Млад мъж безупречно облечен влезе в стаята при пастор Кисьов. Той поздрави учтиво и се представи:

– Казвам се Стоян Бонев. Посещавах в „Master Business Administration“ лекциите при Айви Лий, един от основоположниците на модерните връзки с обществеността. Имам успех във финансовия свят. Живял съм в три страни, преди да навърша 30 години. Израснал съм в християнско семейство, но не съм разбирал християнството.

Бонев отскоро посещаваше църквата, където проповядваше Димо Кисьов. Младият мъж бе проявил интерес към проповядването и дейността на църквата, затова сега при срещата си с пастира заяви:

– Готов съм да приема Евангелието, но имам нещо, което ми пречи за това.

– Разкажете ми за тази пречка, – предложи Димо.

– Казвате в проповедите си, че ако не вярваме в Христос, – намести се добре Бонев на стола, – ние сме изгубени и осъдени. Съжалявам, но не мога да приема това.

– Защо? – попита Кисьов.

– Работя с някои добри и съвестни хора, които са мюсюлмани, евреи, агностици, общо казано нехристияни. Не мога да повярвам, че те ще отидат в ада просто защото не вярват в Исус. Всъщност не мога да съгласувам идея за ада с един любящ Бог, дори и да е свят. Как Бог, който изпраща хората да страдат вечно. може да бъде любящ?

– Откривам, – започна спокойно Кисьов, – че проповядването ми на „тежки“ доктрини в рамките на християнската вяра, са ви довели до шок, поради изкореняването на всички ви приятни и удобни вярвания. Загубата на учението за ада и съда, и Божията святост нанася непоправими щети за разбирането на Божията благодат и любов, и нашето човешко достойнство. Тук съм да проповядвам не само добрите новини, но и лошите.

– Аз вярвам в Бога – каза Бонев – и разбирам моралните основи поставени от Него, но ….

– Грехът е робство. Не определям греха като просто нарушаване на правилата, но и да направим нещо опиращо се на крайните ни ценности и стойности, но далече от Бога. Тези „добри“ неща, които стават богове, ще ни поробват психически и духовно, ако ги допуснем до нас.

– Искате да кажете, че вярата ми не е стойностна? – сви вежди Бонев, готов да се разсърди.

– Вие всъщност сте религиозни, макар и да не го осъзнавате. Опитвате се да намерите спасение, като се покланяте на неща, които в крайна сметка ви контролират по един разрушителен начин. Робството е ужасът за поклонника му.

– Аз съм нов….. и вероятно не всичко съм разбрал добре, – каза примирено Бонев.

– Първо, грехът ни отделя от присъствието  на Бога, Който е източник на всяка радост, любов, мъдрост или добро нещо от всякакъв вид, – Кисьов започна да присвива пръстите на едната си ръка. – Второ, за да разберем ад, трябва да възприемаме греха като робство. Ние сме създадени, за да живеем за Бога, но вместо това живеем за развлеченията, работата и постиженията си или морала, които ни дават смисъл и стойност в живота. Така че всеки човек, религиозен или не, се покланя на нещо – идоли или какви да е псевдо-спасители, за да затвърди своята стойност.

Бонев бе вперил очи в Димо, слушаше внимателно и се опитваше да вникне в думите му.

– Всичко друго, на което се покланя човек, освен Бог, – продължи Кисьов, – ни поробва с вина, ако не успеем да постигнем нещо; гняв, ако изведнъж блокираме; страх, ако сме застрашени, …. Вината, гневът и страхът са като огън, който ни унищожават. Грехът се покланя на всичко друго освен на Исус – а заплатата за греха е робство на земята и смърт във вечността.

– Мисля, че с Христос всичко е наред, но вярвам, че един благочестив мюсюлманин или будист, дори и добър атеист със сигурност ще намери Бог. Но не съм съгласен,  че Бог ще изпрати човек в ада, само защото има неправилни убеждения, – вметна Бонев.

– Добрия човек смята, че за връзката му с Бога са достатъчни дела съобразени с определени изисквания, но добрите дела не са достатъчни, за да се открие Бога. Това става само чрез спасение по благодат.

– Хората, които знаят, че не са добри, могат да намерят Бога, а тези, които мислят, че са добри, не го търсят, – констатира Бонев.

– Тогава нехристияни, които имат строги морални ценности са изключени?! – възкликна Кисьов.

Бонев само вдигна рамене и разпери ръце.

– Евангелието е всеобхватно, То казва: „Няма значение кой сте или какво сте направили. Няма значение дали сте били пред портите на ада или не. Вие можете да бъдете приети и спасени, ако отдадете сърцето си на Христос.

– Трябва да помисля върху това, което казахте, – каза Бонев и тръгна към вратата.

– Заповядайте отново, ако има неща, които ви притесняват относно християнството, – вместо довиждане каза Кьосев.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Облаците изсипаха тежкия си товар на земята. Градините и полята обилно се напоиха с влага.

На някои места едри заледени топчета опустошиха трудът на много люде. Воплите им за изгубения урожай, не оставаха равнодушно нито едно човешко сърце.

Дядо Таньо се радваше на изобилието от влага. Неговият взор докосваше всяко стръкче в градината, което изобилно напоено, протягайки се нагоре към слънцето, оформяше първия си плод.

Тодор вървеше редом с дядо си и непрекъснато сочеше с ръка:

– Дядо, виж колко е мъничко, а вече е образувало такава малка краставичка!

Двамата, дядо и внук, се наслаждаваха на плодородието, което бе загатваше от всяко освежено от дъжда растение.

– Тодоре, погледни как изобилно се изля този дъжд, също като Святия Дух на Педесетница – празник, който ще честваме утре.

– Вярно, бях забравил, – смути се момчето.

Изведнъж Тодор затаи дъх и бавно попита стареца:

– Дядо, а защо Святият Дух не е бил даден  преди смъртта и Възкресението на Христос?

– Първо, защото нашият грях ни разделя от Бога и той трябва да бъде изкупен, – започна да обяснява възрастният човек. – Второ, защото Святият Дух ни е даден, за да се приобщим към Разпънатия и Възкръснал Христос.

– Дядо, нали ние сме създадени от Бога, за да Го познаваме и да се веселим в него завинаги. Да бъдем едно щастливо семейство, главата на което е сам Бог.

– Да, но ние сме отпаднали от своето предназначение заради греховете си и се нуждаем от спасение. Грехът има две страни – вина и увреждания в самите нас.

– Така е, – съгласи се Теодор, – ние сме виновни за извършените грехове и беззакония, които продължаваме да извършваме. А това е отвратително в очите на Бога. Всеки от нас ще застане пред Божий съд, който непременно ще го осъди.

– Но по-лошото е, че ние сме изкривени, – поклати глава дядо Таньо, – силно е повредена истинската ни природа. Подчинени на греха, се стремим към нови беззакония, а това ни прави неспособни и нежелаещи да поправим живота си.

– Като грешници ние се нуждаем от Божията помощ за да коригираме живота си, – каза Теодор.

– Но ние не можем да общуваме с Бога, заради осъждението, тегнещо над нас поради греховете ни, – махна с ръка старецът. – За това безизходно положение, никой не ни е виновен, сами сме си го докарали.

– Бог ни спасява чрез Исус Христос. Безгрешният Божий Син умря за нашите грехове. Щом получим прошка и помирение с Бога, получаваме всичко необходимо, за да поправим живота си.

– Но има и друга причина да ни се даде Святия Дух след смъртта и Възкресението на Христос, – подхвърли  дядо Таньо.

– И каква е тя? – нетърпение искреше от очите на Теодор.

– Святият Дух е даден, за да ни доведе до Христос, да ни приобщи към новия живот с Исус и да ни помогне да пребъдваме в Него. Всичко, което Святият Дух прави, е съсредоточено върху Исус Христос.

Топъл слънчев лъч проби облаците и огря растенията, от които се очакваше да принесат „кой стократно, кой шестдесет, кой тридесет“.

Стояха пред измъченото, обезобразено Тяло разпнато на кръста, леко привели глави.

– Защо се е случило така с Проповедника  на любовта и прощението, съчувствието и милостта Този, Който бе дошъл да ни примири с Бога? – попита Ботьо.

– Не сте ли се замисляли някога, че отговорността за Неговите страдания и смърт лежат на нас? – попита Спас.

– Христос е учил хората да бъдат състрадателни и самоотвержени, – отбеляза Мони. – Той сам изпълни това учение като се представи като жертва на любовта.

– С какво бяха предизвикани смъртоносната омраза и завист, които Го доведоха до тази смърт? – недоумяваше Виктор.

– Как може любовта и грижовността да предизвикат ненавист вместо благодарност? – изрази възмущението си Тереза.

– Това е типична история, която се повтаря от Адам до наши дни, – поклати глава Зорка. – Никой не иска да поеме отговорността за деянието си. Всеки обвинява другите.

– Всеки си има оправдание, – съгласи се Спас, – а всички ние заедно разпнахме Христос.

– Всички участници в разпятието са обединени от греха, – каза Мони. – Това не е обществен грях. Грехът винаги е бил личен. Вината и отговорността са винаги лични.

– Ние, далечните потомци се чувстваме като съучастници в това разпятие, не защото сме били там, а защото сме грешници, – каза Тереза.

– Евангелието ни напомня пред този кръст, че всеки от нас има право на избор, но трябва много да внимава в него, защото той застава пред съда на своята съвест, – заключи Спас.

Училище като училище. Славов скоро бе постъпил на работа в него, но не бе съгласен с доста неща, които ставаха там.

Често в класните стаи бе виждал икона на Христос, а това го дразнеше. Това противоречеше на убежденията му и идеологията му. Тази икона му бе ненужна, както и самия Христос.

Този ден Славов дойде много нервен в училище. И както крачеше в учебната стая посегна и свали иконата, която отдавна бе като трън в очите му.

Децата реагирах веднага:

– Защо правите това?

А учителят нервно отговори:

– Защото така искам. Преподавам ви общообразователен предмет, а не Закон Божий.

И слава Богу, че не преподаваше Закон Божий. Страшно е да си представим как щеше да го прави…

– Ние бихме искали Христос да остане с нас, – настояха децата. – Върнете иконата обратно на стената.

– Не искам, – смръщи вежди учителят, – това противоречи на моите убеждения.

– Добре, – казаха децата, – но ние искаме!

– Щом искате, – грубо каза Славов, – окачете си я сами.

– Но ние не можем да стигнем до там, за да я закачим. Високо е за нас.

Много от родителите се бяха оплакали на директора на училището и той бе повикал Славов  да разговарят по този въпрос с него:

– Чу ли, учителю? Те са малки и не могат да стигнат толкова високо, а ти си достатъчно висок, така че можеш да я поставиш така, че децата да я виждат. Ти им отнемаш светлината и я заменяш с тъмнина.

– Каква светлина, – опонира Славов, – та това е само икона.

– Тук не става въпрос само за иконата, а за вярата на децата в Божия Син.

– Това са отживелици, – започна настървено Славов. – Тези деца учат физика, химия, биология и други предмети, които нямат нищо общо с Библията и християнската вяра.

– Ние всички се наричаме християни. Христос измени този свят. За това красноречиво говори историята.

– Християни, – измърмори под носа си Славов.

– Какво предлагате на децата днес? Отнемате им Христос и вижте какви са резултатите са налице: увеличена детска престъпност, детска депресия, компютърна зависимост, хазарт, чувство за вина, използване на наркотици, алкохол и цигари. Виждаме децата как блуждаят из Интернет и в места, които са заплаха за живота и здравето им.

Славов мълчеше.

– И така ще бъде! Нима се учудвате? И по-лошо ще стане! – каза директорът. – Отнемайки от детските сърца Христос, на какво ще разчитаме в бъдеще? Че всичко при децата ще бъде добре?

– Човек може да се оправи и сам, без някакво си божество, – каза Славов.

– Грешите, Христос е казал: „Без мен не можете да направите нищо“. И това, което става днес пред очите ни, е доказателство на Неговите думи.