Жельо разсъждаваше на глас:

– На гроба на Исус бил отвален голям камък. Съботното мълчание даде повече въпроси, отколкото отговори. Учениците можеха само да скърбят и да чакат.

– Не съм привърженик на чакането, – въздъхна тежко Таньо. – Винаги държа да идвам навреме и да спазвам графика. Но честно казано и аз един път накарах да ме чакат.

– На всеки може да се случи, – повдигна рамене Жельо.

– Дъщеря ми участваше в научен семинар и трябваше да я взема, когато свърши, но загубих представа за времето и закъснях.

– Не ти е било добре, – съчувствено каза Таньо.

– Сърцето ми се сви. Силно натиснах педала на газта, а тя търпеливо ме бе чакала, докато баща ѝ престъпник най-накрая пристигна. Чувствах се ужасно, а дъщеря ми е имала усещането, че е изоставена.

– Така са се чувствали и учениците във събота през Страстната седмица, – направи асоциация Таньо. – Всичките им надежди и мечти били попарени, а сърцата им натежали от скръб и чувство на изоставеност.

– Все пак, през тази празнота и чакане Бог може да извърши най-великото Си дело, – отбеляза Жельо.

– Вероятно са изглеждали цяла вечност онези дълги часове на съботно мълчание, – леко се усмихна Таньо.

– Но в очакването можем да сме сигурни, че Бог работи, – твърдо заяви Жельо.

– Той ни кани да чакаме с Него и за Него, защото запечатана гробница не може да спре нашия Спасител, – възторжено обяви Таньо.

Васко се бе отчаял. Неудачи, неуспехи и провали го съпътстваха ежедневно.

– Животът в последно време нацяло се скапа, – мърмореше си той.

Той бе християнин и затова си казваше:

– Знам, че Бог е верен. Той е добър и ни обича, донася облекчение, почивка , мир и радост. Знам, че не съм сам, но толкова е мъчително да Го чакам да започне да действа…

И Васко си припомняше всички моменти в Библията, в които човек трябваше да чака и какъв бе резултата, когато прибързваше.

– Библейското чакане не е пасивно, – Васко продължи размишлява на глас. – Как да чакам тогава?

Това бе трудно разбираемо за него, но той не се отказваше така лесно.

Внезапно нова идея, се появи в мислите му и той тържествено заяви:

– Трябва да чакам Господа по начина, който Го почита. Тогава Той ще ме изпълни с надежда и ще ми даде сила да продължа, дори когато се чувствам като в тъмнина.

Бог наистина прави нещо ново в живота ни. Той проправя път в пустинята и изкарва потоци в нея.

Облегнете се на Него, Той няма да закъснее, за да ви покаже красивото, което е изработил.

Стефан бе едва четиригодишен, но загуби подвижността си. Това бе много болезнено за малчугана.

– Нима никога повече няма да тичам? – питаше Стефан със стаен страх.

Лекарят бе категоричен:

– Мускулна дистрофия на Дюшен.

Родителите се заинтересуваха веднага:

– Какво следва по-нататък?

– Това е прогресивно заболяване, което дегенерира мускулите.

Всички бяха в шок.

Родителите се посъвзеха и започнаха да обсъждат със лекаря нуждата от инвалидна количка.

Стефан запротестира:

– Няма да използвам такова нещо.

Приятели заедно със семейството се молеха за малкото момче и събираха средства за професионално обучено служебно куче, което да му помага да стои извън инвалидната количка възможно най-дълго.

Стефан прие без ропот лечението си. Той често пееше и прославяше Бога независимо от трудните дни, през които преминаваше.

В един много тежък ден, Стефан прегърна майка си и каза:

– Радвам се, че в рая няма Дюшен.

Това малко момче имаше трайна надежда, която го укрепяваше в неизбежно трудните дни.

Когато чакането ни се стори „твърде трудно“ или „твърде дълго“, можем да изпитаме мир, защото Божието обещание ще бъде изпълнено.

Стефка получи двойка раци. Тя напълни стъклен резервоар с пясък, за да могат животинките да се катерят и копаят. Наля вода. Вътре постави протеини и зеленчукови остатъци от вечерята.
Рачетата изглеждаха щастливи.
Но един ден се случи нещо шокиращо.
Стефка погледна към импровизирания дом на рачетата и извика:
– Няма ги! Изчезнали са!
Търсиха ги навсякъде, но нямаше никаква следа от тях.
Един приятел на семейството на Стефка предположи:
– Сигурно са се скрили в пясъка.
– И кога ще се покажат? – попита нетърпеливо Стефка.
– След около два месеца.
– Два месеца?! – възкликна Стефка. – Какво ще правят толкова дълго под пясъка?
– Изхвърлят своите екзоскелети.
Минаха двата месеца и измина още един, но рачетата не се появяваха.
Стефка се разтревожи сериозно:
– Може да са умрели.
– Почакай, – посъветва я баща ѝ, – може би ще се появят по-късно.
Колкото повече чакаше, толкова по-нетърпелива ставаше Стефка.
Най-накрая тя видя признаци на живот и за нейна голяма радост, рачетата излязоха от пясъка.
В периоди на чакане, когато изглежда, че нищо не се случва, знайте, че Бог не ни е забравил.
Тъй като Светият Дух ни помага да развием търпение, можем да знаем, че Той е Даващият надежда, Пазителят на обещанието и Този, който контролира бъдещето.

Какъв ден! Соня ликуваше. Днес тя имаше рожден ден, а поздравленията по телефона и електронната ѝ поща не секваха.

Приятели, познати, роднини изсипваха пожелания и напътствия непрекъснато, това бе истински рог на изобилието.

Но най-много я изненада приятелката ѝ Веси. Когато Соня отвори вратата, Веси не каза нищо, само я прегърна, а след това ѝ подаде букет цветя.

Соня бързо постави букета във ваза с вода, а след това покани приятелката си и я почерпи. Веси беше няма по рождение, но очите ѝ искряха радостно. Те бяха изпълнени с много нежност и любов. Говореха искрено, с неподправена чистота. За това за Соня тези цветя бяха нещо много ценно и скъпо.

След като Веси си замина Соня се улови, че когато минеше край букета се наслаждаваше на цветовете му. Те бяха в различни нюанси на оранжево. Зеленият фон още повече подчертаваше тази слънчева красота.

В букета имаше три пъпки на лилии. Соня нямаше търпение да види как те се разтварят.

– Сигурно ефектът ще е невероятен, когато разцъфтят, – каза си тя.

Времето беше студено и чакането ѝ да се отворят пъпките на лилиите, стана непоносимо дълго за нея.

Едва на петия ден един от цветовете разтвори листенца, Соня сама се убеди, че чакането си е заслужавало.

– А бях вече изгубила надежда, – каза си тя, – но сега букетът стана още по-красив.

Соня се наслаждаваше на тази красота и се замисли:

„Колко често губим търпение, когато искаме Бог да отговори веднага  на нашите очаквания. Ако лилиите бяха разцъфнали още, когато Веси ми подари букета, нямаше да оценя по същия начин тяхната красота“.

Тези разтворили листенца цветя бяха особено ценни за Соня, защото тя очакваше да види невероятната им красота.

Така и Бог чака подходящ момент, когато Неговите благословения ще бъдат приети с благодарни сърца.