контейнерите, търсейки нещо за ядене. Понякога това бе парче мухлясал хляб или изгнили плодове и зеленчуци, които се разпадаха в ръцете им щом ги докоснеха. Но макар и да слагаха нещо в устата си, то не задоволяваше глада им.

И Тодор реши:

– Тези хора не могат да чакат с години някой да им помогне. Ще започна веднага.

Нямаше време за повече отлагане, Бог Го зовеше да помогне на тези изтерзани и измъчени люде.

И той започна да посещава едно сиропиталище, където пое да се грижи и обучава една група деца.

Нашата вяра в Исус Христос ни дава големи предимства, като взаимоотношение с Него, изобилен живот и бъдеща надежда. Но каква полза ще имаме от това, ако не достигнем и не помогнем на нуждаещите се.

Чувате ли мнозина гласове ви зоват:

– Гладни сме!

Бе тиха и прохладна утрин. Жана бе цялата в синини. Тя едва пристъпваше, но бе решила да поговори със свещеника в църквата.

Когато Киприян я видя, веднага я попита:

– Какво се е случило с теб, жено? Защо е такова лицето ти?

– Мъжът ми ме бие …, – изхлипа Жана.

– Отдавна ли?

– Вече цели десет години.

– Често ли?

– Всеки ден.

Тъга обзе свещеника.

„Тази жена е героиня, – помисли си Киприян. – Днес само с пръст да докоснат някоя жена и тя е готова за развод, а тази понася безропотно цели десет години“.

– Как търпиш всичко това? – попита свещеникът.

– Той ме обича, – каза с нежност Жана. – Само, когато пие става лош. Но се притеснявам, че това става пред очите на децата.

Трудно положение, какво можеше да се направи?

– Хайде да се помолим, – предложи свещеникът.

След като се помолиха, Жана си тръгна.

Една седмица по-късно тя влезе отново в храма, но бе много променена. Лицето ѝ сияеше, а походката ѝ бе уверена.

– Как е мъжът ви? – попита Киприян.

– Когато се върнах от молитвата при вас, той не пи, на следващия ден също, така и на по-следващия. Вече цяла седмица капка алкохол не е сложил в устата си. И знаете ли какво ми каза?

– Какво?

– „Изпитвам отвращение към спиртните напитки, повръща ми се, щом зърна бутилката или чаша пълна с вино“. От тогава с пръст не ме е докоснал.

– Силна е била вярата ти и търпението също, – усмихна се насърчаващо свещеникът.

Реши Павел Соколов да се ожени. Време му беше, неговите връстници имаха вече деца, които ходеха на училище.

Не, че нямаше приятелки, но искаше да срещне истинската си любов. Скоро се запознаха със Катя и той буквално хлътна по нея. Щом я видя си каза: „Тя е, жената на моя живот“. Катя също го хареса. И започнаха да излизат заедно.

Не се мина много и двамата решиха да се оженят. Те бяха много щастливи и сватбата им бе превъзходна. Гостите се възхищаваха на младата двойка:

– Колко са красиви и двамата.

– И децата им ще бъдат хубави.

– И как се разбират само.

– От тях ще излезе добро семейство.

Дойде края на тържеството, младоженците си взеха довиждане с гостите и тръгнаха за дома си. Очакваше ги първата им брачна нощ.

На следващия ден бяха планирали да се срещнат с приятели в близкото кафене, където да продължат празненството.

Хората бързо се събраха, но младоженците нещо се бавеха. След дълго чакане младата двойка се появи на вратата на заведението.

Под окото на новоизпеченият съпруг имаше голяма синина. Приятелите им бяха ужасени:

– Какво се е случило?

– Как успя да получиш тази синина?

Петър мълчеше навел глава. Катя не издържа и започна да разказва:

– Отидохме си в къщи. А този, – кимна тя към мъжа си, – на сватбата се бе напил. Два часа без да спира вдигаше невъобразим шум. Велосипед някакъв търсеше.

– Яко е препил нашия, – обади се някой от компанията.

Катя възмутено продължи разказа си:

– По едно време започна да готви супа.

– Е, хубаво, поне няма гладна да останеш, – пошегува се друг.

Катя гневно изгледа присмехулника и каза:

– Това не е всичко….. По едно време се умълча и ме погледна, а след това ми каза: „Момиче, а вие кога….. ще се приберете у дома“.

Компанията затаи дъх.

– Тогава го халосах с черпака – каза тъжно Катя – и той дойде на себе си!

Стеф Меркури от Дорсет, Англия,  от детството си обича да танцува и да изпълнява гимнастически упражнения. Тя дори и не е знаела каква невероятна гъвкавост има тялото ѝ.

Стеф е висока 164 см. На 17 години се присъединила към цирк. Нейният коронен номер се изразявал в това, че акробатката можела да влезе в съд висок 60 см и диаметър 45 см.

Извън църковната арена Стеф обичала да плаши приятели и роднини, като се криела в кухненски шкаф, коша за пране и други неочаквани места.

22-годишната жена е решила да промени средата си на действие.

На Стеф не ѝ харесва в такава млада възраст постоянно да я болят ставите и почти цялото ѝ тяло да е покрито със синини.

Тя се представя пред публиката и като въздушен акробат. В бъдеще планира да се занимава само с това.

Един ден Нако се върна от детската градина с насинена буза. Баща му го изгледа, намръщи се и попита:

– От къде е тази синина?

– Иван ме удари с юмрук, – съвсем спокойно отговори Нако.

Баща му кипна:

– Колко си глупав! Не можа ли и ти да го цапардосаш, та друг път да не те закача?

Нако си замълча. Обезсърчи се и се затвори в себе си.

Дядо му като го видя такъв натъжен, загрижено го попита:

– Какво му е на моето малко юначе? Защо е толкова потиснато?

– Защото съм глупав, дядо, – сбърчи нос момчето.

– Как ще си глупав? Толкова хубаво рисуваш. Интересуваш се от всяко нещо, често задаваш такива интересни въпроси, всичко искаш да знаеш. Да не съм те чул повече да казваш, че си глупав!

Нако погледна тъжно дядо си, въздъхна и каза:

– Иван ме удари, а аз не му отвърнах. И утре няма да го ударя, защото съм глупав!

– Мисля, че не си го ударил, – каза дядо му, – защото си по-умен от него. Само глупаците се бият. Ако Иван посегне отново да те удари, хвани ръката му и не му позволявай да го направи.

– Да , но според татко, аз съм глупав, защото се оставям да ме бият.

Старият човек се замисли и покани внука си да седне на дивана до него.

– Когато бях малък ударих Киро. Дойде баща му и се оплака на моя. Очаквах, че баща ми ще ме нашляпа веднага, но той не направи така. Когато останахме само двамата, той ме погледна и ми каза: “ Как можеш да ме срамиш пред хората! Ти побойник ли ще ставаш? Повече не искам да чувам, че си набил някого“. Тези думи на баща ми ги запомних за цял живот.

Нещо просветна в очите на Нако.

– Ти си вече голямо момче и запомни едно, – каза старецът гледайки внука си право в очите, – ако те удари някой, това с времето се забравя, но ако някой те съкруши с прями думи, както направи моя баща, това се помни за цял живот.