Николов бе изненадан от малкото име на пациентката си. Тя се казваше Деспина. Това име вероятно идва от думата деспот. Славянските феодали са се наричали боляри, а византийските деспоти.

– Да не сте гъркиня? – попита Николов.

– Не, поне аз не знам в рода ми да е имало грък, – каза жената. – Чувала съм, че по тези места са лекували гнойните венци с прополис, но ние нямаме пчели.

Тази жена имаше възпалени венци, от устата ѝ с носеше лош дъх. Това заболяване е опасно, можеше да доведе до фатални последици.

– Има пчели на юг, – възрази Николов. – Излъчват по-силни фотонциди. Клеят им е по-силен и по-активен.

– Има ли някаква надежда за мен? – попита жената отчаяно.

– Ще почистя първо венците ви със смрадлика, а след това ще започна с гнойните джобове, като ги атакувам с прополис, – сподели Николов за предстоящото лечение.

– Вярвам ви, – каза жената обнадеждена, – вие ми бяхте последната надежда.

– Екзюпери е казал, да не се гледаме в очите, а да гледаме в една посока.

– И моят Жоро така ми казваше, -въздъхна жената, – но ме излъга.

– Лечението не е любов, то е взаимност между лекар и пациент. Хипократ ни е заповядал „да обичаме болните си“.

– Ще ме накарате да се влюбя във вас, – засмя се жената.

– Това съвсем не е нужно. Необходимо е да изпълнявате всичко, което ви препоръчам. А сега си отворете устата.

Предстоеше сериозна битка със опасните бактерии, които бяха подействали на венците и емайла на зъбите.

Вървяха бавно към главната врата на Царевец. Бяха трима приятели, решили да разгледат стария град. Станислав много обичаше историята, често се ровеше в разни ръкописи, участваше в разкопки. Сам бе открил старинни статуетки и стара гръцка ваза. Мечтаеше да стане археолог. Приятелите му имаха по-скромни знания за историята на града, но им беше интересно да разгледат руините останали от него.

– Кой е основал Търново? – попита Васил.

– Свръх човеци, които са довършвали Божието дело, – усмихна се Станислав.

– Казват, че първите заселили се тук били великани, – обади се Станимир. – Те били защитавани от някакви досадни дребосъци, които нападали нощем селищата. С един скок великаните прескочили Янтра. Дълго време им трябвало, за да направят хълмовете високи.

– Една сутрин на върха, ей там горе, – посочи с ръка Станислав, – се появили конници. На дългите им копия, вместо знаме, се развявали конски опашки. Те огледали баирите и великаните. После дошли още конници. Начело бил огромен войн с ризница, шлем и щит.

– И какво да не са преговаряли с великаните? – засмя се Васил.

– Да преговаряли са, – подчерта Станислав, – но не стигнали до споразумение.

– Интересно, как са разговаряли? – попита Васил. – Навярно са имали, как им казваха, ….. тълмачи.

– А, не. Ръкомахали са само с ръце, тъй като не знаели езиците си, – обясни Станислав.

– И навярно са се били тогава? – полюбопитствува Васил.

– Конницата се устремила напред, – продължи разказа си Станислав. – И въпреки че великаните мятали скали от укрепленията си, все пак били победени.

– И как се е казвал предводителят на тези коница? – попита Станимир.

– Хан Крум, – с гордост каза Станислав,- един от великите ханове на българите.

– А тези дворци отсреща? – попита Васил.

– Там са живеели болярите, – каза Станислав. – На Трапезица са се намирали и повечето от църквите, пълни със светите мощи на чудотворни мъченици.

Станимир си представи как по зъберите стоят леко разкрачени, замръзнали на мястото си войни, с копия и големи мечове на пояса си. Щитовете им лъщят на слънцето

„Това е била доста добре защитена стена , – помисли си Станимир. – Много войни са си блъскали главите в тази крепост и тя е устояла. Но уви, предател е отворил вратите на Търново и градът е паднал“.

Сякаш отгатнал мислите му, Станислав каза:

– Той е бил защитен от Бога, докато човеците не са се покварили от жажда за власт. Именно разцеплението е довело до падането на България и то не веднъж в историята ни.