Мишо бе много радостен:

– Вчера установихме една важна истина. Дали умишлено или не, нещо ни оформя. Трансформацията следва вниманието ни, – заяви той.

– Промяната е резултат от това, което задържа вниманието ни с течение на времето, – подкрепи го Стойчо, – а това оформя вътрешния ни живот.

– Не това, на което се възхищаваме за кратко, или сме съгласни интелектуално, а това, към което се връщаме отново и отново, – допълни Мишо.

– Човешкото сърце отразява това, което многократно вижда, – добави Стойчо.

– Фиксираме очите си, настройваме умовете си, но това надхвърля един поглед, – разсъждаваше на глас Мишо. – Трябва да останем достатъчно дълго, за да може истината да премине от информация към трансформация.

– Забелязал ли си, двама души могат да чуят едно и също послание и да живеят много различен живот? – попита Стойчо.

– Не ставате промяна от това, което не си чул изобщо. Ти се превръщаш в това, което преразглеждате последователно, – заяви Мишо.

– Забележи, – кимна с глава Стойчо, – важно е как сърцето се пази или пренебрегва. Когато умът е претъпкан и неспокоен, истината рядко остава достатъчно дълго, за да се вкорени. Разсейването е опасно не защото е драматично, а защото е постоянно.

– На много хора вниманието им е разпокъсано, – смръщи вежди Мишо. – То е привлечено в твърде много посоки, за да може истината да се утаи.

– Когато погледът ти е закотвен върху Христос, върху Неговото Слово, промяната започва тихо, – надигна се на пръсти Стойчо. – Няма да забележиш веднага промяна. Трансформацията рядко е силна, но с течение на времето действията ти се променят. Просто спираш да цитираш Писанието и започваш да Го живееш.

– Нещо важно, което трябва да се отбележи, – вдигна ръка нагоре Мишо. – Гледането не е пасивно. Ти взимаш участие в него. Така даваш съгласие да бъдеш оформени от това, което гледаш пред себе си.

– Човек е благословен не, когато взема проби от Словото от време на време, – плесна с ръце Стойчо, – а когато остава ден и нощ с Него. Така животът му е стабилен, защото погледа му непоколебим.

Запитайте се днес честно, към какво се връща умът ви, когато е неохраняем? Защото посоката на вашето внимание оформя начина на вашето вървене.

Един ден Милко седеше в фризьорския салон и чакаше да го подстрижат.

С него бе петгодишният му син Дичо. Това дете бе израснало в атмосфера, в която молитвата, чувствителността към Светия Дух и пророческото насърчение са били естествена част от живота му.

То бе чувало как баща му и майка му се молеха и споделяха това, което Бог влагаше в сърцата им.

Внезапно Дичо се приближи към жената, която щеше да подстригва Милко и попита:

– Мога ли да ви кажа нещо?

Жената даде съгласието си.

– Мисля, че Бог ми показва, че сега преминавате през труден момент, но всичко ще бъде наред, – каза Дичо.

Той не говореше високо, нито допълни: „Така казва Господ“. Просто сподели с тази жена това, което изпитваше в сърцето си.

И жената се разплака, защото Бог докосна сърцето ѝ.

Това не стана шумно, драматично, дори не и странно, а внимателно и своевременно.

– Чие е това дете? Откъде знае какво се случва в живота ми? – попита тя изненадано.

Тези прости думи бяха за нейното положение. Тя имаше нужда да чуе, че Бог я вижда, познава трудностите ѝ и няма да я остави.

Това бе истинско пророческо насърчение.

Лиляна погледна към събралите се момичета попита:

– Какво според вас е вярата?

– Просто признаването на съществуването на Бог, – заяви смело Милена.

– А може би това е ключа за благословения, – предположи Елена.

– Мнозина се борят с вярата, особено когато животът стане предизвикателен, – отбеляза Василена.

Лиляна се усмихна:

– Но какво ще стане, ако ви кажа, че вярата не е просто нещо, което имате, това е нещо, което живеете? Вярата е повече от моментно решение. Това е начин на живот, който избираме ежедневно.

– Съгласна съм, че има разлика между вяра и вяра, – поклати глава Даниела.

– Уточни по-ясно мисълта си, – повдигна вежди Жанет.

– Вярата често се отнася до интелектуално съгласие или приемане, че нещо е вярно. Например, може да повярвате в съществуването на Бог или историческите факти за Исус. В случая вярата обаче не е задължително да трансформира живота или действията ни.

– Демоните също имат вяра, – уточни Станка. – Знаят, че Бог съществува. Те признават властта на Исус. И все пак тяхното „вярване“ не води до подчинение или трансформация.

– Вярата води и до спасение, когато се съчетае с изповед, – добави Даниела. – Тя е достатъчна, за да ни спаси, но не стига, за да ни поддържа през житейските предизвикателства.

– Вярата започва да се развива, когато чуваме и приемаме Божието Слово, – опита да обобщи Лиляна. – За разлика от интелектуалната вярата, която признава истината, истинската вярата действа върху тази истина с пълно доверие в Божия характер и обещания. Вярата надхвърля умственото познаване на нещо. Тя обхваща доверие и дълбоко вкоренена увереност, която влияе върху поведението и решенията. Катрин Кулман казва: „Вярата е, когато спреш да вярваш само с главата си и започнеш да вярваш с живота си“.

Вяра е съзнателен избор и усилие. Тя действа дори, когато обстоятелствата подсказват друго.

Този преход не се случва автоматично. Той се развива, докато умишлено се ангажираме с Божието Слово и избираме да Му се доверяваме ежедневно, особено когато животът няма смисъл.

Радко се вълнуваше. Бе нервен. Бяха го обвинили, че казва истината без любов.

Приятелят му Станчо му каза:

– Истината без любов ранява.

– А любов без истина? – Радко повдигна вежди въпросително.

– Да не мислиш,че е по-добре да мълчиш, когато нещо не е наред? – попита на свой ред Станчо.

– Не, по-безопасно е да кажеш на хората това, което искат да чуят, – иронизира Радко.

– Мълчанието може да се разбере като съучастие, – възрази Станчо, – а избягването да говориш се приеме за съгласие.

– Трябва да има баланс между истината и любовта, – заяви Радко. – Тогава свидетелството ти ще бъде е успешно, а взаимоотношенията с другите здрави. Да казваш истината означава да бъдеш честен със себе си.

– Какво имаш в предвид? Не разбирам, – Станчо го изгледа недоумяващо.

– Например, навици, които ти пречат, болка, която си избягвал или страхове, които си скрили, – уточни Радко.

– Е, да, случвало ми се е, – призна си Станчо.

– Растежът не става без истината, – заяви категорично Радко, – а тя винаги изисква смелост.

Жоро се вълнуваше:

– Единството не е еднаквост.

– Прав си, – съгласи се Боби. – Единството може да се определи като група от хора, които имат обща цел, визия или посока.

– В случая не ставаше въпрос да бъдем абсолютно еднакви, – оправда се Ивайло, който бе започнал разговора за единството, – а да напредваме към една цел.

Той бе заявил, че всички е нужно да имат едни и същи интереси, желания, дори хобита, което звучеше сякаш е необходимо да са еднакви.

Слави даде пример:

– Вижте един футболен отбор. На терена всеки играч има определена позиция, която включва дадени умения, роли и отговорности. Но всички играчи се стремят към една цел, да вкарат повече голове от противника.

– Църквата е мястото, където всички различия вече не трябва да предизвикват никакви разделения поради нашето единство в Христос, – заяви твърдо Христо. – Защото нашата обща цел е напредването на Божието царство чрез споделяне на Евангелието на Исус Христос. Когато вярващите се съберат заедно и действат в библейско единство, те вече няма да бъдем разделени или победени.

Повечето в групата бяха осъзнали какво е единство, за това закимаха глави в съгласие.