В стаята се усещаше напрежение. Евдокия очакваше посещение. В дома ѝ щеше да дойде родният ѝ баща Сотир Паунов.

Годините бяха посребрили косите му, но за нея той си оставаше най-прекрасния татко. За това нервно и припряно започна да почиства и оправя къщата.

Купи цветя и ги сложи в стаята. Искаше ѝ се всичко да изглежда прекрасно.

– Дали обстановката ще бъде привлекателна, удобна и приятно за окото му? – притеснено сбърчи вежди тя. – На него му се нрави красивото. Толкова много искам да му доставя удоволствие.

Изведнъж Евдокия тръсна глава и се засмя.

– Ако се чувствам така за краткото посещение на земният си баща, колко повече грижи трябва да полагам за дома си всеки ден, където обитава Небесният Отец?!

Евдокия признаваше не веднъж, че не е добра домакиня, но мисълта, че нейната къща е Негова, я мотивираше да я поддържа чиста и подредена.

Тя не бе дизайнер, нито притежаваше някакви изключителни вещи, за да направи стаите да изглеждат страхотно, но се възползва от всичко, с което разполагаше, най-вече време, сили, енергия и бюджет.

Младата жена се завъртя няколко пъти в хола във вихрен танц и възкликна възторжено:

– Искам всички, които посетят моя дом, да разберат, че Господ е тук.

Реалността на Неговото присъствие щеше да се открива не само от привлекателността на външния облик, но и с качеството на вътрешната атмосфера, в която преливаха топлина и любов.

Бъдни вечер е. Асен седеше близо до прозореца и наблюдаваше как нощта бавно поглъщаше града. След това заблестяха множество светлини, показващи, че там има все още хора.

– Всички обичаме да получаваме подаръци, – усмихна се Асен. – Че кой не обича това? Нима не е чудесно да получаваш хубави неща от хора, които те обичат. Защо е така?

Асен се почеса по главата и се замисли. Накрая откри сам за себе си:

– Когато получавам подаръци, аз се чувствам обичан, оценяван и приеман. Това удовлетворява нуждата ми от одобрение и признание.

И той си спомни как като дете се бе радвал на Nintendo 64 със Super Mario. Колко голямо удоволствие бе получил от тази конзола.

Асен и днес обичаше да получава подаръци, но той бе станал баща и нещо се бе променило в него.

– Сега ми е много по-приятно да подарявам, отколкото да получавам подаръци.

Като възрастен много пъти бе получавал неща в знак на обич и уважение, но не се чувстваше така, както когато бе дете, но когато даваше подаръци на децата си и виждаше вълнение и щастие изписани на лицата им, Асен се радваше. Техните прегръдки го разтапяха.

– А Небесният ни Отец е недостигнат при даряване на подаръци?! – възкликна възторжено Асен. – Той даде Своя Единороден Син, за да може всеки който вярва в Него, да получи дара на вечния живот. И още „не пощади Своя Собствен Син, а Го даде заради всички нас“, …… тогава …….. „как няма да ни подари заедно с Него и всичко?“

Лицето на Асен сияеше.

– Ние заслужаваме смърт заради греховете си, които ни държат далеч от светия и съвършен Бог. Но Господ, пълен с любов, благодат и милост, задейства план за преодоляване на това голямо разделение, като ни даде „Божия дар“, който е „вечен живот в Христос Исус, нашия Господ“. И Той постигна това, като „изпрати на света Своя Единороден Син, за да живеем чрез Него“.

Всички последователи на Христос получават дар, който никога няма да остарее, няма да се счупи, няма да се изхаби и няма да загуби своята стойност. Това е най-големият дар, който светът някога е познавал,… а от нас се иска само да повярваме.

Исус плати висока цена, за да закупи този дар за нас и ни го предлага безплатно. Този подарък е израз на Божията любов към нас.

Знаеш ли как се чувства Бог всеки път, когато някой приеме неговия дар?

Има радост на небето заради един-единствен изгубен грешник, който се покае и приеме подаръка на Исус! Бъди сигурни, че нашият Отец на небето, празнувайки моментите, в който ти и аз станахме Негови деца.

Такъв си бе той, пийваше си и затова често ходеше в кръчмата. Ако някой го почерпеше, не отказваше.

Хората редовно го виждаха, да се движи с леко полюшваща се походка, но не към дома си, а към някое заведение, където можеше да си пийне още.

Съветваха го:

– Иване, откажи се от това пиене!

– Така съсипваш здравето си.

Но той изобщо не им обръщаше внимание и не ги слушаше.

Един ден съвестта му се пробуди:

– Какво правя аз?

Погледна дрехите си, които, меко казано, бяха изцапани и се окая:

– Виж на какво съм заприличал. Сигурно за това хората ме отбягват.

Падна на колене Иван и проплака:

– Прости ми, Господи!

След този случай не последва промяна. Той пиеше и се покайваше, пиеше и отново се покайваше ….

И това продължаваше година след година.

Сатана наблюдаваше този окаян човек, клатеше глава и си мърмореше нещо съвсем тихо, така че никой да не го чуе.

Един ден дяволът не издържа и попита Бога:

– Този човек греши и се разкайва, после отново греши и пак се разкайва, как го търпиш? И отгоре на всичко го приемаш отново и отново?

Бог се усмихна и отговори:

– Ако ти, Сатано, си готов да го приемеш с удоволствие след всеки грях, колко повече, бих го приел Аз след всяко ново покаяние. Не губя надежда за него.

– Твоята милост е безкрайно голяма, – въздъхна тежко дяволът.

Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.

Професор Миленков бе доста популярен в университета. Студентите с удоволствие посещаваха лекциите му. Устните си изложения по дисциплината, която преподаваше, бяха изпъстрени с много хумор и мъдрост.

Ценяха го и го уважаваха, не толкова заради възрастта му, а поради значимостта на мислите, които излагаше в аудиториите. Младите хора имаха какво ново да научат от него.

На една от лекциите си той написа на дъската голяма единица и обясни на студентите:

– Това е вашата човечност, т.е. вашата проява на проявява отзивчивост, състрадателност, човеколюбие, хуманност, милосърдие …… Много необходимо качество за всеки един от вас.

След това Миленков изписа една нула и добави:

– А това са вашите постижение. Така човечността ви се увеличава 10 пъти.

Отново изписа нула и погледна хитро към студентите като прибави:

– Това е опита ви. Така всичко до тук се закръглява на сто.

Дописа още нули като за всяка поотделно обясняваше:

– Това е за съсредоточеността ви, любезността ви, любовта, ….. Всяка нула 10 пъти духовно извисява човека и го облагородява.

Изведнъж Миленков изтри единицата, стояща пред реда от множеството нули. На дъската останаха нищо не значещите цифри.

Професорът постоя за малко сочейки знаците, които обозначаваха отсъствие на каква да е величина и каза мъдро:

– Ако у вас няма човечност, всичко останало нищо не струва.

Този урок студентите запомниха за цял живот.