Георгиев беше едва тридесегодишен, но вече преподаваше на желаещите катерене по скали и ледници, земна навигация и оцеляването в дивата природа.

Това бе страстта на живота му. Още като юноша той се бореше с стръмните скали и високите върхове. Оцеляваше на непристъпни места.

Днес му предстоеше практическо занятие високо в планината с група от хората, които обучаваше.
Всички бяха весели и никой не очакваше да се случи нещо лошо. Вярваха, че Георгиев може да ги измъкне от всякаква ситуация.

Когато приготвяха необходимите инструменти за изкачване, се случи нещо съвсем непредвидено.
В подножието на скалата се появи мечка.

– Мечка, мечка …. ме ….! – крещяха наоколо.

Всички бяха много уплашени, защото звярът нападна без предупреждение, той бе разярен.

Георгиев забеляза мечката в последния момент. Той нямаше време да реагира. Животното се нахвърли, човекът и мечката се затъркаляха по земята.

Наоколо крещяха, викаха, издаваха странни звуци и удряха по какво ли не, за да изплашат животното, но това явно не помагаше.

Изведнъж мечката се изправи и напусна без видима причина бойното поле.

Краката на Георгиев бяха целите в кръв, а дрехите и лицето му бяха раздрани.

– Как си? – попита Симо, когато групата обкръжи инструктора си.

– Какво стана? – извика уплашено Мая.

– От къде се взе тази мечка? – недоволно плесна с ръце Минчо.

– Изглежда има малки наблизо, – каза съвсем тихо Георгиев. – По инстинкт ги защитава.

Хубавото бе, че групата се намираше в местност, където имаше мобилна връзка.

– Ало, – викаше по мобилния си телефон Виктор, – тук има човек нападнат от мечка. …Тя се оттегли …. Целия е в кръв, особено краката…. Близо сме до връх Башлийски чукар.

– Какво казаха? Ще пристигнат ли скоро? – попита Тодор.

– Казаха, че веднага тръгват.

За да свалят ранения бяха необходими няколко часа. Въртолет го взе и го откара, състоянието на Георгиев беше критично.

– Дали ще се оправи? – попита Станислав.

– До сега какво ли не е преживявал, но виж с мечка не беше се борил, – опита да се пошегува Митко.

– Надявам се бързо да се възстанови, – каза Стефан, – той е силен и як, ще издържи и това.

Таня беше весел и жизнерадостен човек. Обичаше да прекарва доста време с приятелите си. Посещаваше и различни мероприятия.

Една сутрин тя се събуди в ужасно състояние. Цялото ѝ тяло бе покрито с големи лилави синини. Изглеждаше така, сякаш някой я бе пребил жестоко.

– Не си спомням да се е случило такова нещо с мен, – каза си Таня. – Снощи не съм слагала капка алкохол в устата си. От къде са тогава тези огромни хематоми?

Тя още не можеше да повярва на очите си. Преди да си легне, Таня се чувстваше много добре, нищо не предвещаваше, че ще ѝ се случи нещо лошо.

Минаха няколко дни, но синините ѝ не изчезнаха и Таня отиде на преглед в болницата. Лекарите като я видяха веднага я изпратиха да ѝ направят биопсия на костния мозък.

Диагнозата беше ужасна:

– Имате рядка форма на левкемия, – каза загрижено лекарят. – Тя е причината за появата на хематомите и постоянната умора, която сте имали.

– И сега какво следва нататък? – попита плахо Таня.

– Ще преминете един курс на химиотерапия, тъй като кръвта ви не се съсирва правилно. Нивото на тромбоцитите ви е едва 9, а на здрав човек е между 140-400.

Осем месеца след поставянето на диагнозата, Таня се чувстваше много по-добре. Симптомите утихнаха, но възстановяването ѝ е все още беше далече.

На всеки 12 седмици Таня трябваше да си прави кръвен тест и так да продължи и през следващите три години.

– Когато ми казаха, че имам левкемия, – сподели с приятелите си Таня, – моят свят се срина само за един миг. Но си казах, че това не може да ме спре и продължих да се радвам на живота.

Една от сестрите, която се грижеше за Таня, каза:
– Тя има силен дух. Смело гледа към неприятностите и проблемите. Умее да превръща негативните неща в позитивни. Това момиче често ни вдъхновяваше в отделението.

Таня направи всичко по силите си, за да оздравее, може би това ѝ помогна, за да подобри по-бързо състоянието си.

Този случай още веднъж ни доказва, че каквато и ситуация да дойде, не трябва да отпускаме ръце. Нужно е да бъдем силни и да продължаваме да се борим, без значение какво се случва.

При царуването на Петър Велики боляринът Желябужский извършил тежко престъпление, за което бил осъден на смърт. Но той имал син, който от най-ранна възраст се отнасял към него с много любов.

Младият човек бил поразен от нещастието на баща си и от позора, който паднал върху тяхното семейство. За това решил да пожертва живота си, за да спаси баща си.

Той срещнал царя при входа на двореца. Хвърлил се в краката му и се разплакал:

– Господарю, баща ми е нарушил своя дълг пред Бога и Отечеството и сега е осъден на смърт. Не роптая срещу вашето решение, но смея да прибегна до милосърдието ви. Заповядайте, велики господарю, вместо моя баща, аз да понеса наказанието му. Аз с радост ще жертвам живота си за него. Господарю, не отхвърляйте сърдечното ми желание да заплатя на баща си за възпитанието, да избавя майка си от загуба на съпруга ѝ, а братята и сестрите ми от това, да останат сираци, а също и  да освободя цялото ни потомство от срама.

Царят се трогнал от нежната любов на сина към баща му и казал:

– За възпитанието на такъв син прощавам на баща ти. Нещо повече, давам ти неговото място и мисля, че ти ще бъдеш по-добър баща изпълнявайки неговата работа.

Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.

Никола често задаваше на дядо си Божан въпроси.

Това не бе жажда за знания, а начин да се противопостави срещу вярата на дядо си и да му докаже, че това, в което Божан вярваше са пълни глупости.

Младежът нямаше какво да прави и реши отново да се заяде със стареца.

– Защо всеки вярващ трябва се смята за роб на Бога? – попита невинно Никола. – Това направо е унизително за свободния човек. Как може човек от 21 век да се смята за роб?

– Роби или слуги Божии стават хора, които доброволно са решили да изградят живота си по заповедите на Евангелието, – каза спокойно дядо Божан. – В тях няма нещо, което би противоречало на човешката природа и нищо, което би било унизително или противоестествено за човека.

– А ако някой не желае да живее по тези заповеди? – наежи се Никола.

– Неизбежно се превръща в роб на греха и страстите си, – усмихна се старецът.

– Следователно аз не мога да правя това, което на мен ми харесва, така ли? – скочи Никола.

– Погледни, – смирено каза старецът, – какви са плодовете на живот подчинен на увлечения, похот, сластолюбие, алчност…?

Никола мълчеше.

– Те водят към смърт, – заключи дядо Божан.

– Какво ще получа, ако се освободя от греха и стана роб на Бога? – попита Никола.

– Светост и вечен живот.

Нямаше смисъл да се продължава този спора. Нужно бе Никола да познае истината, която можеше да го освободи от заблужденията му.