Манол бе силно развълнуван, когато сподели откритието си:

– Летящият акробат всъщност не прави нищо, всичко прави този, който го прихваща. Той просто протяга ръце и чака другият да го хване и да го издърпа на безопасно място.

– Така е, – съгласи се Щерьо, – акробатът трябва да се довери с протегнати ръце, че прихващача ще го хване на време.

– В трапецообразен акт на спасение, Бог е хващачът, а ние сме летящите акробати, – отбеляза Атанас. – Ние Му се доверяваме. Разчитаме единствено на способността на Бог да ни хване.

– Когато му се доверим, се случва нещо прекрасно, ние летим! – възкликна Жельо.

– Отец никога не е изоставил никого, – поклати глава Румен, – Той няма да изостави и вас. Хватката Му е здрава и ръцете Му са отворени. Оставете се изцяло на Неговата грижа. Като го направим, ще открием, че е възможно – да, възможно е да не се тревожим за нищо.

Лиляна погледна към събралите се момичета попита:

– Какво според вас е вярата?

– Просто признаването на съществуването на Бог, – заяви смело Милена.

– А може би това е ключа за благословения, – предположи Елена.

– Мнозина се борят с вярата, особено когато животът стане предизвикателен, – отбеляза Василена.

Лиляна се усмихна:

– Но какво ще стане, ако ви кажа, че вярата не е просто нещо, което имате, това е нещо, което живеете? Вярата е повече от моментно решение. Това е начин на живот, който избираме ежедневно.

– Съгласна съм, че има разлика между вяра и вяра, – поклати глава Даниела.

– Уточни по-ясно мисълта си, – повдигна вежди Жанет.

– Вярата често се отнася до интелектуално съгласие или приемане, че нещо е вярно. Например, може да повярвате в съществуването на Бог или историческите факти за Исус. В случая вярата обаче не е задължително да трансформира живота или действията ни.

– Демоните също имат вяра, – уточни Станка. – Знаят, че Бог съществува. Те признават властта на Исус. И все пак тяхното „вярване“ не води до подчинение или трансформация.

– Вярата води и до спасение, когато се съчетае с изповед, – добави Даниела. – Тя е достатъчна, за да ни спаси, но не стига, за да ни поддържа през житейските предизвикателства.

– Вярата започва да се развива, когато чуваме и приемаме Божието Слово, – опита да обобщи Лиляна. – За разлика от интелектуалната вярата, която признава истината, истинската вярата действа върху тази истина с пълно доверие в Божия характер и обещания. Вярата надхвърля умственото познаване на нещо. Тя обхваща доверие и дълбоко вкоренена увереност, която влияе върху поведението и решенията. Катрин Кулман казва: „Вярата е, когато спреш да вярваш само с главата си и започнеш да вярваш с живота си“.

Вяра е съзнателен избор и усилие. Тя действа дори, когато обстоятелствата подсказват друго.

Този преход не се случва автоматично. Той се развива, докато умишлено се ангажираме с Божието Слово и избираме да Му се доверяваме ежедневно, особено когато животът няма смисъл.

Група от бъдещи млади лекари обикаляше болните заедно със своя ръководител.
Те слушаше внимателно, как опитния лекар обяснява за здравето на една от пациентките.

Внезапно болната каза:

– Трябва да ползвам тоалетна.

Тя искаше да дойде медицинска сестра, да я обслужи, тъй като не можеше да стане.

Един от младите бъдещи лекари взе легенчето от рафта и помогна на болната жена.

Медицинската сестра дойде и бе много изненадана:

– Вие вече сте я обслужили?!

Водещият лекар благодари на младия мъж.

Така и Исус не се вкопчи в Своята божественост и не отказа да помогне на човечеството.

Той бе видял нашата нужда от помощ и спасение, за това смирено положи живота Си.

Божий Син бе презрян и отхвърлен за нас, за да ни служи, да ни спаси, да ни направи Свои.

Нека никога не губим всичко, което е Той за нас.

Марко бе пил, но въпреки всичко се качи в колата си и потегли.

Спря го полицай.

Марко си помисли:

„Край на кариерата ми, ще отида в затвора ….“

Полицаят го качи в колата си и го откара до дома му.

Марко попита:

– Ще ме задържите ли? Няма ли да ми направите акт?

– Давам ти благодат.

Въпреки това, Марко бе притеснен:

– Ако шефът ми научи, с мен е свършено …

След сутрешното съвещание шефът пожела да поговори с Марко.

– Знам какво е станало снощи, – каза му той, – но ти давам благодат.

Марко не знаеше как да реагира, стоеше втрещен.

– Искаш ли да дойдеш на църква с мен тази неделя? – предложи шефа му.

Той се съгласи.

И познайте за какво говореше пасторът?

Разбира се, за благодатта на Исус, която ни предлага спасение, когато не го заслужаваме.

Марко разбра посланието. В този ден той се довери на Исус като свой Спасител и пожела остатъка от живота си да посвети в служба на Господа.

Петър загуби чука си в полето. Той го търси часове наред, но не успя да го намери.

Накрая се обади на приятеля си Васил, който имаше металдетектор:

– Загубих чука си в полето. Търсих го дълго, но не го открих.

– Какво толкова … един чук. Вземи си друг, – посъветва го Васил.

– Чукът може да повреди машините за обработване на това място, – притеснено обясни Петър. – Можеш ли да ми помогнеш?

– Добре. Идвам веднага.

Те откриха чука, но и още нещо. Това бе съкровище от монети, съдове за хранене и бижута датиращи от римско време.

Царството Божие е като съкровище, скрито в полето.

Въпреки че тази аналогия се отнася до спасението, принципът за приемане на даровете, които Бог ни дава, може да бъде приложен към много области от нашия живот.