Тук на хиляди километри от Амазонка, лилията трябваше да се развие и да покаже цялото си великолепие. Бащата на Ана професор Цветанов бе обещал, че тя ще разцъфне, макар че бе в различна от обичайната си среда.

Почти никой не вярваше в това, а малцина от тях се присмиваха на професора и закачливо го наричаха „магьосника на лилиите“.

От три дена пъпката на лилията не помръдваше. Ана не вярваше, че точно тази нощ ще се отвори, за това предложи на баща си:

– Хайде да се помолим.

– Не е нужно, – засмя се професор Цветанов. – Това, което очакваме с нетърпение, скоро ще се случи.

– Сигурен ли си? – попита със съмнение Ана.

– Във всяко семенце се съдържа живот и той бърза да се прояви чрез цвят и многобройни листа.

Ана изгаряше от любопитство. Баща ѝ я погледна в очите и заговори сериозно като на възрастен човек:

– Всички живи същества растения или животни имат една цел, да живеят и да се развиват. Всяко едно от тях се стреми да заеме толкова място и храна, колкото са му нужни, за да изпълни предназначението си.

Преди три месеца, когато професорът донесе растението и го пусна във водата, листата му бяха колкото малка чинийка, а сега достигаха големината на автомобилна гума на голям камион.

– Какво се случва, когато е тясно и не достига храна за всички? – попита Ана.

– Тогава големите изместват малките, силните прогонват слабите. Животът е вечна борба, в която оцеляват тези, които успеят да се приспособят по-добре.

На Ана нощта ѝ се струваше безкрайно голяма. Ами ако лилията не разтвори и тази нощ пъпката си, както очакваше баща ѝ?

Изведнъж професор Цветанов скочи и се втурна към езерото.

– Погледни! Тя е раздвижи! Ани, започна се! – прошепна възторжено професорът.

Ана също скочи от мястото си. Пъпката потрепваше едва забележимо. Нямаше никакво съмнение, вътре в нея нещо искаше да се освободи. Появи се първото венчелишче, после второто, третото, …

В нощта избухна прекрасен бял цвят. Ана никога до сега не бе виждала такъв. Със страхопочитание тя следеше как се извършваше чудото.

Пъпката се отвори постепенно, най- напред колебливо, а после бързо тласкана от вътрешно нетърпение. Най-накрая се изля във венец от стотина венчелишчета. И се издигна като блестяща корона над тъмната вода в езерото.

– Когато животът в растението победи обвивката, – прошепна професор Цветанов, – възниква нещо красиво и очарователно.

Ана бе щастлива, както никога досега в живота си. Баща ѝ наистина бе магьосник, а тя му помагаше във всичко това.

Двамата стояха и мълчаливо съзерцаваха изящния бял цвят.

Навън небето просветляваше. Настъпваше новия ден.

Ето го и първият гост. Влезе млад, набит мъж с червендалесто лице.

– Мони, – възкликна Славка, – какво е това от теб? Мъжът може да мами жената, но никога не бива да я изненадва!

Това бе намек за малко екстравагантното му облекло, което веднага се набиваше на очи.

– Щастлив съм, че отново мога да дойда на гости, особено във вашия дом, – каза Симеон, като се усмихна някак предпазливо.

Симеон само се преструваше на скромен, той чудесно изпълняваше ролята си на равнодушен човек. В действителност беше интелигентен кариерист, който не позволяваше на никой да надникне в душата му.

Славка бе чула, че мъжът ѝ иска да го постави на по-отговорен пост, за това реши леко да го поизпита. Започна с нещо съвсем невинно:

– Как вървят уроците ви по танци? Имате ли вече напредък?

Симеон направи кисела гримаса.

– Учителят ми по танци заяви, че съм безнадежден случай и нямам никакъв шанс.

– За това пък много уверено и сигурно се движите във фирмата. Де да имаше човек, като вас, който да ме предупреждава на всяка крачка, преди да се подхлъзна.

– Но вие сте съвършена танцьорка. Работата в една фирма не се различава много от танцовото изкуство. И в двата случая се оказва, че трябва да водиш други хора, не където искат те, а където трябва.

– За мъжете това е лесно, но какво бихте посъветвали една жена?

– Зависи, – потърка брадата си Симеон, – работата в една фирма е област, в която характерът на човека не пречи на кариерата му. Ако жената е глупава бих я посъветвал да следва мъжа си, а ако е умна да разчита на инстинкта и интуицията си. Работата в една фирма не е нищо повече от изкуство да правиш разлика между приятел и враг.

– Де да беше толкова лесно, – въздъхна Славка. – Как да направя разлика между един или друг служител? За мен те са като объркан танц. Един се противопоставя на шефа на фирмата, друг настройва една група срещу друга, един подкрепя главния инженер, другия главния счетоводител, …. Направо да ти се завие свят.

– Така е и при танцуването, – засмя се Симеон. – Завива ти се свят само, когато се увлечеш по отделни стъпки и забравиш смисъла и целта на цялото. В работата е същото. За многото, колкото се може по-малко, за малкото по възможност повече, а ако има съмнение оставяте всичко за себе си.

– Тогава как различавате, кой какъв е?

– По отношението им към истината, – отговори Симеон. – Има хора, които вярват в това, което казват, но повечето не вярват. Опасни са само първите.

Славка разбра защо мъжът ѝ бе предпочел именно Симеон, но той трябва да бъде и много предпазлив спрямо него. Симеон бе тиха вода, съвсем не бе глупав и от него всичко можеше да се очаква.

През последната нощ се бяха отворили още няколко пъпки и излъчваха много приятен аромат. Те бяха станали толкова големи, че човек можеше да ги обхване с двете си ръце.

– Нали няма да се случи нищо лошо на дъщеря ми, – попита притеснено Жана.

– Не се безпокойте, вашият съпруг е сигурен в това, – каза Тони, той беше един от тези, които се грижеха за лилиите.

Докато говореше, той грабна малката Мими под мишниците и я постави внимателно върху едно от огромните листа на водната лилия.

– Не се страхувай малката, – каза Тони. – Това е само един малък експеримент.

Мими знаеше в какво се състои задачата ѝ. Вчера баща ѝ говори с нея и точно ѝ разясни нещата. Целта на експеримента бе да се докаже, че листата на растението са достатъчно силни, за да се задържи човек върху тях.

Мими предпазливо пристъпи към полюшващия се лист. Важното бе, да не допусне грешно движение.

– Знаех си! – плесна с ръце Маджаров. – Точно така стана. Детето с часове може да стои върху лилията без да потъне.

– Невероятно е, – каза Стоянова.- Как можете да обясните това?

– Тези растения са резултат от работата на гениален „инженер“, – започна да обяснява бащата на Мимето, професор Каменов. – От долната страна на листата има невероятна плетеница от жилки. Именно те правят листата толкова силни и издържливи. Тези листа биха могли да издържат и по-големи тежести. Мисля, че някой с тегло около 90 килограма няма да потъне.

Мими бе невероятно щастлива. Тя бе направила нещо, което никой друг не бе правил преди нея. Стоеше върху лист от лилия. Вероятно ако стъпваше внимателно по другите листа, щеше да прекоси езерото.

Какъв триумф. Баща ѝ бе доказал твърдението си.

В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

Гласът на отец Григорий ечеше в катедралата:

– Болестта на нашето време е да поставим вярата пред съдийския престол на разума. Но който иска да влезе в Небесното царство трябва да постави разума в служба на вярата. Само вярата ни сочи пътя и целта…..

Стефка седеше на пейката близо до амвона. Гледаше проповедника право в очите. Думите му падаха като мълния върху главата ѝ. Проповедта му сякаш беше само за нея.

Думите на свещеника изобличаваха сърцето ѝ, разкриваха борбата, която Стефка водеше през последните няколко седмици, посочваше изкушенията на които бе готова да се поддаде.

– Чувате ли съскането на змията, когато се двоумите дали да последвате Господа или вашите плътски желания? Запомнете, желанието на плътта е насочено срещу духа. Плътта и духа са противници. Този който е последвал призива на плътта, не може да изпълни Божията воля ….

Стефка отвори сърцето си, за да приеме словото на свещеника, за да заглуши последните съмнения на душата си. Може би така щеше да бъде щастлива в дома на съпруга си и ще забрави увлеченията по другия…

– Ако живеете следвайки плътта, ще умрете. Ако убиете греха чрез духа, ще живеете. Похотта е трън в плътта. Вашата плът ви изкушава към грях. За това трябва да мразите сладострастието, както самия грах ….

Свещеникът изричаше думите високо и ясно, всяка една от тях бе част от вечната истина. Колко различно звучаха те от обичайните шумни приказки, който Стефка чуваше в кафенето и на улицата. Това бе езикът на истината, изказът на вечния Бог.

– Който иска да се хареса на жена, се грижи за светските неща. Който иска да бъде одобрен от Бога, насочва цялото си внимание към Божиите дела. Поради опасност от поквара всеки мъж трябва да има една жена и всяка жена един мъж. Бракът е лекарство срещу злото. Чрез него двамата съпрузи заедно се противопоставят срещу греха ….

Сега Стефка разбра защо съпругът ѝ не я бе докоснал преди брака, той е искал да ѝ покаже как човек трябва да се противопоставя на тръните в плътта. Тя затвори очи и помоли Бога да остане вярна на съпруга си и да не се поддава на изкушенията предложени ѝ от живота.