Тя бе цяло чудо. Дребосък от кожа и кости. Става въпрос за Лия. Тя бе родила 14 деца.

Често край не се питаха:

– Как ги е изхранила?

– Как е месила хляб за толкова много души?

– Как е шила дрехите им?

– Удивително, как е успяла да научи децата си на добри обноски и железен морал?

Лия нямаше никакъв житейски опит, беше невежа. Не беше пътувала и познаваше само мястото, където се бе родила и омъжила.

Не познаваше никакви други мъже освен своя, но съжителството ѝ с него ѝ изглеждаше изтощително, а понякога бе като болезнено задължение.

По-голямата част от живота ѝ бе протекъл в раждане и отглеждане на деца.

Единственият ѝ интелектуален събеседник бе Библията. Мъжа си и децата си тя изобщо не слушаше.

А защо четеше Библията ли? За нея това бе книга, в която намираше нужната история, своята поезия, информация за различни народи, етиката и нравствеността, които изповядваше, там бе и нейното спасение.

Никога не изучаваше и не проверяваше Библията. Просто я четеше. Противоречащите пасажи в тази книга ни най-малко не я смущаваха.

Накрая тя бе стигнала до там, че знаеше всичко какво е написано в нея, но продължаваше да я чете.

Всички уважаваха Лия.

– Тя е добра жена и е отгледала прекрасни деца, – казваха за нея.

Винаги държеше главата си изправена. Почитаха я и в семейството – съпруга, децата и внуците ѝ.

У нея се спотайваше някаква неподозирана сила. Не знаеше какво е компромис. Срещнеше ли неправда изобличаваше я и налагаше това, което бе право. Това караше хората да я гледат със страхопочитание, макар и не с любов.

Лия ненавиждаше до фанатизъм всякакъв вид спиртно питие. Да се употребява алкохол, за нея бе равносилно на престъпление спрямо Бога.

Тя никога не се бе докосвала до такива напитки, но не спираше никой от останалите да ги употребяват. Може би за това съпругът и децата и бяха привързани към пиенето.

Веднъж съпругът ѝ, който бе тежко болен, ѝ предложи:

– Лия, не можеш ли да глътнеш поне една чаша алкохол, та да ми олекне, преди да си отида?

Тя смръщи вежди, вдигна брадичката си напред и настръхна:

– Нима искаш да застана пред Господа и да му дъхна на спирт?

Когато наближи 70-те Лия имаше проблеми с уринирането.

Докторът ѝ предписа:

– Една супена лъжица портвайн.

Първата лъжица изпи насила и се намръщи, но след това ……

– Е, не е чак толкова лошо, – въздъхна Лия.

От този ден нататък, тя изгуби напълно въздържателната си убеденост спрямо алкохола.

Започна да пие вино на супени лъжици, уж като лекарство, но след време стигна до литър дневно.

Казват, че от тогава е станала по-щастлива и спокойна.

Страхил стоеше на края на детския басей и се страхуваше да скочи. Той беше само на три години и половина.

Майка му беше във водата и го подканяше:

– Хайде, скачай. Няма нищо страшно. Да знаеш колко е хубаво във водата.

Страхил се дърпаше и бе отстъпил една крачка назад. Уплашено гледаше водата и не мърдаше.

– Трябва да те бутне някой, за да направиш нещо рисковано, – започна да натяква майка му. – Нямаш никаква решителност и активност. Ако бе някое друго дете, отдавна да бе скочило.

Подканянията и увещанията продължиха тридесет минути. Най- накрая Старахил скочи във водата. Той усети, колко е хубаво във нея и раздвижи даже ръце и крака.

Това не бе единствения случай, в който Страхил проявяваше несигурност и страх. Родителите му постоянно мърмореха след него:

– Ако не бъде подтикван непрекъснато, нищо няма да направи сам. Отглеждането му  е толкова трудно.

Страхил растеше, а това се повтаряше отново и отново. Трябваше да бъде убеждаван и подтикван, за да ходи на училище, да тренира някакъв спорт, да бъде с приятели на празниците и да отива на купони.

Минаха години. Страхил беше младеж на двадесет години, но още живееше при родителите си и нищо не правеше сам. Очакваше хората да му кажат какво да направи.

Дядо Петър реши сериозно да се заеме с младежа. Често говореше с него. Насърчаваше го сам да взема решения, да си поставя задачи за деня и седмицата. Страхил много се ентусиазираше, но всичко приключваше веднага, щом се разделеше със стареца.

Забравяше какво са си говорили или загубваше листа, на който бе записал някои „важни“ неща.

– Всъщност нищо не мога да направя самостоятелно, – оплакваше се Страхил на дядо Петър. – Все някой трябва да ме тика и да ми напомня, какво е нужно да направя.

– Но ти правиш толкова много други неща, за които никой не ти казва нищо, – възрази веднъж дядо Петър. – просто не си ги забелязал.

Страхил го погледна изненадано и се замисли. Почеса се по главата и попита:

– Ясно, а сега кажи ми как да се преборя с това?

– Много просто, – засмя се старецът, – започни да записваш нещата, които правиш, без някой да те кара.

– Ще пробвам, – засмя се младежът, макар че не беше сигурен до колко може да му помогне това.

Всяка вечер Страхил започна да отчита нещата, които бе направил самостоятелно, без „напътствия“. След една седмица броят на тези действия започна да расте.

Младежът започна да се чувства по-самоуверен.  Откри нови заложби в себе си. Започна да усеща, че и той е способно човешко същество.

Петров беше генерален директор в една водеща компания. Една вечер на младежко парти неговата 17-годишна дъщеря бе забременяла.

Родителите ѝ настояха:

– Кой е бащата на детето, кажи ни Милена.

Момичето мълчеше и не издаваше името на младежа. Изглежда и тя се чувстваше виновна за случилото се.

Минаха три месеца, на Милена още не ѝ личеше бременността.

Един ден пред дома ѝ спря стар прашен камион. По това време Петров пиеше чай на двора. Той видя как от камиона се измъкна непознат младеж.

Младото момче приближи Петров и каза:

– Здравейте! Аз съм Марин. Вие ли сте бащата на Милена.

– Да. Вие при нея ли идвате?

– Не, дойдох да поговоря с вас.

– Заповядайте седнете, – покани го Петров.

И младежът започна да разказва:
– Скоро навърших 18 години и се дипломирах. Учех в близката гимназия. Вижте, аз не съм от много умните, за това не ме очаква безпроблемно и успешно бъдеще.

Петров започна да усеща накъде клони младият човек и смръщи вежди.

– Вярно ли е, че Милена е бременна? – попита Марин.

– Да, – отговори Петров.

– Аз съм бащата на бебето, – малко смутено призна младежът.

– И какво смятате да правите по-нататък? – погледна го с укор Петров.

Марин пое дълбоко въздух и продължи да говори.

– Ще бъда със вас напълно откровен. Аз не обичам дъщеря ви. Направих грешка, не трябваше да отивам толкова далече. Нямам пари, но знам, че вие ръководите голяма фирма. Бихте ли ме взели при вас на работа, за да се запази детето и да стана достоен за него баща?

Петров бе изненадан от предложението, но кимна с глава.

– Относно работата, мога да ви помогна, но мисля, че е много грубо и безсъвестно да дойдете при мен и да ми кажете, че не обичате дъщеря ми. Отгоре на всичко искате да ви приема на работа в компанията.

– Мислех, че така ще бъде добре за всички, а и това е една добра възможност да се запази детето, – каза младежът.

– Ела утре в 9 сутринта, – каза Петров. – Ще ви чакам.

– Добре, – бързо каза младежът.

Петров усети в гласа на Марин облекчение.

– Тогава до утре.

Минаха 12 години от тогава. Този младеж, възмъжа и ръководи едни от най-добрите магазини във фирмата. Петров не съжаляваше, че го взе на работа.

Сега младите имат две прекрасни деца. Марин като баща, много помага на съпругата си за отглеждането на децата. Той направи всичко, за да стане достоен баща. Изпълняваше всичките си задължения в семейството и на работата си.

– Не са много младежи, които биха постъпили като него, в такава ситуация, – казваше често след това Петров.

Основните продукти за храна при ацтеките били царевицата, бобът и тиквата.

Тези племена са създавали цели изкуствени острови, малки средно 6 на 10 метра и големи 100 на 200 метра, който били разположени върху сладководното езеро Тескоко. На тях отглеждали зърнени и градински култури.

Тази техника на отглеждане има свое собствено напояване от влагата филтрирана от езерото. А за тор са използвали калта и разложените в нея умрели растения и животни.

Това е интензивна и продуктивна форма на отглеждане. Тези изкуствени острови били много ефективни и давали до седем реколти на година.

Смята се, че изобилието на продукти за храна е в основата на величието на тази цивилизация.

Доматите по своята природа са уникални и разнообразни. Може би сте чували за „доматено дърво“, което достига 6 метра и дава реколта половин тон.
Но днес ще говорим не за размера, а за цвета! Знаете ли, че съществуват черни домати? Наричат ги още Индиго Розе.
В действителност това са най-тъмните и виолетови домати. като ги гледаш могат да минат и за черни.
Тези домати са подходящи за любителско отглеждане. Плодовете не са големи, най-много до 100 грама.