Цял ден Станчо не беше хапвал. Имаше срещи с много хора, бе изслушал много молби, болки и мъки.

Тъкмо гребваше с лъжица от ароматната супа, която бе сложила жена му пред него, когато дотича Данчето:

– Бързо идвай, Петър те вика.

Станчо я огледа и разбра, че днес мъжът ѝ не я бе бил, но той се досети за болестта му.

– Да не се е влошило състоянието му? Силни ли са болките му? – попита той.

– Не, друго е. … Ела и сам ще видиш.

Станчо се облече бързо и тръгна след жената.

На вратата дочу гласа на съпругата си:

– Да беше си доял поне …

Завариха Петър полуседнал, подпрян на възглавница. Миришеше на лекарства и болна плът.

– Раци те гонят?! – Станчо се опита да се пошегува.

– Ще ме довърши тази болест, – измънка Петър. – От Бога ли е, от дявола ли е … не знам вече.

Станчо се взре в болния и там прочете съжаление за цялата му опърничавост.

– Вярвах, че строя по-добро бъдеще, – задъхвайки се започна Петър. – Мислех, че християните са прекалено строги. – Твърдях, че всичко е тук на земята, след това няма нищо. Смятах, че живея свободно и сам решавам какво да правя ….

– Но изглежда това не задоволи душата ти? – попита Станчо.

– При дългите спорове, които водихме с теб, трябваше да ми кажеш. Това бе твой дълг….

Станчо вдигна рамене и попита:

– Как можех да ти кажа, когато ти непрекъснато отрицаваше и не искаше да ме чуеш?

– Не знам, но трябваше да питаш – и Петър погледна нагоре с очи – и да намериш начин.

Това силно разтърси Станчо. Той толкова се стараеше …

Изведнъж осъзна, че това бе послание от Бога:

– Трябва да намериш начин. Не се отказвай да говориш с хората за Мен. Нужно е да търсиш другите в техния свят, а не да чакаш да дойдат в твоя.

И Станчо разбра:

– Това е начинът за благовестие.

Това беше трудна епоха. Време на мрак. Индулгенциите не бяха рядкост. Те „премахваха“ наказанието, което се очакваше за грешниците.

Търговията с индулгенции се бе превърнала в бизнес за папите. Тя бе станали източник на допълнителни приходи. Разпространителите на индулгенции заблуждаваха хората, че чрез тези листове хартия се премахва чувството им за вина.

Най-обикновените люде ги купуваха с една криворазбрана осведоменост:

– Индулгенциите опрощават греховете на живите и душите в чистилището.

Йохан Тецел, прословут амбулантен търговец най-вече на индулгенции, бе измислил една лесно запомняща се мелодия: „Кога монетата в ковчежето издрънка, душата от чистилището е навънка“, но това съвсем не бе така.

Свещеникът Мартин Лютер бе възмутен от тази практика и прикова своето предизвикателство за дебат на вратата на църквата във Витенберг. То се състоеше от 95 тезиси.

Той не можеше да стои спокойно и да гледа това издевателство над хората, затова и думите от тезисите звучаха мощно:

“ Когато нашият Господ и Учител, Исус Христос, каза: “ Покайте се „, Той призова целия живот на вярващите да бъде покаяние“……

“ Тези, които вярват, че могат да бъдат сигурни в своето спасение, защото имат индулгенции, ще бъдат проклети за вечността заедно със своите учители“…….

“ Истинското съкровище на църквата е най-святото Благовестие и Божията благодат“…..

Когато копие от тезите най-накрая стигнаха до Ватикана, Лъв Десети им се присмя:

– Ах, мрънканията на пиян немски монах. Той ще мисли по по-различен начин, когато отрезнее.

Папата явно подцени изобличението на монаха.

За Лютер, който наскоро беше дошъл до разбирането за оправданието чрез вяра, индулгенции бяха измама.

Христовата кръв, а не парите дадени за закупуване на извинение от греха, освобождават човека от чувството за вина.

В крайна сметка дебатът доведе до разцепление в църквата.

Пламен стоеше прав и крачеше нервно из стаята. Любо го наблюдаваше и мълчеше, той познаваше приятеля си много добре. Неговата припряност му причиняваше доста неудобства, но той умееше да търпи.

– Какво означава да „угаждаш“? – размахваше нервно ръце във въздуха Пламен.

– Тази дума на гръцки е ареско и се е намирала на надгробните паметници на починалите държавни служители….., – опита се да обясни Любо, но веднага бе прекъснат от приятеля си.

– Да са заслужили добре, разбирам, но каква е връзката с „угаждам“? – наостри се Пламен.

– Ако служителят е бил добър и е работил за доброто на обществото, тогава на неговия надгробен камък са написали, че е ареско, която може да се разбира още и като: достоен, годен, приятен, достатъчен, …

– И все пак не разбирам, как са били угодни тези служители? Особено, когато се казва в църквата, „Бъди угоден на Бога“, това ми звучи озадачаващо, тайнствено и трудно за разбиране – повиши тон Пламен.

– Това означава следното. Правя всичко възможно, но целта ми е, когато всичко бъде направено и казано и служенето ми свърши, Този, Който е над всички началства и власти, да ме погледне и да каже: „Ти извърши добра работа, от теб хората и църквата имаха полза. Считам те за угоден и достоен“.

– А аз ще мога ли да Му бъда угоден? – тихо попита Пламен.

– Виж, – започна кротко Любо, – Бога ни е поверил делото на благовестието. И ние трябва така да говорим, „не като да угаждаме на човеците, а на Бога, Който изпитва сърцата ни“.

Какво слънце само! На него и яйце можеш да си опечеш. Жегата наистина бе голяма, но на Богдан съвсем не му бе до нея. Голяма мъка и болка свиваше сърцето му.

Той бе чул призива в църквата: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар“. И реши да говори на хората за Исус.

Дори си приготви различни варианти, как най-точно и кратко да изказва благовестието, използвайки Библията. Не искаше приказките му да изглеждат натрапчиви и нахални, защото тогава отсрещния изобщо нямаше да го слуша.

Преди да тръгне да благовества, се молеше за Божието водителство, но уви, нищо не се получаваше. Някои отказваха да го слушат още след първото изречение, други уклончиво клатеха глава, но оставаха безучастни, а на Богдан това му тежеше.

Видя го Борис, ръководител на младежите в църквата и дойде при него.

– Богдане, неприятности ли имаш?

Младежът вдигна глава и едва не се разплака:

– Защо се на мен ми се случва така?

– Какво ти се е случило? – попита съчувствено Борис.

И Богдан изля цялата мъка на сърцето си:

– Искам да благовествам, подготвям се, моля се, а не се получава? Къде греша?

– Забелязал ли си, че Петър се срещна с Христос четири пъти, преди да го нарече Господ? – засмя се Борис, разбирайки напълно младежа.

– Как четири? – не повярва на ушите си Богдан.

– Ами, ето – и Борис започна да присвива пръстите на дясната си ръка. – Първият път бе, когато Петър срещна Исус на брега на езерото. Тогава той бе само силно впечатлен. Вторият път той присъства на място, където Исус изцеляваше болните, но и тогава не стана вярващ.

– Не съм забелязал тези неща, – призна си Богдан.

– Третият път, – продължи Борис, – Исус дойде в къщата на тъщата на Петър и бе свидетел, как тя бе изцелена. Исус направи много неща пред Петър, но той още не можеше да се нарече вярващ.

– А четвъртия? – с нетърпение попита Богдан.

– Едва когато Исус умножи рибата в езерото, това наистина докосна сърцето на Петър. И той каза: „Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек“.

– А аз какво да правя? – попита Богдан.

– Не се отчайвай, ако хората не бъдат спасени от първото ти свидетелство. Пътят на някои до Господа е много дълъг, те се движат стъпка по стъпка. Бъди верен и продължавай да им разказваш за Исус!

Навън от църквата изтича младеж, Ченко го догони и в движение попита:

– Яворе, какво ти става? Защо хукна така навън?

Явор погледна приятеля си, намръщи се, стисна зъби и недоволно измърмори:

– Евангелизиране, благовестие, ….., основното поръчение, …. Писна ми от всичко това. Думи, високопарни изказвания, приказки…. Нека те да дойдат да видят как се говори.

– Успокой се, – помоли го сърдечно Ченко.

– Започнеш да им казваш за Исус, а те: – яростно продължи да излива болката си Явор, – „Глупости. ….. Не ми говори…. Не ми се слушат такива работи“. А някои просто те псуват и се подиграват с теб …

– Не всички, ще искат да чуят, но ти трябва да им кажеш, – спокойно, но настойчиво заяви Ченко.

– Тогава какъв е смисълът на всичко това? – роптаеше още повече Явор.

– Слушай, – дръпна го Ченко за ръката, – за това и ние имаме вина.

– Каква искаш да кажеш? – недоумяващо разтърси глава Явор.

– Когато свидетелстваме, нямаме Божията сила, защото не сме се очистили, – опита се да обясни на приятеля си Ченко.

– Какво, идеален ли трябва да стана, за да благовествам? – саркастично се усмихна Явор.

– Абсолютно чисти във всичко ако бяхме, нямаше да сме на тази земя, – примирено каза Ченко, – но за да имаме сила за свидетелстване, трябва да имаме общение с Бога.

– Колко пъти съм се молил и всичко е било напразно, – отчаяно размаха ръце Явор.

– Не казах да се молиш, а да общуваш с Бога, – подчерта Ченко.

– Не те разбирам, – Явор се озадачи.

– Ние всеки ден се освещаваме или с други думи променяме, като общуваме с Бога, – обясни Ченко. – Този процес е дълъг и той ще продължи, докато сме на тази земя.

– Тогава? – Явор се обърка нацяло.

– Представи си, – започна да обяснява чрез пример Ченко, – дошъл си ми на гости, а от кухнята се разнася чуден аромат на приятно приготвена супа. Ти вдъхваш от това благоухание и мечтаеш за една пълна паница с такова чудо. Сядаме на масата, слагам чинията със очакваното ястие пред теб и ти подавам лъжица, която не е нова, но измита, изчистена и въпреки всичките ѝ недостатъци годна за употреба.

– Е, и? – нетърпеливо се обади Явор.

– А сега си представи, – продължи Ченко, – че лъжицата е покрита от единия край със засъхнала мазнина, нещо се чернее, вероятно остатък от предишна храна и за най-голяма изненада малко червейче се е свило на кравай в най-ниската ѝ част. Какво ще направиш тогава?

– За да не те обидя, – въздъхна дълбоко Явор, – ще кажа, че не съм гладен или че скоро съм ял.

– Но супата така силно ухае, нима ще устоиш на тази вкусотия? – със съблазнителен глас попита Ченко.

– Ти луд ли си? Как ще ям с такава лъжица? – сопна му се Явор.

– Така поднасяме Благата вест на хората, а после се чудим, защо не искат да „похапнат“, когато им предлагаме нещо много чудно и невиждано. Може да не си съвършен и идеален, но общението с Бога те очиства достатъчно, така че да имаш сила да свидетелстваш.

Явор бе вече по-спокоен. Яростта му се бе стопила.

– Вярно е, че претупвам молитвата, – призна си Явор, – а после искам да правя нещо, за което нямам сила.

Ченко се усмихна и потупа приятеля си по рамото.

– Какво ще кажеш? Май е време за промяна а?