Радко се вълнуваше. Бе нервен. Бяха го обвинили, че казва истината без любов.

Приятелят му Станчо му каза:

– Истината без любов ранява.

– А любов без истина? – Радко повдигна вежди въпросително.

– Да не мислиш,че е по-добре да мълчиш, когато нещо не е наред? – попита на свой ред Станчо.

– Не, по-безопасно е да кажеш на хората това, което искат да чуят, – иронизира Радко.

– Мълчанието може да се разбере като съучастие, – възрази Станчо, – а избягването да говориш се приеме за съгласие.

– Трябва да има баланс между истината и любовта, – заяви Радко. – Тогава свидетелството ти ще бъде е успешно, а взаимоотношенията с другите здрави. Да казваш истината означава да бъдеш честен със себе си.

– Какво имаш в предвид? Не разбирам, – Станчо го изгледа недоумяващо.

– Например, навици, които ти пречат, болка, която си избягвал или страхове, които си скрили, – уточни Радко.

– Е, да, случвало ми се е, – призна си Станчо.

– Растежът не става без истината, – заяви категорично Радко, – а тя винаги изисква смелост.

Жоро се вълнуваше:

– Единството не е еднаквост.

– Прав си, – съгласи се Боби. – Единството може да се определи като група от хора, които имат обща цел, визия или посока.

– В случая не ставаше въпрос да бъдем абсолютно еднакви, – оправда се Ивайло, който бе започнал разговора за единството, – а да напредваме към една цел.

Той бе заявил, че всички е нужно да имат едни и същи интереси, желания, дори хобита, което звучеше сякаш е необходимо да са еднакви.

Слави даде пример:

– Вижте един футболен отбор. На терена всеки играч има определена позиция, която включва дадени умения, роли и отговорности. Но всички играчи се стремят към една цел, да вкарат повече голове от противника.

– Църквата е мястото, където всички различия вече не трябва да предизвикват никакви разделения поради нашето единство в Христос, – заяви твърдо Христо. – Защото нашата обща цел е напредването на Божието царство чрез споделяне на Евангелието на Исус Христос. Когато вярващите се съберат заедно и действат в библейско единство, те вече няма да бъдем разделени или победени.

Повечето в групата бяха осъзнали какво е единство, за това закимаха глави в съгласие.

Сава мърмореше под носа си:

– Да бъда смирен, но какво означава това? И как да го постигна?

Ченко го чу и му предложи:

– Бори се с гордостта и съмнението в себе си.

– Как да се боря? – смръщи вежди Сава.

– Смирението ни дава възможност да се видим в правилни взаимоотношения с Бог и ближния, а това ни води до вярна самооценка.

– Това означава, че ако не успявам да се смиря, развивам неточна представа за себе си, поради гордост или се съмнение в себе си, – Сава се опит да уточни това, което бе разбрал.

Ченко се усмихна:

– Гордостта и съмнението са врагове на смирението. Всъщност те са двете страни на една и съща монета.

– И? – нетърпеливо възкликна Сава.

– Едни вярват, че ние знаем по-добре от Бог нещата, а други, че Той не е добър или достатъчно силен, за да ни промени. Нито едното, нито другото правят много за Бога, защото и в двата случая го сваляме под нас. И горделивите, и съмняващите се вярват, че са по-добри от Бог. Те го показват по различни начини.

– Това е ясно, – поклати глава разбиращо Сава. – Но как да се смиря?

– Просто трябва да научиш какво има да каже Бог за теб, – поясни Ченко. – Потърси в Библията положителните и отрицателни неща, които Бог казва за човечеството. Като научиш Божията истина, можеш да придобиеш себепознание, необходимо за развиване на смирение. За целта трябва да намериш хора, които ….

– Да ме увещават, – бързо го прекъсна Сава.

– Но и да те укоряват, – добави Ченко.

– Това пък за какво ми е? – сбърчи нос Сава.

– Всеки от нас има нужда от хора в живота си, които могат да дадат честна оценка за нас. Те ще възхваляват нашите добродетели, но и ще ни наказват за недостатъците ни.

– Трябва ли да се съглася с тяхната оценка? – попита малко стресиран от тези думи Сава.

– Смирението не означава само съгласие с идеята за това кои сме. То е по-скоро самопознание придобито чрез опит.

– Не изглежда много леко, – въздъхна тежко Сава.

– Най-сигурния начин да го придобиеш е като служиш на другите.

– Ох! … И това ли? – изстена обезкуражително Сава.

Ченко потупа Сава по рамото и му намигна:

– Чрез служене на другите ние научаваме, че дадените ни от Бог таланти и способности ни правят различни, но не и по-добри от нашите ближни.

Минаха новогодишните празници, но една малка група пак се бе събрала във фоайето на магазина. Останалите, които идваха навярно още празнуваха.

– Светът ми изглежда по-разделен от всякога, – сподели Спиридон.

– Така си е, – съгласи се Марко. – Независимо дали става въпрос за политически партии, които не могат да постигнат съгласие относно основни въпроси, или религиозни групи, които бълват омраза една към друга, каквото и да казваме винаги има напрежение.

Севдалин наклони главата си на една страна, както обичаше да прави и каза:

– Ако показваме уважение, контролираме поведението си, избягваме безсмислените спорове, биваме съпричастни към другите, нещата стават по друг начин. Единствената ни цел трябва да бъде желанието да видим постъпките и думите им през тяхната призма.

– Трудно е да оставим различията си на страна, но не е невъзможно, – усмихна се Гечо.

– Е, ако имаме повече търпение, решим да не се обиждаме, не приемаме всичко лично, фокусираме се върху, онова което ни свързва,… – Севдалин сви четвъртия си пръст на лявата ръка и малко замълча.

А след това добави:

– Да обичаме хората, с които не сме съгласни, е единство.

– Последователите на Христос, – обади се и дядо Горан, той не можеше да пропусне да каже нещо за Господа, – не е достатъчно да цитират стихове от Библията, трябва любов и отзивчивост и всичко това да бъде истинно и с благодат.

Мирослав бе най-младият, но той веднага взимаше думата, щом се заговореше за Бог:

– Ако представим толкова добре Исус, че останалите да пожелаят да Го познават, Светият Дух е способен да ги накара да коригират всякакви гледни точки, които са несъвместими с Неговата истина.

Не всички събрали се бяха съгласни с последните мнения. Те все още не познаваха Господа.

Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.