Дядо Матьо нацяло обедня. С трън да завъртиш в схлупената му колиба няма какво да закачиш. Гладуваше старецът и зъзнеше в студа.

Нямаше деца, които да се погрижат за него, а бабичката му отдавна гниеше в земята.

Един ден дядо Матьо реши:

– Ще напиша писмо до Бога. Той ще се смили над мен и ще ми помогне.

Старецът седна и с треперещи ръце написа:

„Господи, моля Те, помогни ми! Нищо не ми остана. Изпрати ми 100 лева, поне да имам с какво да си купувам хляб“.

На плика срещу получател написа: „На Небето, до Господ Бог“.

А на мястото за получател най-подробно написа адреса на местоживеенето си, да не би Бог да сгреши местопребиваването му, ако се обърка нещо.

Писмото пристигна в пощата. Пощальоните останаха в шок.

– Явно човекът е изпаднал в недоимък и оскъдица, – каза един от служителите, – ама чак толкова да изперка.

– Тоя да не е е луд? – плесна с ръце друг.

– Къде да му занесем писмото? – подигравателно подхвърли трети.

Накрая решиха и препратиха писмото на стареца в агенцията по социално подпомагане.

След няколко дни от тази агенция повикаха дядо Матьо и го навикаха:

– Как можа? Ти какво бе?! Днес, когато космически кораби кръстосват Вселената, ти пишеш на Бога писмо?! – И служителят завъртя ръка, един вид „Дядка, май нещо не е наред с главата ти“.

Стареца си замълча. Какво можеше да му каже или обясни?

– Ето ти 50 лева, – каза служителят. – И разбери, давам ти ги аз. Аз, а не Бог, защото Той не съществува! А сега си върви.

И дядо Матьо си тръгна.

След няколко дни на същата агенция ѝ предадоха писмо със следния текст:

„Господи, благодаря ти за 50-те лева, които ми даде. Моля те, следващият път да не ми ги предаваш чрез тези хора, защото те са прибрали половината за себе си“.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.

Беше валяло и въздухът се поразхлади.

– Този дъжд ме подтиква към безделие, идва ми да се излежавам и нищо друго да не правя – протегна се Бойко. – Отпуснал съм се и нямам никакво желание за каквото и да е.

– И за молитва ли нямаш желание? – попита го Вихрен.

– Дори и за нея, – усмихна се Бойко.

– От по-възрастни християни съм чувал, че ако човек не се моли, се чувства зле.

– Аз лично се съмнявам в това, – понамести се върху възглавницата Бойко.

– Може би си прав, – донякъде се съгласи Вихрен. – Зле ще се чувства не човека, а неговият дух. Духовният човек се поддържа не от храна, а от молитва. Когато някой срещне Господа, той получава нов живот, който може да се поддържа или да бъде умъртвен.

– В Новия Завет никъде няма да намериш обичайните възгледи за молитвата. Ние я използваме обикновено като средство за добиване на нещо за себе си, – погледна предизвикателно Бойко.

– Да, но тя ни е дадена, за да познаем Самият Бог, – наблегна Вихрен. – Ние ту мърморим, ту се борим за вяра, но искаме съвсем малко.

– А видял ли си как дръзновено се молят децата? – попита Бойко.

– В тях няма проява на слабост или страх. Но само с молитва се влиза в Божието присъствие.

– Чувал съм съвети от рода: „Бъдете пред Бога каквито сте. Казвайте Му какво ви боли или какво не можете да направите“, – намръщи се Бойко. – Ами ако всичко си мога, за какво да притеснявам Бога?

– Звучи ми като самохвалство. Нима наистина всичко можеш и Бог не ти е нужен?

Бойко завъртя глава и веднага смени темата:

– Защо казват, че молитвата променя света?

– По-правилно е да се каже, че тя променя теб, а чрез теб се променя и света. Бог така е устроил всичко, че молитвата, в основата на която лежи Изкуплението, изменя мирогледа на човек и възгледите му за живота.

Бойко неспокойно се размърда, а Вихрен продължи:

– Молитвата няма да измени външността ти и да те направи по-привлекателен за момичетата, тя прави чудеса в душата ти.

Бойко махна с ръка и излезе навън, където слънцето отново се бе усмихнало.

Невена бе християнка, но не искаше да остави някои светски удоволствия, които много силно я привличаха.

– Какво пък, – казваше си тя, – когато остарея тогава ще се откажа и от тези развлечения.

Веднъж я посети Здравко. Той издаваше книги. Невена не веднъж бе говорила с него за проблемите си относно отказа си от някои неща, които не бяха угодни на Бога.

Докато разговаряха Невена предложи на издателя чаша мляко. Здравко благодари и изпи млякото, но остави малко от него на дъното на чашата. След това се обърна към Невена:

– Ще сметнете ли за голяма чест, ако ви предложа да изпиете остатъка от млякото?

– Не, разбира се. Вие да не се шегувате с мен?

– Ето по този начин вие постъпвате с Господа, – каза Здравко.

– Как така? – изненадано подскочи Невена.

– Докато сте млада, здрава и силна, вие предпочитате да се наслаждавате в светските удоволствия, а когато изпиете чашата на живота почти до дъното, предлагате жалките остатъци на Бога. Той ще ги приеме ли?

Здравко подаде чашата на Невена и каза:

– Останете с Господа – и си тръгна.

Невена дълго време стоя безмълвна. Тя изпита недоволство, породено от осъзнаването, че извършва нещо недопустимо спрямо Бога.

Невена погледна към двора и видя как вятърът духна върху цветовете на дърветата, които бяха изпълнени с живот и красота, и листенцата им окапаха. Така те изглеждаха грозни, безплодни и годни само за изгаряне.

– Такъв беше и моят живот до сега, – каза си Невена, – отделен от добродетелите и предаден в ръцете на безжалостния грах, в неговите удоволствие и страсти.

Накрая без колебание тя реши:

– Господи, отдавам Ти сърцето си изцяло и посвещавам живота си, да Ти служа до последни си дъх.

Каквото посееш в младостта си, това ще пожънеш в по-нататъшния си живот.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.