Бе 1992 година. Провеждаше се състезание по лека атлетика.

Бегачите летяха по четири стотин овалната писта.

Един от тях спря и закуцука. Беше разтегнал подколянно сухожилие.

Тълпата стоеше затаила дъх.

Един мъж изтича от трибуните към младия атлет. Това беше баща му.

Докато телевизионният екип предаваше трогателната сцена на гледащия свят, микрофоните уловиха думите на бегача:

– Татко, трябва да ми помогнеш да премина финалната линия. Цял живот съм тренирал за това състезание.

Бащата прегърна сина си и заедно те преминаха финалната линия под бурните овации на публиката.

В състезанието на живота, Бог, нашият небесен Отец, е до нас.

И когато си мислим, че не можем да направим нито една крачка повече, Той ни прегръща с вечните Си ръце и нежно върви с нас до финала.

Децата бяха настойчиви:

– Татко, позволи ни да гледаме този филм.

– Какво толкова само няколко нецензурни думи

– Е и малко неподходящи сцени със секс.

– Но това ще ви навреди, – каза баща им.

– Малкото няма да ни навреди, – настояваха те.

Баща им отказа и продължи да им дава примери, колко опасно може да бъде това „малко“, но те изобщо не го слушаха.

Накрая той изпече любимите им лакомства и им каза:

– Този път съм добавил нова съставка – кучешки лайна. Сложил съм съвсем малко, вярвам няма да ви навреди.

Никое от децата не искаше да опита новоизпечените лакомства.

Бащата бе успял да докаже какво може „малкото“.

Поставете си стандарти, живейте според тях и не правете компромиси, когато другите ви подтикват да го направите.

Не вярвайте на лъжите „само веднъж“ или „малко няма да навреди“!

Само защото някой друг прави нещо, това не го прави правилно за вас.

Не трябва да позволяваме на страха от това, което хората мислят за вас, да ви води до компромис с моралното ни поведение.

Ако вярата ни в Исус е истинска и искрена, тогава ще бъдем същите във всяка ситуация.

Борко бе от хората, които започваха с ентусиазъм, но не довършваха докрай нещата.

Той много бързо се въодушевяваше, но после губеше интерес и зарязваше всичко.

Борко много обичаше да готви и след това сладко да си изяде приготвеното, но станеше ли въпрос за чистене след това казваше:

– Не обичам да мия всички тези мръсни съдове и прибори.

Или захващаше се с някаква идея, готов бързо да я осъществи, но свършваше три четвърти от работата и си казваше:

– Ще довърша по-късно.

Но изобщо не правеше това. Даже забравяше, че е работил над такава идея.

Баща му гледаше недовършените му работи и един ден му каза:

– Представи си, че Бог ти каже: „Обичам те. Избрал съм те. Искам да те преобразя в Моя образ, но малко Ми омръзна от теб. Захващам се с друг“.

– Как така? – свъси вежди Борко. – Той няма ли да довърши започнатото с мен?

Бащата продължи да описва нататък сцената:

– „Не, – ще каже Бог, – Захващам се с друг, който е по-интересен от теб“.

– Не, Той ще довърши работата си с мен, – категорично заяви Борко, – не може да ме зареже внезапно.

– Така е, – съгласи се бащата. – Бог не губи интереса си към нас. Той няма да ни изостави.

Борко само въздъхна

Бащата попита:

– Не си ли щастлив, че Бог ще завърши това, което е започнал в теб?“

Камбаните биеха. Коледари на групи обикаляха домовете.

Магазините бяха претъпкани от хора

– Пак са задръстили магазина за хранителни стоки? – мърмореше сърдит чичко, носещ две големи торби пълно с какво ли не.

– Е, Коледа е, – усмихна му се жена на средна възраст.

Едно младо момче бе спряло поглед на сцената с бебето в обора, намерила място в центъра на града, където бяха по-големите магазини и заведения.

То попита:

– Какво му е на бебето в яслите? Кое е то? Какво общо има раждането му с мен?

Един старец се приближи до младежа и започна да му разказва Рождественската история за раждането на Исус.

– Бог винаги е до нас и с нас, – добави старецът. – Ние може да Го забравим, но Бог никога няма да ни забрави. За това се нарече Емануил — Бог с нас!

Всички бяха много весели и водеха разговор за радостта.

– Помислете си каква радост изпитва човек, когато овладее някакво умение за първи път, – предложи Люси.

– Например, ако си научил чужд език достатъчно добре, – обади се бързо Недю, – можеш да разговаряш с хора от други страни.

– Или изминаваш километър след километър и най-накрая пресичаш финалната линия на маратона, – размърда се от мястото си Стойко.

– А може би от години се опитваш да се дипломираш и най-сетне излизаш на сцената, за да получиш дипломата си, – усмихна се замечтано Дора.

– Във всички тези случаи изпитваме различни емоции, но на преден план винаги е радостта, – отбеляза Люси.

– Всяко добро нещо идва от Бог и Той се радва на всичко добро, – каза Христо.

Думите му бяха посрещнати с едно мощно:

– Ооооо!

– Той е единственият и истински източник на радост и когато положим вярата си в Него, можем да преживяваме радост във всички наши обстоятелства, – продължи възторжено Христо. – Можем да имаме радост насред борбата, ако нашата надежда е Господ.

– Не може ли без Бог? – нацупи се Дора.

– Грешката, която често правим е, че търсим радост извън Бог, – отбеляза Христо. – Когато оценяваме себе си според мнението на някой друг за нас или според заплатата си, или нашата социална позиция, ние пропускаме истинската радост. Изобщо пропускаме радостта от пътуването, радостта от откритието, радостта от сърце, отворено за Бог, но най-вече невероятната възможност да споделим радостта на нашия Господ с другите.

– О, не! Всичко това ми звучи досадно, – сбърчи нос Люси.

– На когато сме изпълнени с радостта, която идва от Бог, ние излъчваме любов и наслада за околните, – каза с болка Христо, защото съжаляваше, че не го разбират.

Той въздъхна и добави:

– Именно тогава познаваме истинската радост.

Другите му обърнаха гръб.