Данаил с трепет очакваше какво ще каже учителят му. Той много часове бе прекарал над тази картина, а сега беше дошъл момента, в който щеше да разбере как изглежда това, което бе нарисувал, в чуждите очи.

Учителят му бе много опитен в това. Той бе професионалист. Беше му показвал как да смесва боите, как да подчертае един образ спрямо друг, как да засили акцента върху дадена композиция, …. Наглед дребни неща, но необходими, особено за начинаещ художник.

За всичко това Данаил му беше благодарен, защото през годините на обучението, неговата ръка бе станала по-уверена и беше започнал да вижда нещата в света по друг начин.

Учителят мълчаливо застана пред картината му. Подпря с ръка брадичката си и дълго обхождаше с поглед цялото платно.

„Сега ще каже, че е ужасно“, – помисли си Данаил.

Но той не го направи.

Само тихо каза:

– Харесва ми цветовата гама и усещането за откритост. Дърветата в далечината могат да бъдат по-осветени. Групичките от плевели се нуждаят от по-меки ръбове.

Данаил очакваше критика относно цветовете и правилата на перспективата, но оценката на учителят му бе вярна и благоразположена.

Младият художник си отдъхна. Картината му не бе съвършена, но в нея имаше нещо. Той трябваше да продължи да търси и открива нови не достигнати висоти в това изкуство. Анализът на учителя му го подтикна да работи усърдно с ентусиазъм и да не се предава .

По същият начин Исус можеше да осъжда хората за допуснатите грешки, но когато го правеше Той го извършваше с много любов. Резултатът бе, че хората осъзнаваха какво са направили и благодарение на това, те поемаха правилната посока.

Исус се яви като източник на вечно удовлетворение.

В такива ситуации Учителят съчетава благодатта и истината. Неговата милост ни пречи да бъдем разбити и повалени от греховете си, а истината Му не позволява да мислим, че това е нещо несериозно, което може да се отхвърли с лека ръка.

Като осъзнаваме всичко това, защо не поканим Исус да ни покаже тези сфери от нашия живот, в които трябва да растем, за да се  уподобим на Него?

Дядо Михаил забеляза, че 17 годишният му внук Зарко има нужда от часовник и той му подари един от своите. Когато постави часовника на ръката на внука си старецът каза:

– Сверявам го и те предупреждавам, че този часовник се задейства само със слънчева енергия. За да работи нормално трябва да го държиш достатъчно време на слънчева светлина.

– Много ясно, – усмихна се Зарко, – ако поставя този часовник в шкафа или тъмна кутия, той ще бъде безполезен, защото няма да работи и да показва точно време.

– Това правило важи и за всеки християнин, – каза сериозно дядо Михаил. – Ако той прекарва времето си в тъмнина, ще върши неща, които са противоречиви на Евангелието. Ще бъде безполезен и в разпространението на евангелската вест.

– Дядо, щом поставя часовника на слънчева светлина, – отбеляза Зарко, – той започва да работи, защото използва силата на слънцето.

– Така и Исус, – поглади брадата си старецът, – ни измъква от тъмнината и ни кани да живеем в Неговата светлина. Той победи греха, срама и смъртта, за да живеем в тази светлина.

– Излиза, че зареждащата сила на тези, които са повярвали в изкупителното дело на Христос, – изтъкна Зарко, – е от Светия Дух.

– Но ние можем да загубим връзката с Бога, ако се изключим от този източник, – уточни дядо Михаил.

– Това е толкова трудно! Как да останем винаги заредени? – попита Зарко.

– Молитвата, изучаването на Божието Слово и служенето на другите, ще ни помага да останем заредени. За този вид енергия не се нуждаем от електричество, а от отворено и съкрушено сърце. Не забравяй, че за да светиш, трябва да бъдеш зареден от Божия Дух.

Той бе много стар часовник. Освен това бе счупен, но никой не искаше да го пенсионира и за това тръгна да си търси работа.

На много места бе, но учтиво му „отказваха“:

– Оставете си номера на телефона и ще ви си обадим ….

Един ден влезе на място, където имаше много часовници. Вдигаше се невъобразим шум. Повечето от часовниците бяха нови, излъскани, с блестящи стрелки и какви ли не още преимущества.

Старият часовник, не хранеше никаква надежда, че точно тук да го вземат на работа, но все пак се престраши и попита:

– Имате ли работа за часовници?

– А вие какво умеете? – погледна го сърдито чиновникът, защото го откъсваха от „важната“ му работа.

– Два пъти в денонощието показвам точно време.

Чиновникът се почеса по главата, смутено погледна стария часовник и каза:

– Един момент ….

И изчезна зад близката врата. Там той доста се забави.

По едно време чиновникът излезе с един плешив господин, вероятно по-висшия началник, който го слушаше внимателно.  Този „по-висше стоящ“ мъж поглади брадата си и се произнесе по въпроса:

– Казвате, че е старичък, но два пъти показвал точно време. Знаете ли какво си мисля?!

Чиновникът застана нащрек, готов като ловджийско куче веднага да се стрелне и да донесе простреляния дивеч на господаря си.

– Взимаме го! – отсече плешивият.

Чиновникът въздъхна дълбоко и смирено затвори очи, като леко се приведе в поклон.

– Нека да разкараме нашите младоци, – продължи плешивият, – те и без това закъсняват.

И така уволниха неточно работещите часовници, а него счупеният и със стар механизъм неочаквано го взеха на работа.

В кръчмата се бяха събрали около десетина мъже и „бистреха“ политиката. Бай Драган подхвърли:

– Е, сега дадоха властна жените.

– Каква власт бе? – не се стърпя и се обади Семо Кантарджията.

– Нали сега им разрешават, когато искат да раждат, а ако не щат, да го махат.

– Е, че то хубаво, – засмя се Дано. – Ако се навъди цяла сурия, с какво ще ги гледаш?

В ъгъла на кръчмата седеше потъмнял от слънцето мъж, с гъста брада и мустаци. Той погледна говорещите мъже и каза доста високо:

– Мислите ли, че това е добро?

– Защо пък да не е? – опъна се Геро. – Моята ако я оставят, всяка година ще ражда по едно.

– Грехота било, живинка нали е?! – опита се да имитира жена си Стефан.

– Това не е шега работа, – обади се мъжът от ъгъла.

– Какво ти да не си против абортите? – подвикнаха му мъжете.

– Може да ви се стори странно, но съм участвал в сатанинска група, – каза брадатият мъж.

Мъжете настръхнаха, но любопитството им надделя и те се заслушаха в бившият сатанист, а той продължи:

– Мъжете в нашата група правеха секс с жените, за да забременеят, а след това извършваха ритуален аборт.

– Какъв е този ритуален аборт? – попита Андро.

– Казва се заклинание и детето в утробата на майката умира. За нас това бебе не беше множество от клетки, а  жертва за ритуала.

В кръчмата  обстановката се натегна, а тишината взе връх.

– Този ритуален секс има много древна история, – тъжно поклати глава брадатият мъж, – още при практикуването на храмовата проституция. Какво мислите, че е ставало тогава?

– Това наистина е дяволска работа, – каза Семо.

– Има и по-тъмна духовна страна в индустрията на абортите, – продължи бившият сатанист, – която остава невидима. – Какво става след убийството на красиво, здраво, невинно и беззащитно човешко същество? Частите от трупа остават непокътнати, за да бъдат продадени ….. Така хората без да разбират, дават семето си на Молоха.

– То тая свобода излезе много тъмна работа, – въздъхна Дано.

– Каква я мислихме, а то какво било?! – зацъка с език Драган.

– Няма да смея да разкажа на жената за това, – тъжно се произнесе Андро. – Като знам колко нещо сме съсипали, просто ми се гади, а ако тя разбере няма да спре да плаче.

– Мъже, – каза бившият сатанист, – вържете добре гащите си, пазете жените и децата си, които създавате. Не ставайте роби на дявола, който ви мами и лъже!

Тя бе цяло чудо. Дребосък от кожа и кости. Става въпрос за Лия. Тя бе родила 14 деца.

Често край не се питаха:

– Как ги е изхранила?

– Как е месила хляб за толкова много души?

– Как е шила дрехите им?

– Удивително, как е успяла да научи децата си на добри обноски и железен морал?

Лия нямаше никакъв житейски опит, беше невежа. Не беше пътувала и познаваше само мястото, където се бе родила и омъжила.

Не познаваше никакви други мъже освен своя, но съжителството ѝ с него ѝ изглеждаше изтощително, а понякога бе като болезнено задължение.

По-голямата част от живота ѝ бе протекъл в раждане и отглеждане на деца.

Единственият ѝ интелектуален събеседник бе Библията. Мъжа си и децата си тя изобщо не слушаше.

А защо четеше Библията ли? За нея това бе книга, в която намираше нужната история, своята поезия, информация за различни народи, етиката и нравствеността, които изповядваше, там бе и нейното спасение.

Никога не изучаваше и не проверяваше Библията. Просто я четеше. Противоречащите пасажи в тази книга ни най-малко не я смущаваха.

Накрая тя бе стигнала до там, че знаеше всичко какво е написано в нея, но продължаваше да я чете.

Всички уважаваха Лия.

– Тя е добра жена и е отгледала прекрасни деца, – казваха за нея.

Винаги държеше главата си изправена. Почитаха я и в семейството – съпруга, децата и внуците ѝ.

У нея се спотайваше някаква неподозирана сила. Не знаеше какво е компромис. Срещнеше ли неправда изобличаваше я и налагаше това, което бе право. Това караше хората да я гледат със страхопочитание, макар и не с любов.

Лия ненавиждаше до фанатизъм всякакъв вид спиртно питие. Да се употребява алкохол, за нея бе равносилно на престъпление спрямо Бога.

Тя никога не се бе докосвала до такива напитки, но не спираше никой от останалите да ги употребяват. Може би за това съпругът и децата и бяха привързани към пиенето.

Веднъж съпругът ѝ, който бе тежко болен, ѝ предложи:

– Лия, не можеш ли да глътнеш поне една чаша алкохол, та да ми олекне, преди да си отида?

Тя смръщи вежди, вдигна брадичката си напред и настръхна:

– Нима искаш да застана пред Господа и да му дъхна на спирт?

Когато наближи 70-те Лия имаше проблеми с уринирането.

Докторът ѝ предписа:

– Една супена лъжица портвайн.

Първата лъжица изпи насила и се намръщи, но след това ……

– Е, не е чак толкова лошо, – въздъхна Лия.

От този ден нататък, тя изгуби напълно въздържателната си убеденост спрямо алкохола.

Започна да пие вино на супени лъжици, уж като лекарство, но след време стигна до литър дневно.

Казват, че от тогава е станала по-щастлива и спокойна.