Следобедът бе мрачен и подтискащ. Малко хора се движеха по улицата. Облаците бяха притиснали слънцето в прегръдките си и то не смееше да се покаже.

Емил се спря пред витрината на магазина за музикални албуми и дискове. Той с интерес разглеждаше изложеното. Обичаше да идва тук, но само зяпаше.

От време на време си позволяваше да купи някой диск, дори когато цената му  не бе според джоба му. Това бе време на истинско въодушевление и ентусиазъм.

Вратата на магазина се отвори. Дванадесет годишно момче излезе с парче шоколад в ръка и когато мина край Емил хвърли опаковката а земята.

– Извинявайте! Изпуснахте нещо, – обърна се Емил към момчето.

Момчето озлобено го изгледа.

– Боклук е. Сляп ли си?

– Виждам, но кой трябва да го събира след теб?

Момчето застина, а после несигурно се усмихна на Емил. Той не можеше да прецени, какво точно си мисли Емил, за това чувствайки опасност тихо каза:

– Ти майтапиш ли се?!

Емил го гледаше сърдито с недоволен израз на лицето. Явно не се шегуваше. Момчето се наведе и сконфузено прибра опаковката.

Чак, когато малчугана отмина, Емил се усмихна. Той остана доволен от това, което направи.

Никога не бе усещал, че е предопределен за нещо голямо, но сега всичко бе придобило смисъл. От този миг, връщане назад нямаше.

Щеше да се бори за промяната относно примиряването и приспособяването към състоянието на нещата. В него се зароди желание да се противопостави срещу всяка пошлост и простащина.

Светът беше блато и всички са отговорни за почистването му.

На прозореца имаше обява: „Търси се момче за работа“. Георги бе младеж, който се славеше с мързела си, но когато видя надписа, реши да се кандидатира.

Когато отиде при собственика на магазина господин Петров, бе веднага нает на работа.

Задълженията на Георги не бяха тежки, освен това от него не се изискваше бързина. А това напълно устройваше младежа.

Малко следобед господин Петров извика Георги и му поръча:

– Иди на тавана, там ще намериш един голям контейнер. Подреди нещата във него и виж какво трябва да се запази.

На тавана бе мръсно, пълно с паяжини и следи от мишки. Георги погледна в контейнера. С погнуса размести някои неща отгоре и с възмущение каза:

– Тук няма нищо освен боклуци.

И Георги бързо слезе в магазина. Когато господин Петров го попита:

– Свърши ли работата си на тавана?

Георги отговори:

– Не, господине, беше тъмно и студено там. – Не мисля, че си заслужава да се ровя в тези боклуци.

Притежателят на магазина веднага му плати и го освободи да си върви.

На другия ден същата табела: „Търси се момче за работа“ стоеше отново на прозореца.
Този път Крум я видя. Так той стана следващия кандидат за работата. Разбира се, веднага бе нает.

Когато господин Петров го изпрати със същата молба да подреди контейнера и да запази нужните неща, Крум не се отказа толкова лесно, въпреки че работата му изглеждаше огромна.

Младежът прекара няколко часа на тавана. Той разделяше внимателно необходимите неща от тези, които трябваше да се изхвърлят.

Изведнъж Крум скочи и се спусна надолу по стълбите, запъхтях спя пред господин Петров и възкликна:

– Вижте какво намерих на дъното ….

Това беше сметка за 20 лева.

Собственикът на магазина разбра, че е намерил добросъвестно момче, на което може да повери бизнеса си.

– Ти си намерил богатство в боклука, много съм доволен от теб. Ще ме наследиш, когато се оттегля от работата в магазина.

Този, който е верен в малкото, е верен и в многото!

На стената висеше старинен часовник. Самият той не знаеше годините си. Стоеше си там в госната, спомняйки си хората, които преди са населявали този дом. На всеки кръгъл час той запяваше прекрасна старинна мелодия.

Но този часовник бе необикновен. Той разсъждаваше и мислеше. Непрекъснато следеше обитателите на дома.

В последно време много го дразнеше поведението на Николай, 17 годишен младеж, известен в махалата безделник и прахосник.

– Пак си губи времето напразно, – дълбоко въздъхна стария часовник. – Нима този млад човек не разбира, че това време му е отпуснато от Бога, за да се приготви за Вечността?

Часовникът отброяваше  с тревога всяка минута. Искаше да извика на Николай:

„Млади човече, не прахосвай нито секунда от ценното време за неща, които нямат стойност за Вечността“.

Но можеше ли Николай да го чуе? Пък ако го чуеше, щеше ли да се вслуша в съветите му?

Един ден часовникът замря и спра на цяло. Той се бе уморил с опитите си да спре младия човек в лутането и неспирния му бяг в този свят.

– О, – възкликна Николай, когато забеляза, че стрелките бяха замрели и на кръгъл час не се чуваше вече приятна мелодия, – нашият старец навярно се е счупил. Ще трябва да купя нов.

И Николай хвърли старинния часовник в боклука.

Скоро на негово място застана нов, съвременен часовник. Той нямаше старинни орнаменти по себе си, но пластмасовите му стрелки блестяха, а корпуса му бе в еднообразен нюанс.

Новата придобивка бе доставена чак от чужбина.

За разлика от старинния часовник, новия нямаше никаква представа за смисъла на живота. И вместо ред, допринасяше за още по-голямо объркване в ежедневието.

Герой може да бъде съседа ти, продавача в магазина, твоят учител или просто един от многобройните шофьори на боклук.

Алекс бе обикновен млад човек, които извозва боклука в тяхното селище. Всяка сутрин той се отправяше по познатия маршрут, за да изпразни кофите с боклук. Нищо необичайно, просто рутинна работа.

Една сутрин, когато изпразваше поредния контейнер за боклук, Алекс чу писъци.

Огледа се. Отчаяните викове идваха иззад решетката на първия етаж на блока в ляво.

Не се двоуми много и хукна натам.

През стъклото видя, че цялата стая бе обхваната в пламъци. Изтича до вратата, но тя бе блокирала и не можеше нито да се влезе, нито да се излезе.

През отворения прозорец се изнизваше гъст дим навън. Явно положението ставаше опасно.

От вътре пищяха деца:

– Пожар! Помощ!

– Не можем да махнем решетката от прозореца. Помогнете!

Алекс веднага се притече на помощ. Той се опита да строши решетката с лост, но не успя.

Завърза я с въже за камиона и го подкара. Решетката подаде и падна с трясък на земята.

Алекс се насочи към дима. Помогна на една жена и децата, които още пищяха, да се измъкнат през прозореца.

Така Алекс, обикновен младеж, шофьор на боклук, стана герой. Той спаси едно семейство от лапите на огъня.

Елена живееше с дъщеря си, която бе ученичка, в малък едностаен апартамент.

Веднъж през лятото заедно с дъщеря си тя отиде на юг. Там ги настигна неприятна новина: „Вратата на апартамента ви е разбита. В дома ви е тършувал крадец“.

Майка и дъщеря тръгнаха към апартамента си с разбираема тревога.

Елена си мислеше:

„Да отглеждаш сама дъщеря, не е много лесно. Няма много вещи в дома ни, само най-необходимото. Какво е търсил този крадец там?“

В апартамента цареше ужасна бъркотия. Книги, дрехи и всякакви дреболии бяха изхвърлени от шкафовете и разпръснати по пода.

Когато Елена видя ботушите и палтото си, малко се успокои и започна да поставя нещата на мястото си.

Самото възстановяване на всичко ѝ отне два дена. Накрая се установи, че е откраднато съвсем малко.

Бяха взети няколко козметични комплекта, които бяха подарявали на Елена, когато тя бе участвала в различни изложения. Беше ги складирала в килера, за да не ѝ пречат.

Бяха взети панталони на дъщеря ѝ, чийто вид Елена не одобряваше и икона, от която домакинята отдавна искаше да се избави, но не се бе досетила до сега, как най-добре да направи това.

На тази икона бе изобразена лъже Дева със сина ѝ и нямаше нищо общо с Мария и Младенеца.

Оказа се, че крадецът я бе освободил от неща, които тя не одобряваше, но бе задържала.

Нима това е било случайно?

Ех, да можеше някой и нас да избави от ненужните неща, които трупаме като „свещен“ боклук, без никаква ценна стойност?!