Радостина подсмърчаше тихо. Свали ръка от устните си и допря я до сърцето си. Чувстваше се съкрушена. Стисна здраво устни в опит да не се разридае. Когато това не даде резултат, тя сложи слънчевите си очила. Отиде до една пейка и се отпусна на нея, а през цялото време тихичко плачеше.

– Мамо? – повика я Маги и се приближи до пейката.

Радостина притисна ръка до устните си. Това, на което бе станала свидетел преди малко силно я разтърси. Майка бе разделена от детето си. То пищеше и искаше да се върне при нея, а жената безпомощно протягаше ръце към рожбата си. Не можеше да обясни нищо на дъщеря си, беше останала без думи от видяното.

– Мога ли да направя нещо за теб? – попита Маги незнаеща какво да прави.

– Нищо, – отвърна Радостина.

– Искаш ли да те закарам до в къщи?

Радостина отрицателно поклати глава. Още не можеше да си тръгне, краката не я държаха.

Дъщеря ѝ поседя до нея за малко. После, изглежда, засрамена попита:

– Ти тук ли ще седиш?

Това нейно „притеснение“ никак не се хареса на майка ѝ. Радостина избърса сълзите от бузите си, погледна дъщеря си през тъмните очила и разстроено отвърна:

– Да. Ще остана за малко тук.

Едва бе изрекла това и сълзите отново бликнаха от очите ѝ.

Маги изправи гръб и се обърна. В този момент Радостина разбра, че дъщеря ѝ не знае как  да реагира. Никога не бе виждала майка си в такова състояние. Не знаеше от какво се нуждае тя, а можеше само да я прегърне или да я хване за ръка, както Радостина бе правила това толкова пъти, когато ролите бяха разменени.

До сега Радостина бе тази, която даваше утеха, но не я получаваше. Маги нямаше никаква представа как да реагира в тази нова ситуация и това бе още една причина за сълзите на Радостина.

Нали децата се учеха от примера на родителите си? Защо Маги не бе научила нищо? Изглежда Радостина се бе провалила като учител. Бе дарявала утеха, но не бе научила дъщеря си да дава такава на другите.

Сара беше обвила коленете си и безмълно се взираше в падащия мрак.  Петър седеше срещу нея и я съзерцаваше. За него тя бе най-хубавото момиче, които бе срещал през живота си. Дълги тъмни кичури коса покриваха част от ръцете ѝ, а очите ѝ блестяха като синевата на небето.

– Баща ми бе запечатал, някаква отвратителна екзекуция над месно африканско семейство с фотоапарата си, – наруши тишината Сара, – но това му струваше живота. Аз бях само да 13 години, на десетки хиляди километри от него.

– Навярно, си била разбита, – съчувствено каза Петър, – дошло ти е прекалено много.

– Баща ми беше станал легенда за това, което бе направил, – прошепна Сара.

– Нима славата може да бъде утеха за едно самотно дете? – въздъхна Петър.

– Не виждах баща си често, докато бях малка, – каза Сара, – но исках да го опозная. Нищо друго не ми оставаше, освен да тръгна по неговите стъпки. И така взех старият му апарат и започнах да правя снимки. Като резултат на това, ти видя, днес получих награда.

– Заслужаваш я напълно, – изрази подкрепата си Петър, – твоите снимки бяка най-актуални. Видя ли колко много хора се трупаха да ги разглеждат?

– Знаеш ли, – глъсът и звучеше тжно, – бих искала да е жив, да ме прегърне и да каже: „Браво! Добре си се справила!“ Спомням си, когато се връщаше в къщи, прегръщаше ме с големите си ръце. Тогава имах чувството, че ме закриля от целия свят.

– И моят баща ми липсва, той почина от рак на белите дробове, когато бях на 14 години, – наведе глава Петър.

– Остана ми само маслиненото дърво, което той посади, когато бях на 8 години, – продължи Сара.

– Странен подарък за рожден ден, – погледна я Петър.

– И аз тогава така си мислех, но след като си отиде, опойващият аромат, нахлуваше нощем през отворения прозорец. За мен беше нещо като духът му, който бдеше над мен.

– Ще ми покажеш ли това дърво? – попита Петър.

– Преместих се и много отдавна вече не спя под онзи прозорец, – махна с ръка Сара.

Петър мечтаеше да има семейство и деца. Като слушаше Сара си обещаваше, че той ще прекарва по-дълго време с децата си и те няма да страдат поради неговите отсъствия.

Небето потъмня. Завесата в храма се раздра на две. Земята се разтърси, отвориха се големи цепнатини в нея. Наоколо само страх и съмнения.
– Трябва да бягаме и нас ще ни убият.
– Не мога да разбера, какво стана?
– Аз Го изоставих в бедата.
– Той трябваше да ни предупреди!
Те бяха дошли от всички краища на Ерусалим. Чувстваха се твърде виновни да се върнат по домовете си и твърде обезкуражени, за да продължат работата си. Във всеки от тях тлееше отчаяна надежда, че всичко това е кошмар или лоша шега. Всеки се надяваше да намери някаква утеха у другите.
Споменът за думите на Учителят ги призоваваше да се върнат обратно. Стана им неловко, те бяха рухнали под вълните на паниката и страха от опасността, която можеше да ги застигне.
– Не мога да повярвам какво направих!
– Никога повече няма да постъпя така.
Тези, които бяха с Исус се завръщаха, те знаеха, че от Него може да се очаква нещо необикновенно. Видяха как Той прости на жена, която бе живяла с пет мъже, с какво уважение се отнесе към крадеца, който се криеше под маската на бирник. Видяха как изгони бесовете от някои и припомни на идващите в храма, да имат страх от Господа. Той правеше чудеса, традицията бе срината, прокажените бяха освободени, свещениците мърмореха …..
– Може би Той наистина е възкръснал от мъртвите.
Нещо повече от слухове за празния гроб ги поведе обратно. Нещо в сърцата им не им позволяват да живеят с чувство за предателство. Когато Исус се нуждаеше от тях, те избягаха. И сега трябваше сами да се справят със срам си.
Трябваше да му поискат прошка, но къде да го намерят. Той им бе говорил, че тези които добре Го познават, няма да се лишат от милостта Му.
За единадесетте не оставаше нищо дуго освен гибел или милост. Те добре Го познаваха, знаеха, че и да нарушат обещанията си, все имаше още възможност да им се прости.
Така те се върнаха с надеждата, че невъзможното  може да се случи отново.
– Ех, ако имах поне още един шанс.
Те седяха в стаята и тихо разговаряха за празния гроб. Сред мрачните мисли някой каза:
– Готов съм да дам безсмъртната си душа, за да го видя отново.
И стана чудо. От стената пристъпи познато лице.
Какъв финал, не това бе началото.
На разкаяното сърце не му трябва много. Излезте от сенките и престанете да се криете. Призовете Божият Син да премине през стените на вашата вина и срам. Той е готов да прости. Единственото, което трябва да направите е, да се върнете при Него.

В африканското езеро Чад се влива река Шари, която по време на пролетните и летните дъждове носи толкова много вода, че езерото се препълва. Когато водата прелее в източния край на езерото, тогава Чад изпраща излишъка от своите води на североизток, в котловината на пустинята Сахара, което прави тази котловина много плодородна.
Ако Бог препълва чашата ни с добро, радост и благословение, трябва да си спомним за хората, които се намират в котловината на мъката и бедите и да им дадем от нашите благословения.
Ние угаждаме на Бог, като вършим добро и всичко необходимо за тези, които са край нас. Истината и доброто са неразделни.
Някой попитал християнина Нистерий, приятел на Антоний:
– Какво добро да направя?
Нистерий отговорил:
– Не са ли всички дела равни? Писанието казва, че Авраам е бил гостоприемен и Бог беше с него. Илия обичаше тишината и Бог беше с него. Давид беше кротък и Бог беше с него. Така че, виж какво Бог иска за душата ти и внимавай в сърцето си.
Прави добро на приятелите си, за да те обичат още повече. Прави това и за враговете си, така че да станат някога твои приятели. Когато говориш за врага си, не забравяй, че ще дойде ден, когато той ще ти бъде приятел. Божията воля е да живеем щастливо със другите, а не взаимно да си носим притеснения и смърт.
Сърдеченото „добро утро“, любезното „лека нощ“, дума на съчувствие или утеха, насърчение или съвет, една чаша студена вода, учтивост, дружеско ръкостискане – всичко това е помощ и доброта. Там, където има хора, се появява възможност да направиш добро някому.
„И тъй, доколкото имаме случай, нека струваме добро на всички, а най-вече на своите по вяра“.

Ако човек прочете Библията с арогантно и критично отношение, след известно време изведнъж усеща, че все пак има нужда от Спасител. Разумът е често пречка на пътя към вярата и утехата.
Когато човек чете с презрение Библията, той не намира нищо достойно в нея. По време на бедствие, кладенецът напълнен с камъни, няма да даде живителна влага. За това, когато равнодушно преминаваш през важните библейски истини, внимавай да не загубиш единственият Приятел, който може да ти помогне, когато се страхуваш или си в отчаяние!
Един аристократ имал навика всяка сутрин да кара слугата си, да му чете на глас по една глава от Библията. Ако прочетеното не съответствало на неговите представи, той строго казвал на слугата си:
– Задраскай това, не ми е неприятно да слушам това!
Веднъж слугата му не могъл да започне да чете. Недоволен от дълго чакане аристократ възкликна:
– Защо не започваш да четеш?
– Господарю, тук нищо не е останало, всичко е зачеркнато.
Един път на аристократа не му харесвало едно, друг път друго и той толкова пъти карал слугата си да задрасква, че вече нищо не останало да му се чете за наставление и утешение.
Нека не унищожаваме с остра критика това, което е за наше добро. Може би обещанията, които ни изглеждат безполезни за днешния ден, утре могат да бъдат за наша утеха. Пасажите, които почти всеки вярващ знае наизуст, отново ще изиграят важна роля в живота му.
Пътят, отделящ ни от греха ни е показан достатъчно ясно, само глупак не би минал през вратата на спасението.
Бог не ни е направил щастливи с някакъв хитър начин за спасение, който не можем да разберем. Просто повярвай и живей! Това е заповед, която може да разбере и изпълни дори малко дете.