Василка се готвеше да излиза. Свекърва ѝ Тодора, знаеше, че отива на молитва в една група, която се събираше в една съседна къща.

Първоначално, когато разбра, че снаха ѝ е повярвала в Господа, подкокороса съпруга си и двамата започнаха да натякват на сина си:

– Изгони я тази попадия.

Тогава Василка събра най-необходимото в един вързоп и се насочи към вратата. Тук вече не я искаха. Мъжът ѝ Сава я настигна и ѝ каза:

– Върни се. Аз нищо не съм ти казвал. Нямам против това, в което си повярвала.

И тя остана. Но мъжът ѝ така и не пожела да чуе за Господа, нито посети събиранията им, но не ѝ забраняваше да ходи при вярващите.

– Василке на молитва ли отиваш? – попита Тодора.

– Да, майко, – каза снахата.

– Аз вярвам, че има Бог и много съжалявам, че до сега съм го отхвърляла, – каза Тодора. – Помолете се там и за мен.

Василка я изгледа изненадано, но тихо каза:

– Добре, ще се помолим за теб.

Тя знаеше, че свекърва ѝ от известно време е болна. Краката не я слушаха вече.

„Е, какво пък, – каза си Василка, – може да ѝ е дошъл акъла в главата“.

Когато влезе при събралите се Василка се обърна към Горан, ръководителят на групата:

– Бях днес много изненадана. Свекърва ми, която не даваше и дума да се каже за Бог, днес поиска да се помолим за нея.

Всички коленичиха и започнаха да се молят.

– Късно е, – каза млада жена потънала в молитва.

Но Горан каза:

– Нека да продължим да се молим за нея, има усещане, че Бог иска да ни каже още нещо за тази болна жена.

– Приета е, – дълбока въздишка се отрони от по-възрастна жена. – Бог я приема.

На другия ден Тодора почина. Василка все още не бе наясно какво се бе случило на молитвата, затова се обърна към Бога:

– Господи, какво стана със свекърва ми?

През нощта Василка сънува сън. Тя видя Тодора в бели дрехи как се издига към небесата.

Нощта беше тиха и спокойна. Неда свърши с домакинската си работа и се пъхна в леглото, където Нено отдавна бе заспал. Умората я сграбчи в обятията си и тя се унесе в дълбок сън.

В полунощ Нено скочи като ужилен от леглото, приседна на края му и започна настървено да търка ръката си. Неда усети ставането му и сънена го изгледа.

– Какво ти става? – попита го тя.

– Сънувах страшен сън, – каза уплашено Нено, а през това време продължаваше да търка китката на едната си ръка.

– Какво толкова? Сънища, – каза Неда, – какво ли не му се присънва на човек.

– Ти нищо не разбираш, – троснато отвърна Нено.

– Какво ти е на ръката? – попита Неда.

– Нали точно това исках да ти обясня, – ядоса се Нено.

Неда си премълча. Само кавги и липсваха посред нощ. Тя го погледна, очаквайки да разбере, какво толкова страшно бе видял в съня си.

– Дойде един едър мъж в расо. Носеше метално острие около което пламтеше огън. Той докосваше пламъка, но него не го гореше. Приближи се и с това пламтящо острие написа на ръката ми 666. Ето виж, но много ме боли ръката.

– Нищо не виждам, – каза Неда, въпреки че внимателно огледа мястото, което ѝ посочи Нено.

– Ти си сляпа, – ревеше от болка Нено.

Неда трепна и се разплака.

– Защо плачеш? Какво ми стана на ръката? Виж цялата пламти и числото се вижда ясно, – настояваше Нено.

Какво можеше да му каже тя? Бе чула от жените в магазина, че ходел с една или друга жена от махалата, но оня ден я пресрещна баба Въла и направо ѝ каза в очите:

– Твоят няма ли да миряса най-сетне?! Сега е хукнал по една циганка, акъл ли няма? Кьорав ли е, та не види какво е оставил в къщи, ами е хукнал като луд, поне да бе хубава, ами то…, – възрастната жена махна с ръка и си продължи по пътя.

Нено три дена пъшкаше и се мъчеше да отнеме болката от ръката си и на всички разправяше, че има число изписано на нея, но никой не го виждаше. А Неда плачеше и мълчеше.

Една вечер Нено я спря и рече:

– Кажи ми, от къде ми дойте това? Виждам те, че плачеш, сигурно знаеш нещо.

– Кривите пътища, по които си тръгнал, те доведоха до това. Самият дявол те е дамгосал, станал си негов, – тъжно го погледна Неда.

– Какви ги говориш? – невярващо кресна Нено.

Тя извади Библията си отворя я на определено място, което много добре познаваше и му я подаде:

– На прочети и сам се увери!

Нено с треперещи ръце пое книгата и бавно прочете:

– „11 И видях друг звяр, който възлизаше от земята; и имаше два рога прилични на агнешки; а говореше като змей.
12 Той упражняваше всичката власт на първия звяр в неговото присъствие, и принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр, чиято смъртоносна рана бе оздравяла.
13 И вършеше големи знамения, до там щото да направи и огън да излиза от небето на земята пред човеците.
14 И мамеше живеещите на земята чрез знаменията, които му беше позволено да извърши пред звяра, като казваше на живеещите на земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя.
15 И позволи му се да даде дишане на зверовия образ, така щото зверовия образ да продума; също и да направи да бъдат избити ония, които не се покланят на зверовия образ.
16 И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им;
17 за да не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за белег името на звяра, или числото на неговото име.
18 Тук е нужно мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“.

Нено изтърва книгата и пребледня. Това, което до скоро му се струваше игра и му доставяше удоволствие, бе го довело до нещо много страшно…..

Показаното по телевизията отново смути умовете на зрителите. Управниците се опитваха да докажат, че борбата със световния тероризъм не можело да мине без жертви.

Убеждават наивният зрител, че за не дойдат терористи у нас, трябвало заедно с американците да воюваме срещу злото в Ирак и Афганистан, и навсякъде, където Ал Кайда простира пипалата си.

– Къде сме тръгнали по чужд акъл, – недоволстваше бай Марин, – та момчетата ни гинат по чужди земи.

– Това е ламтеж за петролни кладенци и надмощие, – намеси се Любо, – а това не води до нищо добро.

– Нашите момчета в тая световна кланица на тероризма са обречени, – въздъхна примирено Неда.

– Абе тия дето се самовзривяват и убиват хората около себе си, защо го правят? – попита бай Марин. – В какво вярват? На какво се надяват?

– Такива действия само подсилват тероризма, – намеси се Наско.

– Какъв тероризъм? – махна недоволно с ръка Любо. – Американците нахлуха в Ирак заради петрола.

– Гонят си интересите, – вдигна рамене Наско. – Ами ние какво гоним?

– Колко държавица сме, – обади се и дядо Продан, – а си навираме главата, където и големите не смет да се покажат.

– Демокрация щели да правят, – издигна глас бай Марин.- Ей, хора, тя не се прави с войска, а от вътре се създава ….

– Политиците казват, че народът не бил доузрял да види ясно промените, – натърти Любо, – а ние отчаяни и обезверени, доверяваме се ту на един, ту на друг ха да стане нещо, ама няма.

– Измерват рейтинга на политици и държавници, но кой ще измери рейтинга на народа? – попита навъсено Наско.

– Политиката е мръсна работа, който нагази в нея, не може да остане чист, – заключи дядо Продан.

Каквото и да говореха, всеки от тях знаеше, че и в страната ни нещата не бяха добре, но искрено съжаляваха момчетата, които ги изпращаха навън в подкрепа на една или друга кауза.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Децата се бяха сбрали на куп и с интерес очакваха какво ще им разкаже Живко. Много от тях не бяха ходили много далече от селото си, за това жадуваха да чуят нещо ново и чудновато.

– Бате Живко, нали щеше да ни разкажеш за Меркурий, – обади се русо главата Гацка.

– А, да, ….забравих, …..Меркурий или както гърците са го наричали Хермес, изпълнявал поръчките на боговете. Летял с крилатите си сандали, насам натам, но всъщност бил много хитър. Лошото било, че обичал да покрадва.

– Като наш Даньо, – намеси се Калин.

– Тихо, – изшъткаха му другите деца.

– Той откраднал скиптъра на баща си Зевс, – продължи разказа си Живко.

– Какво е това скиптър? – попита малкият Кольо.

– Тояга като на дядо Нешо, – намеси се Ради.

– Тояга, но специално изработена, – уточни Живко, – украсена със скъпоценни камъни и злато, тя е символ на власт. Та тоя вироглав бог откраднал тризъбеца на Нептун, лъка и златните стрели на Аполон, меча на Марс……

– Бате Живко, той да не е бил бог на циганите? Те също обичат да крадат, – обади се тънкото гласче на Донка.

– Не е на циганите, Донке, – засмя се Живко, – а на търговците, те крадат много повече.

– Е, само те да са, – въздъхна и добави Добри като някой възрастен човек. – Я погледни всички по-нагоре във властта, ами адвокатите, дори и най-дребните чиновници, чакат все някой да им даде пари, за да му свършат работа.

В това време от двора на леля Гена се чу грубият ѝ глас:

– Петрано, усмири отрочето си. Така е ревнало, сякаш го колят, ….. спиране няма, чак ушите ми приглуши.

– Ти деца не си ли гледала ма, – скастри я Петрана, – ако не реват кой ще им обърне внимание. Пък ако искаш тишина иди в гората.

– Пак се почна, – плесна с ръце Кольо.

– Нека да не вървим по акъла на свадливите си майки, – умиротворяващо каза Живко. – Те могат да се карат и чумосват, но да не правим като тях.

Децата наведоха глави. Всеки ден те бяха неволни свидетели не на една свада. Помълчаха натъжени, а после се разотидоха.