Ден като ден. С малко слънце и много облаци. Вятър нямаше, а това обещаваше поне малко по-топло време.

Хората навели глави крачеха натоварени с проблемите на своето ежедневие.

Мартина се нуждаеше от определена сума пари, за това е насочи към най-близкия банкомат. Но там стана свидетел, на нещо доста интересно.

Възрастна жена насилваше банкомата. Той се съпротивляваше и изхвърляше негодната ѝ карта, но бабата привикнала насила да храни внуците си, натискаше с лявата си ръка картата в банкомата.

И накрая тя победи. Банкоматът погълна нежеланият пластмасов боклук и умря. Бабата се разяри и започна да удря с юмруци по металния корпус на машината, но картата не се показа, нито някакви пари.

Мартина не можеше да понесе подобна вандалщина, за това се опита да помогне на жената.

– Навярно сте вкарали някоя друга карта.

– Вчера беше тази и всичко беше наред, – отговори бабата троснато,  напълно убедена в своята правота.

Това звучеше като: „Вас не ви засяга конфликта ми с електронното чудовище, по-добре чакайте реда си и не се месете“.

Възрастната жена не бе в състояние да се вслушва в съветите на който и да е, особено пък на млад човек.

– Проверете в чантата си, може да сте се объркали и да сте вмъкнали някоя друга пластмасова подобна на нея карта, – Мартина се опита да бъде малко по-мила.

– Объркала, – възмути се бабата, – много добре знам с какво да тегля пари. Не ме учи какво да правя.

И възрастната жена продължи да налага с юмруци банкомата. Младо момиче работещо в банката, побърза да се намеси и да успокои развилнялата се жена.

– Не ми пречете, това чудовище не иска да ми даде пенсията, – крещеше разярена бабата, – дори картата ми погълна. Ако не ми дадете парите, на парчета ще направя този банкомат.

Мартина не се съмняваше, че бабата може да го направи, но тя не дочака края на войната между машината и човека, а се насочи към друг банкомата.

И без това бе загубила достатъчно много време за да наблюдава една безсмислена схватка, породена от несъобразителност и липса на благоразумие.

– Понякога дотолкова много се чувстваме прави, – каза си Мартина, – че на всяка цена искаме да победим, без да размислим и да включим главата си.

Слънцето ярко грееше, но лъчите му не топлеха вече така, но това не пречеше на двамата приятели Стамат и Нено да се разхождат в близкия парк. Разговорът им бе придобил доста сериозна насока. Ето чуйте сами.

– Какъв е смисълът на живота ти? – попита Стамат.

– Божият Дух придава смисъл на живота ми. Той ме употребява за фундаментални цели, както е употребил Синът Си за нашето спасение, – каза уверено Нено.

– Търсил ли си онова велико за теб, за което можеш да кажеш: „Бог ме призова за това и това…“?

– Ако търся това, спирам Бог да ме употреби по този начин, както Той иска.

– Но ако ме интересуват само собствените амбиции и мен самия, това лошо ли е?

– Това зависи от гледната точка, – засмя се Нено, – но ако наистина търсиш само това, ти няма да разбереш, от какво точно се интересува Бог. Съветвам те да загубиш интересът към себе си и да позволиш на Бог да те въвлече в своите глобални планове.

– Това означава да тръгна по Господния път, – замисли се сериозно Стамат.

– Ако тръгнеш след Него, ти няма да знаеш къде отиваш, но ще си спокоен и уверен в действията си.

– Нима наистина  Бог дава смисъл и цел в живота? – съмнението взе връх у Стамат.

– Той най-добре знае къде най-добре ще паснеш. Необходимо е само да му се довериш. и да не казваш: „Господи ще направя всичко , което искаш, но само не това….“

– Виж колко интересно се получава, ако сам се боря за това, което смятам, че ми е необходимо, трябва да положа прекалено много усилие, а може и изобщо да не го постигна.

– Но ако последваш Бога, в Неговите намерения, – бързо се намеси Нено, – ще видиш колко леко ще постигаш това, което правиш.

– Това означава напълно да му се доверя и да вярвам в Неговата благост?!

– Да така е.

– Да, но в мен има едно малко „ъгълче“, където се чувствам топло и уютно. От там Бог трудно би ме отскубнал, защото се страхувам нещо да не ме притесни или безпокои, измъчи или да ме накара да страдам.

– Довери Му се и сам ще се убедиш.

Когато небето е облачно, чаша кафе няма да ти помогне. Мислите ти се въртят около възглавницата и не можеш да се съсредоточиш върху това, което работиш.

Има няколко причини за това.

Първата е липсата на кислород в кръвта. С падането на атмосферното налягане, в тялото ни се понижава кръвното налягане и се намалява сърдечната честота. Концентрацията на кислород в кръвта пада, което влияе върху активността на нервната тъкан на мозъка, която също така намалява.

Втората причина е свързана с нивото на мелатонин, „нощния хормон“. Появата на слънцето блокира производството на последния в организма. Облачното небе нарушава хода на биологичния часовник и организмът не може да разбере, защо трябва да остане буден, когато прозорецът е тъмен.

Самият дъжд действа приспивателно. Падащите капки създават равномерен шум, който наричат още бял. Към шума от капките се прибавя шумоленето на листата, вятърът, грохот на водопада и други монотонни звуци. Те ви помагат да се отпуснете и бързо да заспите.

Сънливостта след дъжд се дължи на повишеното образуване на озон във въздуха. Освен това, виновна за това е миризмата на земята. Всички треви, растения и дървета имат в състава си летливи ароматни вещества. Дъждът ги измива, смесва ги с геосина – органично вещество произведена от бактерии, които отговарят за миризмата на земята. Така се получава особен аромат с разслабващо действие.

Вярно е, че някои аромати на растения, напротив, предизвикват прилив на бодрост. Към тях се отнасят миризми от лимон, розмарин, лавандула, жасмин, бор. Опитайте се да поставите в стаята етерично масло на някои от тези растения и желанието за сън ще изчезне!

Венета и Мирон бяха много щастливо семейство единственото, което нямаха и силно желаеха бяха децата. Какво ли не направиха, изпълняваха различни рецепти и съвети, но резултата бе нулев.

Но веднъж, всичко дойде съвсем неочаквано. Двамата разбраха, че Венета е бременна. Радостта им бе голяма и двамата започнаха да приготвят всичко за идване на малкото.

– Нужни са ни нови мебели, – каза Венета.

– Детето ни трябва да израсне в прекрасен дом, – каза Мирон. – Хайде да си купим такъв.

Въодушевени, те изтеглиха заем. Купиха дом, мебели и всичко необходимо за очаквания наследник.

Но един ден Венета завари на масата бележка: „Прости ми, Венета, но аз обичан друга. Сбогом. Мирон“.

Венета бе отчаяна. Тяхното дете щеше да се роди само след един месец.

– Нали искахме това дете? – плачеше бъдещата майка. – Защо ме оставяш сама точно сега? Как детето ни ще расте без баща? А дълговете?

Венета нямаше представа как щеше да живее по-нататък.

Весела я срещна в магазина и забеляза, тъмни кръгове под очите ѝ. Бяха приятелки преди, но след като и двете се ожениха, спряха да се виждат.

– Венета, какво е станало с теб? – попита Весела.

– Моят ме заряза….. чакам дете, което бе голямата ни мечта, а сега … Освен това теглихме заеми, за да приготвим приятна обстановка, за бебето, но …

– Успокой се, за всяка ситуация има изход, само не се отчайвай, – опита се да я насърчи приятелката ѝ.

Весела веднага се сети за социалния проект, за когото бе чула по радиото. Чрез него оказваха помощ на хора, които са попаднали в трудна ситуация.

След като придружи приятелката си до дома ѝ и я насърчи, Весела веднага се обади по телефона и разказа за положението на Венета.

Един ден бъдещата майка излезе на чист въздух в близкия парк. Тя все още не знаеше какво ще стане с нея в бъдеще, но в нея се таеше слаба надежда, че заради детето, би трябвало нещо да се случи.

Слънцето грееше приятно, но това не предизвика радост в сърцето на Венета. Угрижена и натоварена с проблемите си, тя не забелязваше зеленината наоколо, беше останала глуха за песните на птиците, дори не забелязваше хората, които минаваха или бяха край нея.

Поседя на пейката. Погледа децата, които весело играеха на детската площадка под опеката на майките, бащите или бабите си, но това я наведе на още по тъжни мисли.

Накрая обезкуражена тръгна към дома си.

Когато прекрачи прага усети, че нещо е станало.

Огледа се внимателно. Бяха поставени цветя и много вещи необходими, както за нея, така и за толкова дълго очакваното дете. Но това не бе всичко.

Когато Венета отвори фурната, там се оказаха пари, които бяха достатъчни за погасяване на дълговете ѝ и достатъчна сума за разходите след раждането на детето.

Венета се разплака, но тези сълзи бяха от радост. Някой се бе погрижил за нея и детето ѝ …

Димчо бе само на две години, но бе много любознателен. Това негово любопитство един ден едва не свърши  с лоши последствия.

Беше хубав есенен ден. Слънцето се опитваше да стопли хората, но безуспешно, защото студеният вятър свистеше неудържимо и караше минувачите по улицата да се загръщат още по-добре във все още леките си връхни дрехи.

Димчо заедно с майка си и сестра си Албена се отправи към магазина. Но там го очакваше най-голямото приключение в досегашния му живот. Той щеше да стане главен герой на малък инцидент.

Когато майка му купи нова седалка за кукото му, малкото момче бе във възторг. Това приспособление много му хареса и Димчо настоя:

– Нека аз да го нося. Нали е за мен?

– Е, добре, – съгласи се майка му, – само бъди внимателен с това.

Но белята стана за броени секунди. Майка му за миг се обърна за да вземе нещо от рафта, когато Димчо надена седалката на главата си. Въпреки опитите му да я махне,тя остана здраво закрепена.

Чу се детски писък и рев. Това бе израз на безпомощността на малкото момче, да се освободи от капана, в който само бе попаднало.

Майка та на Димчо и сестра му опитваха какво ли не, но седалката се бе заинатила и не мърдаше от главата на малкия любопитко.

Дойдоха и служители от магазина, за да помогнат.

– Благодаря ви, – каза майката на Димчо, – че проявявате разбиране и търпение в случая.

Отначало на разплаканото малко момче дадоха бисквити, за да го утешат. След това някой от персонала намаза седалката с масло и се опита да я измъкне от главата на нашия злополучен герой, но нищо не стана.

Тогава семейството се премести в сервизното помещение. Един от служителите в магазина се усмихна  на Димчо и каза:

– Няма страшно! Не се бой юначе! Сега ще те освободим от тази „натрапница“.

Той внимателно сряза пластмасовия капан и освободи главата на момчето. След няколко минути Димчо се успокои напълно.
Но не си мислете, че Димчо се отказа от по-нататъшните си проучвания в света, който го заобикаляше…