Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Нова година е празник, който се празнува навсякъде. Но всеки народ внася в този празник свои обичаи, които изненадват чужденците и остават неразбираеми за тях.
Жителите на някои селища в Шотландия в новогодишната нощ придвижват по улицата подвижни бъчви с горящ катран. Смята се, че по такъв осветен път на Новата година ще ѝ бъде по-лесно да дойде.
Хората от Панама в празничната полунощ вдигат невероятен шум. Викат, крещят, звънят със камбани, натискат клаксоните в колите си. По такъв начин те призовават добрите духове на Нова година.
Китайците отбелязват празника от 17 до 19 януари. И по това време хората се обливат с вода, когато чуят поздравления към себе си. Корените на тази традиция идва от къпането на Буда, когато се умива статуята му с вода от планински извор в манастири и храмове.
На празника гърците отиват на гости. Непременно вземата камък, който оставят на прага на собствениците на дома. Така те пожелават тежък, като камък, кош в следващата година.
Жителите от Еквадор за Нова година си правят чучело от стари дрехи и слама, с бастун и лула, което символизира старата година. В полунощ прочитат списък от всички неприятности станали със семействата им през изминалата година. Списъкът закачат за чучелото и го изгарят пред дома си. Изгореното, отнася със отиващата си година цялата тъга и болка.
В Германия смятат, че на Нова година Санта Клаус се появява не на елени, а на магаре. За това децата оставят чинии на масата за подаръците от Санта Клаус, а в обувките си слагат сено за да угостят магарето.
Но това, което обединява хората на Нова година е празничното настроение и надеждата, че следващата година ще донесе само щастливи мигове.

Добри погледна часовника си и се канеше да си тръгне, но Димитър много искаше да остане, за това го закачи:

– Скоро разговарях с един приятел, оказа се, че и той познавал твоя пословичен скрънзълък. Изглежда скъперничеството ти има патологичен характер..

Добри беше готов да избухне, но замълча.

– Приятелят разправяше, – поде отново Димитър, – че баща ти бил местен деятел и за да изхрани многочисляната си челяд продавал семки. Няма срамен труд. Славата ти се носи, че като дете си бил майстор на топчетата. Залагали сте на дребни монети и си обирал другите момчета. А баща ти се хвалел с торбичка пълна с монети, като казвал, че това е спечелил сина му, като добявал, че голям търговец ще станеш и много пари ще изкарваш.

Добри търпеливо слушаше, но мълчеше.

До масата им приближи Горан, местните много го уважаваха. Той бе чул  думите на Добри, затова кротко добави:

– До скоро тук имаше един сляп просяк. Който минеше пускаше по някоя монета в паничката му. Но един ден този човек изчезна. Плъзна мълва, че някой вместо стотинки е пуснал голяма пара. Старците в махалата казваха, че това е направил Добри.. После се чу, че и на други хора, някой ненадено им е подхвърлил пари, когато са били отеснени.

Димитър погледна Добри и тихо каза:

– Хубаво е, че парите, които трупаш, ги използваш за толкова благородни цели. Извини ме за заяждането.

Добри вдигна рамене, махна с ръка и си тръгна. Димитър го проследи с поглед, някаква тъга се бе загнездила в душата му. Толкова години бяха приятели, но до сега не беше разбрал какъв човек е той ….

Децата се бяха скупчили край учителката си. Тя се усмихваше на всяко от тях. Години наред им отдаваше цялата си нежност и любов.
– Деца, – каза тя, – днес е празник, какво си пожелахте да получите като подарък?
– Аз пожелах да има конструктор „Лего“, – пръв скочи Наско.
– Хубаво е, ако получа нова рокля, – плахо каза Зина.
– Е, ако можех да получа още някое интересно малко пухкаво животинче, – замечтано добави Весела.
Тя обичаше животните и си бе направила малък домашен „зоопарк“.
Всяко от децат пожелаваше на глас това, което най-много искаше да получи като подарък.
Диди стоеше отстрани и гледаше шумотевицата, но някаква тъга беше засенчила лицето ѝ.
– Диди, – каза топло учителката, – ти не искаш ли подарък?
– О, ако можеше, моят татко да не е болен и този…., – тя си спомни думата, – тумор да изчезне от него.
Учителката замълча. Погледна момиченцето и нежно добави:
– Може, за Него няма нищо невъзможно….., а нещо за себе си няма ли да поискаш?
Диди вдигна тъжните си очи и погледна уплашено учителката си:
– Ако пожелая нещо друго, татко ще остане ли така… болен?
– Не, не, мила моя, – успокои я учителката. – Той непременно ще изпълни всичко….
Учителката едва сдържаше сълзите си. Днес е празник. Трябва да се веселим и да се радваме. Исус дойде, за да отнеме болката и мъката ни и да ни дари с радост.

Мария седеше на дивана, сложила крак върху крак. Тъмно кестенявата ѝ коса падаше върху лицето и хвърляше сянка върху бузите, челото и устните ѝ. Върху бледосинята си рокля тя съсредоточено нанизваше причудливи и менящи цвета си мъниста.
Това би била една прекрасна картина, ако в нея нямаше известно напрежение, едва доловимо във въздуха. Тодор веднага го усети щом влезе в стаята.
Той не обичаше тези моменти. Тодор много обичаше Мария, но тези нейни промени го плашеха. Тя от весела и ласкава се превръщаше в мрачна статуя. Най-страшното беше, че в такива моменти Тодор не знаеше какво да прави. Докосваше я, а тя стоеше като очуждена. Всяко докосване предизвикваше напрягане у нея.
А когато погледнеше Тодор в очите, той усещаше мълчалив и тих укор или още по-лошо, някаква далечна неземна тъга. Фразите ѝ обикновено бяха едносрични. Тялом беше в стаята, но в действителност я нямаше там.
– Мими, какво те притеснява? – най-накрая Тодор реши да наруши тишината.
Мария повдигна вежди в недоумение и едва каза:
– Всичко е наред.
– Да отидем да изпием по едно кафе, да се разходим, – с малко по-весел тон предложи Тодор.
Тя само повдигна рамене, изразявайки безразличие. Отново замръзна и забрави за неговото присъствие.
Тодор нервно закрачи из стаята, влючи телевизора с желание говорът да разкъса тягостната тишина.
Той тръгна към прозореца и се замисли. Вече от 5-6 години бяха заедно. Толкова много се обичаха, отношенията им бяха нежни и искрени и никога не им бе скучно, когато бяха заедно. Винаги имаха какво да си кажат. Но тези пристъпи на меланхолия го събаряха.
Какво ли става в главата ѝ? В такива моменти Тодор изпитваше раздразнителност, неразбиране, съжаляваше я, чувстваше собственото си безсилие, а понякога изпитваше неприязън.
На него му се искаше да си върне веселата и безгрижана Мария. Желаеше да я хване за раменете, да я разтърси леко и да ѝ каже:
– Остави всичко това! Не се разкисвай! Всичко ще се оправи.
Но той знаеше от опит, че това не помага. Това състояние може да отнеме различно време, кога повече, кога по-малко… единствено можеше само да чака.
Тодор я погледна, тя все още седеше на дивана. Изведнъж някаква изненадваща нежност нахлу в него. Той дойде до нея, седна на дивана. Прегърна я, притисна я нежно към себе си и я целуна по главата. След известно време почувства как тя се отпусна в обятията му, а ризата му се намокри на рамото….
Той я галеше по главата, а тя все по-силно се притиакаше към него. Мънистата, като ярки дъждовни капки се посипаха по пода.
– Всичко ще се нареди, ще видиш, – нежно ѝ шепнеше той, – аз съм с теб не бой се…..