Баба Поля разхождаше своето куче, дребен пудел. Кучето беше не по-голямо от котка. То бе рошаво и доста пъргаво.

В един момент баба Поля се спря да поговори със съседката, а пуделът се понесе из двора, за да си избере място, където да се изходи.

Пуделът замря, тялото му зае напрегната поза. То бе цялото съсредоточено в това, което вършеше. Чакаше напрегнато, докато не свърши исканото от природата му.

На самия край на късата опашка на пудела се клатеше нещо топчесто, доста тъмно на цвят.

Наблизо летеше врана. Дали пуделът се намираше на територия, която тя смяташе за своя или това, което се бе захванало за опашката на кучето ѝ трябваше за отопление на гнездото ….. не знам.

Така или иначе враната косо, но в същото време уверено започна да  приближава кучето, прицелвайки се с клюна си върху висящото нещо от опашката му.

Но май нещо не вървеше, както трябва. С какво ли е нахранила старицата кучето си?

Пуделът започна нервно да пристъпва напред назад. Враната отскачаше, но решимостта ѝ не я напусна. Накрая птицата избра подходящият момент, хвана здраво нещото клатещо се на опашката на кучето и със всичката си сила го дръпна.

Пуделът започна да джавка пронизително, а враната без да остава започнатото, бързо и успешно го приключи.

Баба Поля не можа веднага да разбере какво става.

– Защо тази врана кълве кучето ми? – не можеше да се начуди старата жена.

От къде можеше да знае тя, че враната е помогнала на нейния любимец, да се отърве от нещо, което неприятно се бе залепило за опашката му?

През 1968 г. в Китай са пуснали пощенска марка със силует на държавата в червен цвят. Вътре в нея имало надпис: „Цялата страна – червена“.

Територията на Тайван, която Пекин смята и продължава да приема за част от Китай, поради недоглеждане на художника останала бяла.

Властите са успели да изземат селия тираж от тези марки, но няколко екземпляра попаднали в ръцете на колекционерите.

Сега те се смятат за едни от най-редките и скъпи марки в света.

За съдбата на художника Ван Вейшен дълго време нищо не било известно, но наскоро се разбрало, че той е жив и даже не е лежал в затвора.

Изследването е проведено в Университета на Мадрид през 2015 г.

Оказало се, че ранното посребряване на косата е белег за дълголетие. Учените поясняват, че цвета на косата помага да се поддържа веществото глутатион, което защитава организма от онкологии.

Излиза, че когато косата е в естествения си цвят се води война на два фронта: за цвят и срещу рака. Когато човек побелява, всичкият глутатион е насочен против смъртоносната болест.

Редица изследвания включват изучаването на взаимовръзката на феомеланин – кестеняв или червен пигмент и еумеланин – черен или кафяв пигмент със скоростта на разрушаване на клетъчните структури на оксидативния стрес.

За синтеза на меланина, оцветяващ ириса, кожата и косите е необходим глутатион, един от ключовите вътреклетъчен антиоксиданти.

Присъствието на глутатиона на високо ниво обуславя производството на феомеланин клетки, а в процеса на съединяване на  еумеланина, глутатион не участва.

На  входа на Михайловския замък, в петербургската Лятна градина,  се намира висока ваза, която наричат порфирна ваза.

Тя е била подарък от краля на Швеция.

Тази ваза не е направена от порфир, а от близка по цвят разновидност на гранита. Тя се задържа на мястото си благодарение на голямото си тегло.

В началото на 21 век вазата се разцепила поради пукнатини, получени от замръзване на вода, попаднала в нея.

Тя била изкусно възстановена при реставрация на градината, като използвали вграждане на камък от същата шведска област, от където първоначално е бил добит материал за нея.

Четвърт век след края на Втората световна война в горите под Вязма бе намерен заровен в земята танк. На него се забелязваше номер 12. Люковете на танка бяха свалени надолу, а в корпуса му зееше голяма дупка.

Когато изкараха танка, на мястото на водача откриха останките на младши лейтенант. Той имаше револвер с един патрон, карта, снимка на приятелката си и неизпратено писмо.

В него пишеше:

„Здравей, Вяра!

С теб, за съжаление, няма да се видим.

Вчера по обяд стреляхме по една хитлеристка колона. Фашистки снаряд проби страничната броня и експлодира вътре. Докато карах танка навътре в гората, Васко почина. Раната ми е жестока.

Погребах Васко в брезовата горичка, докато беше още светло. Той нищо не можа да ми каже преди да издъхне. Какво да предам на дъщеря му и побелялата му съпруга.

От три танка остана само един.

Смрачаваше се и аз влязох в гората. Нощта премина в страдание, загубих много кръв. Болката пропълзя към гърдите ми и обхвана целия ми гръден кош, но на душата ми стана спокойно.

Срам ме е, че не направихме всичко, което трябваше да сторим. Другите гониха врага и не му позволиха да продължи към нашите поля и селища.

Никога не бих изживял живота си така, ако не беше ти, Вяра. Ти винаги ми помагаше там в нашето село и дори сега.

Навярно, който обича, той е добър към хората. Благодаря ти за всичко, мила! Човек остарява, но небето е вечно младо, като твоите очи, на които толкова се възхищавам. Те никога няма да остарея, няма да променят цвета си.

Ще мине време. Раните ще се заличат. Хората ще построят нови градове, ще посадят нови градини. Ще настъпи друг живот.

Пак ще се влюбиш и ще имаш красиви деца. Аз съм щастлив, че си отивам изпълнен с любов към теб.

Твой Иван“.

Вяра Петрова получи писмото адресирано до нея, след почти 30 години …