Дипломата лежеше на дъното на голяма дървена кутия. Вероника се натъкна на нея случайно, търсейки някакви документи. Сърцето ѝ трепна. Студенските години сякаш свършиха вчера. Но не беше така.
Всъщност вчера се скараха със Сашо. На Вероника бяха предложили хубава работа и в един момент, тя разбира, че мъжът ѝ не разрешава тя да работи.
До сега тя изобщо не беше търсила работа, но вече ѝ омръзна да седи у дома. Сънът им стана вече на 3 години. Неочакваното предложение за работа беше много развълнувало младата жена. В главата ѝ се завъртяха планове …..
Малкият ще отиде в детската градина, сега е най-подходящата възраст.
Вече имаше повод да извади от гардероба костюмите, любимите поли, обувките на високи токове.
„Колко отдавна не съм слагала всичко това. – помисли си Вероника“.
Веднага след дипломирането тя остана в отпуск по майчинство. И всичко това беше захвърлено в най-далечния ъгъл на дома им.
Но преди още да се зарадва, всичко се обърна наопаки. Реакцията на съпруга ѝ бе неочаквана и неразбираема за нея. Независимо от това, че допълнителните пари, заплатата беше добра, биха им дошли добре. Освен това имаха баба, която с удоволствие би поседяла със внука си.
– Защо не искаш да ходя на работа? Какво искаш? – питаше обляна в сълзи Вероника.
– Там ще има много мъже, които ще те заглеждат! – нервно обясни причината Сашо.
– Какви мъже? Там има само 5 жени. Единственият мъж е възрастен и той охранява входа. Да не си се побъркал?
Но умните доводи се разбиваха в глухата стена на ината, която издигаше ревнивия мъж около себе си. Двете седмици спорове, кавги и уговорки до нищо не доведоха, освен до тъга и отвратително настроение у Вероника.
Този човек искаше да види съпругата си само като негова жена и майка на децата му. Сашо се страхуваше жена му да не излезе извън неговия контрол. В неговите представи за живото, дълбоко заложени в психиката му, жената трябва да си знае „мястото“, а то по-далече от кухнята не се простира.
Такова отношение на мъжа към жената говори за едно неразбиране, че сега в света са създадени условия мъжете и жените да се реализират пълноценно в работата си. Това не засяга жизнената позиция нито на единия, нито на другия.
Но Сашо усещаше заплаха във взаимоотношенията им, страхуваше се, че неговата власт над жена му ще намалее. И като стане финансово независима, недай Боже и да получава повече от него, тя ще престане да му се подчинява.
Такъв човек трудно ще го убедиш с думи. Никакви доказателства не могат да му помогнат. Просто той трябва да осъзнае как да разчупи страховете си…

Седяха на масата и започнаха да се изучават взаимно. Нямаше много хора и обстановката предразполагаше към откровен разговор.

– Хайде да поръчаме шампанско! – усмихна се приветливо Мартин.

– Две чаши шампанско, моля. Силно газирано, без пяна и достатъчно студени., – каза Милена на келнера, когато той дойде да приеме поръчката.

Мартин едва удържа усмивката си. След каро сервитьорът се отдалечи разговорът се възобнови.

– Разкажете ми за големия мъж, за който сте се оженила, – каза Мартин. – Чух, че доста е пораснал в една  чуждестранна инвестициозна банка.

– Какво да ти кажа, той наистина много се старае. Господар е на една юридическа джунгла.

Тя усети присмехулния му поглед, но се направи, че не го забелязва. Мартин беше човек работещ за прехраната си, а тя богата бизнес дама, която разполагаше с живота си, както намери за добре.

– Изглежда двамата служим на различни богове, – подкачи я Мартин.

– Аз не служа на нищо и на никого, – нервно подръпна ръкава на блузата си Милена, – аз съм идеологически неутрална.

– Съмнявам се, това да е възможно, – хладни пламъчета пробляснаха в очите на Мартин.

– Но аз не съм вярваща. – вдигна рамене Милена. – Не само не вярвам, но и не проявявам интерес. Мога да си карам чудесно без каквито и да е богове и религии.

– Вие имате религия, – вече съвсем сериозно каза Мартин. – И знаете ли каква е вашата религия?

– Правото! – уверено каза Милена, все пак тя беше и адвокат.

– Не, това е средство за постигане на целите. Вашата религия е редът.

– В какъв смисъл? – недоумяваше Милена

– Това е божеството около което се върти животът ви. Живеете в хаутичната джунгла на финансовото бойно поле, но целият ви живот е посветен на това, да внасяте ред в хауса.

Милена се разсмя:

– Никога не съм чувала подобно нещо.

– Вашата отдаденост на реда се забелязва още във външния ви безупречен вид. Косата ви е винаги добре оформена. Полата и роклята ви никога не са измачкани. Папките, докладите, записките и писмата са блестящо подредени, като войници в строя. Ако успеете да превърнете хауса в ред смятате, че владеете положението. За целта използвате здравия си разум и интелекта си. Така постигате огромен успех в професията си. А какво дава този успех? Пари, власт и положение. Но те са ви необходими за да осигурите по-голям контрол над своя живот, което ви помага да се наслаждавате на реда. Вие сте дълбоко религиозна. Богослуженията ви са часовете прекарани в офиса. Вашата троица са пари, власт и положение, но над всички е редът, основа за съществуването ви, източник на силата ви, вашата любов на живота.

– Искаш да кажеш, че съм смахната?

– В никакъв случай. Просто казвам, че не сте идеологически неутрална и си имате бог.

– Нима хората не обичат реда? Кой не желае да направлява сам живота си?

– Напротив, много хора обичат хауса, намират го дори за стимулиращ. Но до каква степен контролираме живота си, особено ако сме подритнати от някой над когото нямаме власт?

– Някаква степен на организация винаги е възможна. Особено ако човек си състави житейски план….

Мартин звънко се засмя:

– Житейски план?

– Стига само човек да си съствави напълно последователен план, продиктуван от здравия разум и логиката, – настояваше разгорещено Милена, но Мартин продължаваше да се смее. – Няма причина  бъдещето да не бъде поставено под контрол.

– Признавам, че всички се нуждаем от цели, към които да се стремим, но такъв план, какъвто вие предлагате, ще се провали. Бъдещето е непредсказуемо.

– Не и моето, – сви гневно устни Милена.

– Защо толкова се страхувате, – започно по-спокойно Мартин. – Промените и непредвидените неща в бъдещето, дават възможност за изграждане на човека. Като затворите вратата на бъдещето, което не можете да предвидите, ограничавате себе си. Нима не разбирате това? Как Бог би ви отредил вълнуваща роля в сътворението, ако вие смятате сътворението за бъркотия и отказвате да излезете от безупречно подредения си килер?

Всеки от тях вдигна чашата си и отпи, като знак за помирение. След това щяха да се разделят и всеки щеше да поеме по своя избран път.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Минали са толкова много години, а хората чакат още този мир, за които са пели ангелите в деня, когато Исус се е родил. Даже в страната, в която се е родил Христос, хората страдат от насилие и въоръжени конфликти.
– Къде е този мир?
Той живее в сърцата на тези, които са се доверили на Неговата благодат. Човек има мир в себе си до толкова, доколкото уповава на Христос
В същото време планетата ни е разкъсана от войни и размирици. Не знам държава, където да има пълен мир и безопасност.
Но най страшната война се води между нас и Бога, когато ние упорито се бунтуваме срещу Неговата власт и смело решаваме да изградим живота си без Него.
Но сега имаме възможност да се примирим с Бога и да предадем живота си в ръцете Му. Само тогава ще имаме мир в сърцето си и мир с другите хора.
Направи своя избор още днес – война или мир!

Светът, в който Исус дойде, се сблъсква със същите проблемите, които имаме и днес.
Животът е кратък, болести се ширят навсякъде, хората са угнетявани от властите, неосъзнатото робство процъфтява. За вдовиците, сираците и недъгавите животът е труден.
За хорта, които нямат радост в живота си, Исус  казва: „Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно“.
За тези, които изнемощяват под тежестта на греха, Той каза: „“Дерзай, синко, прощават ти се греховете“.
В Него винаги се намират думи на изцеление.
Външно светът радикално се е променил от времето, когато е било раждането на Спасителят. Но основните проблеми са останали същите, защото болестта е проникнала дълбоко в човешкото сърце.
И Христос всеки път идва при нас, за да ни очисти от греха, да ни донесе надежда и изцели раните ни със Своята безкрайна любов.