Това беше трудна епоха. Време на мрак. Индулгенциите не бяха рядкост. Те „премахваха“ наказанието, което се очакваше за грешниците.

Търговията с индулгенции се бе превърнала в бизнес за папите. Тя бе станали източник на допълнителни приходи. Разпространителите на индулгенции заблуждаваха хората, че чрез тези листове хартия се премахва чувството им за вина.

Най-обикновените люде ги купуваха с една криворазбрана осведоменост:

– Индулгенциите опрощават греховете на живите и душите в чистилището.

Йохан Тецел, прословут амбулантен търговец най-вече на индулгенции, бе измислил една лесно запомняща се мелодия: „Кога монетата в ковчежето издрънка, душата от чистилището е навънка“, но това съвсем не бе така.

Свещеникът Мартин Лютер бе възмутен от тази практика и прикова своето предизвикателство за дебат на вратата на църквата във Витенберг. То се състоеше от 95 тезиси.

Той не можеше да стои спокойно и да гледа това издевателство над хората, затова и думите от тезисите звучаха мощно:

“ Когато нашият Господ и Учител, Исус Христос, каза: “ Покайте се „, Той призова целия живот на вярващите да бъде покаяние“……

“ Тези, които вярват, че могат да бъдат сигурни в своето спасение, защото имат индулгенции, ще бъдат проклети за вечността заедно със своите учители“…….

“ Истинското съкровище на църквата е най-святото Благовестие и Божията благодат“…..

Когато копие от тезите най-накрая стигнаха до Ватикана, Лъв Десети им се присмя:

– Ах, мрънканията на пиян немски монах. Той ще мисли по по-различен начин, когато отрезнее.

Папата явно подцени изобличението на монаха.

За Лютер, който наскоро беше дошъл до разбирането за оправданието чрез вяра, индулгенции бяха измама.

Христовата кръв, а не парите дадени за закупуване на извинение от греха, освобождават човека от чувството за вина.

В крайна сметка дебатът доведе до разцепление в църквата.

Днес учителката Таня Маринова дойде в клас с две красиви червени ябълки в ръце. Децата не знаеха, но Маринова преди това бе хвърляла на пода едната от ябълка няколко пъти, но въпреки това двете ябълки изглеждаха съвсем еднакви.

Учителката взе хвърляната на пода ябълка и започна да ѝ говори:

– Колко си уродлива. Изкривена и цветът ти е отвратителен.

След това се обърна към децата:

– Деца, кажете ѝ и вие нещо.

Навярно на малчуганите им се стори странно, че трябва да наричат по някакъв начин една ябълка, но те започнаха да подражават на учителката си:

– Воняща ябълка.

– Кой ще иска да те яде.

– По голяма грозотия от теб не съм виждал.

– Изглеждаш глупава.

– Ти си ненормална.

Като ги слушаше чак на Маринова ѝ стана жал за ябълката.

След това учителката взе другата ябълка и започна да я хвали:

– Ти си прекрасна ябълка. Твоята кора е възхитителна и ароматна. Имаш много красив цвят.

Децата внимаваха и гледаха с отворени уста.

– Погледнете, – показа им ябълките Маринова, – те не се различават, двете са апетитни и сочни.

След това учителката взе един нож и разряза всяка от ябълките на две половини. Едната бе гладка и красива отвътре, а втората, на която бяха говорили лоши думи бе цялата в петна и бе натъртена.

Изведнъж на децата им светна лампичката в главата и те започнаха да се досещат, какво иска да им каже учителката.

– Така е и в живота, – каза Маринова, – когато казваме обидни думи на някого, в душата му остава болка и страдание, както петната по ябълката. Когато хората, особено децата, станат жертви на издевателства, те не показват какво става в тяхната душа им, както и ние не видяхме, че едната от ябълките е натъртена. Външно човек може да изглежда радостен и щастлив, но вътре в него може да се крие болка причинена от някого.

Децата мълчаха и гледаха съчувствено наранената ябълка.

– Но ние имаме възможност да се поправим, – каза Маринова. – Вие видяхте каква вреда нанасят злите и обидни думи. Можем да се научим да се защитаваме един друг, да бъдем добри към останалите. Думата не е юмрук, с който можем да ударим, но тя може да нарани сърцето на всеки от нас. Така че бъдете внимателни, когато говорите на някого.

Китайският „Път към Небесата“ или „Голямата врата“ се намира в Тян Мен Шан и се смята за един от най опасните пътища на земята.

Това е единственият път към планината Тян Мен. Дълъг е 10 километра.
От птичи поглед изглежда като издевателство над здравия разум.

Най-ниският от участъците на този път е разположен на 200 метра под морското равнище, а най-високият – над 1300 метра.

Трудността на пътя не е само във височината, а и в 99 сложни завои.
За това второто име на този път е „Пътят с 99 завоя“.

Името не е случайно. Факт е, че в китайската култура, числото „9“ се счита за свято и щастливо. То символизира деветте дворци, които очакват човека в небето.
По пътя се разкриват много живописни гледки, но не трябва да се губи бдителността зад волана, като се има в предвид факта, че при някои от завоите става завъртване на 180 градуса.

Днес знаем за света много повече от преди. Компютри и оптични кабели предават информацията във всяка точка на земята за съвсем кратко време.
В последно време са направени много повече научни открития, в сравнение с останалото време от съществуването на човечеството.
Въпреки това миналият век е белязан от най-страшните и жестоки войни в човешката история. Да не говорим за днес, когато има множество стълкновения, издеварелства над хора, ….
Но никога не сме били толкова далеч от решаването на най-главния въпрос.
В Библията се казва, че в света има два вида мъдрост. Първата е Божията мъдрост. Мъдрост, която съди всичко от гледна точка на вечността.
За тази мъдрост Писанието казва: „… мъдростта, която е отгоре, е преди всичко чиста, после миролюбива, кротка, умолима, пълна с милост и добри плодове, примирителна, нелицемерна“.
Вторият вид мъдрост е „мъдростта на този свят.“ Тази мъдрост не допуска идеята Бога и Неговите морални принципи да влияят за решаването на човешките проблеми. Тя се стреми да реши всички проблеми на обществото, без Бога. И до какво ни доведе това?
Внимавай, коя мъдрост ще избереш!

Австрийският дипломат фон Ринг разказвал, че първото представление на знаменитата опера на Вагнер „Валкирия“ във Виена за малко да бъде отменена.
Работата била в това, че съгласно замисъла на постановката в тази опера на сцената трябвало да се появят черни коне и то истински.
В придворните конюшни конете били дресирани, но били сиви, а на Вагнер му трябвали черни.
– Вие искате да ме опозорите! – тропнал с крак той на директора. – Няма да допусна такова издевателство, дори ако моята опера въобще не бъде поставена във Виена, отколкото да се играе със сиви коне.!
– Но операта вече е подготвена, толкова много средства са изразходвани вече ….
– Това не ме интересува!
И само намесата на фон Ринг помогнала да се разреши конфликта… Дипломатът дал „дипломатически“ съвет:
– Оцветете сивите коне с черен цвят.
Вагнер във възторг грабнал ръката му, раздрусал я и извикал:
-Вие ми спасихте живота!
Конете боядисали и спектакълът се състоял….