Отново почнаха дъждовете, а това внасяше допълнително безпокойство и напрегнатост. Не стига, че цените растат, а заплатите и пенсиите не могат да ги догонят, но и времето не иска да се смили над нас.

Мирон седеше в селската кръчма, надигаше от време на време бутилката, пъшкаше и се потеше. Бая грижи го бяха налегнали.

По едно време в кръчмата влезе един от учителите в месното училище. Мирон веднага се закачи за него:

– Даскале, доскоро само слушах, че хората живеят на кредит. Питах се: Това нормално ли е? Но и това дойде на главата ми.

– От ипотеки и кредити, струва ми се, – учителят изяви своята компетентност, – има полза за обществото. Животът в дългове стимулира хората да работят!

– И какво излиза? – Мирон удари масата с юмрук. – Привличаш хората с реклами, а след това ги „стимулираш“ да работят двойно.

– Виж, – започна миролюбиво учителят, – ако човек имаше спестявания, може да прекара периоди без работа. Животът с дългове е много по-различен.

И той размаха ръце в потвърждение на думите си.

– Да бе ….., – намръщи се Мирон, – постоянно трябва да се трудиш. И кой печели от всичко това? …… А хората се суетят …. и продължават да работят „неуморно“.

– От гледна точка на инвеститора, кредитът за масите е благодат, защото увеличава общото благо, което обществото произвежда, – започна като по учебник учителят.

– Всичко може да изглежда полезно, – смигна Мирон, – особено ако си от другата страна на барикадата.

– Все пак не бива да забравяме, че заемът и ипотеката не само ни принуждават повече да работим, но отнемат и свободното ни време, – даскала опита някак да оправдае думите си преди това.

– С други думи ставаме роби на един невидим господар, – отсече Мирон и обърна гръб на „просветеният“ в работите на обществото.

Тази пандемията продължи прекалено дълго. Стефан бе притеснен. Имаше четири милиона и изведнъж ….. фалира.

– Така е, защото всичко бях изградил върху дългове и неправилни решения, – крещеше сам в кабинета си. – Сега банките си искат заемите обратно…. Всичко се срина.

Стефан бе срещал Бога преди, но истински Го опозна, когато започна да пропада надолу.

Така той се научи как да живее без дългове, като се вмества в определен бюджет; да харчи по-малко, отколкото е спечелил; да спестява и да инвестира.

В най-голямата си кризата Стефан ясно чу Божия глас:

– Събуди се, сбъркал си пътя!

Не бе достатъчно пробуждането, необходимо бе и израстване.

Постепенно той осъзна:

– Бог притежава всичко. Моята отговорност е да управлявам Неговите ресурси така, че да Му отдавам слава.

Бог очаква да използваме това, което ни е дал, за да изграждаме царството Му и да оставим наследство, което да Му носи слава и занапред.

Събирането на богоугодно наследство отнема време и усилия. Изисква дисциплина и посвещение.

Това е пътуване, изпълнено с предизвикателства, но си заслужава да го опиташ.

Марияна бе досадила на Лидия с постоянните си оплаквания. Тя се чудеше как да я ободри. Искаше да преобърне песимизма ѝ и да я накара по-ведро да гледа на нещата.

Един ден Лидия каза:

– Добре нямаш хубава заплата. Колата ти не е кой знае какво. Апартаментът ти е малък. Младостта ти я няма вече И надежда за това няма кой знае каква.

Марияна я изгледа озадачено, а Лидия продължи:

– Разбирам, че нямаш много неща, които би искала да бъдат твои. Но погледни и това. Не си неизлечимо болна. Нямаш дългове. Никой от роднините ти не е немощен или инвалид, за когото трябва да се грижиш. Нямаш увреждания. Мога да продължа списъка. Това не ти ли говори нещо?

– Тези неща наистина ги нямам, – каза примирено Марияна.

– И те вярвам да не ти се случат. Всеки от нас няма много неща, но това не е необходимо.

– Е, за последните, които изброи, съм напълно съгласна, – тихо промълви Марияна.

– Всичко останало може да бъде спечелено, подобрено, получено като подарък или просто временно използвано. Основното е да сме живи и здрави.

Марияна се усмихна.

– Може би трябва да започна да изброявам нещата, които нямам, за да разбера колко съм богата всъщност, – засия Марияна.

И тя прегърна Лидия.

Хората са щастливи, защото решават да бъдат такива.

Навярно това ви се струва невероятно, но знам един човек, който бе преминал през много мъка и болка и въпреки всичко …

Нека започнем нашата история отначало.

Когато този човек бе на девет години майка му умря. Обичаше много да чете, но получи малко официално образование. Образовайки се самостоятелно през 1836 г държи изпит за адвокат.

Сестра му умря при раждане.

Беше само на 24 години, а имаше много дългове. Бе инвестирал в един магазин, но начинанието му не успя.

На 25 години загубва жената, която силно обичаше. Това го потопи в дълбока депресия. След три години, той предложи брак на друга, но тя му отказа.

На 34 загубва мястото си в Конгреса на САЩ.

Само един от синовете му доживя зряла възраст. Един от тях бе починал, когато е бил около 4 годишен, друг на 11, трети на 18.

Нима им а такъв човек? Кой е той?

Това е Ейбрахам Линкълн. Човекът, който през 1863 г. предложи на Конгреса да се чества един път в годината Денят на благодарността.

Въпреки своите недостатъци, скръб, депресия и разочарования, той избра да благодари на Бога и накара една цяла нация да направят същото.

Няма значение през какво сте преминали или в каква каша сега сте се забъркали, въпреки всичко изберете да благодарите на Създателя си.

Венета и Мирон бяха много щастливо семейство единственото, което нямаха и силно желаеха бяха децата. Какво ли не направиха, изпълняваха различни рецепти и съвети, но резултата бе нулев.

Но веднъж, всичко дойде съвсем неочаквано. Двамата разбраха, че Венета е бременна. Радостта им бе голяма и двамата започнаха да приготвят всичко за идване на малкото.

– Нужни са ни нови мебели, – каза Венета.

– Детето ни трябва да израсне в прекрасен дом, – каза Мирон. – Хайде да си купим такъв.

Въодушевени, те изтеглиха заем. Купиха дом, мебели и всичко необходимо за очаквания наследник.

Но един ден Венета завари на масата бележка: „Прости ми, Венета, но аз обичан друга. Сбогом. Мирон“.

Венета бе отчаяна. Тяхното дете щеше да се роди само след един месец.

– Нали искахме това дете? – плачеше бъдещата майка. – Защо ме оставяш сама точно сега? Как детето ни ще расте без баща? А дълговете?

Венета нямаше представа как щеше да живее по-нататък.

Весела я срещна в магазина и забеляза, тъмни кръгове под очите ѝ. Бяха приятелки преди, но след като и двете се ожениха, спряха да се виждат.

– Венета, какво е станало с теб? – попита Весела.

– Моят ме заряза….. чакам дете, което бе голямата ни мечта, а сега … Освен това теглихме заеми, за да приготвим приятна обстановка, за бебето, но …

– Успокой се, за всяка ситуация има изход, само не се отчайвай, – опита се да я насърчи приятелката ѝ.

Весела веднага се сети за социалния проект, за когото бе чула по радиото. Чрез него оказваха помощ на хора, които са попаднали в трудна ситуация.

След като придружи приятелката си до дома ѝ и я насърчи, Весела веднага се обади по телефона и разказа за положението на Венета.

Един ден бъдещата майка излезе на чист въздух в близкия парк. Тя все още не знаеше какво ще стане с нея в бъдеще, но в нея се таеше слаба надежда, че заради детето, би трябвало нещо да се случи.

Слънцето грееше приятно, но това не предизвика радост в сърцето на Венета. Угрижена и натоварена с проблемите си, тя не забелязваше зеленината наоколо, беше останала глуха за песните на птиците, дори не забелязваше хората, които минаваха или бяха край нея.

Поседя на пейката. Погледа децата, които весело играеха на детската площадка под опеката на майките, бащите или бабите си, но това я наведе на още по тъжни мисли.

Накрая обезкуражена тръгна към дома си.

Когато прекрачи прага усети, че нещо е станало.

Огледа се внимателно. Бяха поставени цветя и много вещи необходими, както за нея, така и за толкова дълго очакваното дете. Но това не бе всичко.

Когато Венета отвори фурната, там се оказаха пари, които бяха достатъчни за погасяване на дълговете ѝ и достатъчна сума за разходите след раждането на детето.

Венета се разплака, но тези сълзи бяха от радост. Някой се бе погрижил за нея и детето ѝ …