Николай правеше първите си стъпки в свещеническата си кариера.

Една вечер доста късно някой звънна на вратата му.

Когато Николай отвори, пред него стоеше красиво облечена жена. Явно тя отделяше голямо внимание на външния си вид. Всичко в нея бе строго, солидно, устойчиво и представително. В очите ѝ се четеше отчаяние и молба за помощ.

– С какво мога да ви помогна? – попита Николай.

– Скоро почина синът ми. Той бе единственото ми дете. Беше добър и отзивчив. Когато постъпи в университета, ни радваше със своите успехи. Носеше ни само радост. И изведнъж в живота ни настъпи скръб. Неочаквано заболяване и смърт. Всичките наши планове и мечти, рухнаха за една нощ.

Жената се разплака.

– Какво да правя? Как да продължа да живея с тази мъка? Защо Бог ме наказа?

Тя нищо не каза за Христос, нито за бъдещето възкресение на всеки повярвал в Него.

„За нея Бог и да съществува, – помисли си Николай, – Той е като някакъв абстрактен образ, Който е разработил нравствените норми, за реализацията на които е създадена Църквата“.

– Какво искате от мен обикновения енорийски свещеник? – попита Николай. – С какво мога да ви помогна?

Отговорът бе съвсем неочакван:

– Искам сина ми да се върне.

Какво можеше да ѝ отговори Николай, когато от него не очакваха утешение, а възкресение?

След десетина години Николай отново срещна тази жена. Но сега тя бе съвсем друга. Усмивка грееше на лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше мир и спокойствие.

– Какво се е случило с вас? – попита я Николай. – Как загубихте скръбта и болката си?

– Много свещеници молих да възкресят моя син. Къде ли не ходих. Но прочетох цялото Евангелие до край и разбрах, че ние всички ще възкръснем и аз непременно ще срещна сина си. Христос победи смъртта. И това ме успокои.

През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.

Симеон отново се бе провинил. Той стоеше с наведена глава пред баща си и се мъчеше да се оправдае:

– Така правят всички….

Баща му тъжно го погледна и му каза:

– Топлото океанско течение Гълфстрийм тече през целия океан, но океана не го поглъща. Течението запазва топлината си даже в ледените води на Северния Атлантик.

Симеон само въздъхна и нищо не каза.

– Християните живеят в този свят, но не трябва да позволяват света да ги погълне, – продължи баща му. – За да изпълни своето предназначение в този свят, те не трябва да се поддават на охлаждащото влияние на безразличното, безбожно общество, в което живеят.

– Разбирам, – каза тихо Симеон, – но понякога се увличам след другите.

– Исус седеше на една маса със събирачите на данъци и грешниците, – гласът на баща му прозвуча строго и назидателно, – но Той не попадна под лошото им влияние. Те не можаха да го примамят и хванат в мрежите си.

– Да, Исус …. – изпъшка Симеон.

– Освен това Той използваше всяка възможност, за да им изяви истината и да приведе душите им от смърт към живот, – продължи баща му.

– Ясно ми е, – каза Симеон, – че в обществото, в което живея, не трябва да общувам само с тези, които са ми приятни, а и с останалите.

– Освен това не бива да пропускаш възможността да споделиш вярата си, с тези, които не познават Христос, – добави баща му.

– Да, но дали те ще искат да ме чуят? – усъмни се Симеон.

– Може би не всички, – каза баща му. – Но ще могат ли тези, с които се срещнеш днес, благодарение на теб да усетят присъствието на любящия Бог?

Зимен ден, но без сняг. Забулено с облаци небе без капка дъжд. Само голите дървета и студеният вятър напомняха, че зимата властва макар и не с пълната си сила.

Въпреки това радост и копнеж сгряваха сърцата на хората, които излизаха от поредното богослужения в неделя. Всички бяха насърчени от неделната проповед.

Симо, Жана, Алекс и Мими след богослужението запалено коментираха доста интересна тема. Тя бе свързана с призива от амвона за по-активно участие в благовестието.

– Забележете, – каза въодушевен Симо, – първите християни не са имали сгради, автомобили, телевизия, радио и интернет, но те буквално са преобразили света чрез своята проповед за Христос.

– Та те са започнали духовна революция, – подкрепи го Жана, – която е разтърсила основите на Римската империя.

– Пред лицето на противниците и непреодолимите трудности за християнина, – възторжено каза Алекс, – са запазили дръзновението и непоколебимата си вяра.

– Всеки ден са живели за Христос, въпреки че били отхвърляни от езичниците, живеещи край тях. – допълни Мими.

– Със радост са претърпявали презрение, гонение и даже смърт за Христос, – отбеляза Симо.

– Но как са успели? – зачуди се Алекс. – Какъв е бил техният таен секрет?

– Библията ясно говори за причината на техния успех: „Всички бяха изпълнени със Святия Дух“, – уточни Жана.

– Святият Дъх е променил живота на първите християни и на всеки, когото срещнеха, – подчерта Мими. – Тяхната любов, правдивост и чистота, правеха незаличимо впечатление.

– Тогава, какво ни пречи да „обърнем“ този свят за Христос? – извика Симо.

Началото на 19 век бе време обхванато от революционни идеи и свободолюбиви мисли. Иван Ворошилов бе помещик в К. губерния. Той много обичаше френската литература и възприемаше свободолюбивите ѝ идеи.

Но това не бе достатъчно за Иван. Той се стараеше да ги внуши на семейството си и крепостните си селяни.

Веднъж бе тръгнал на път с много пари. Същия ден бе убит и ограбен от кочияша си и приятеля му. Двамата злосторници инсценираха злополука.

Полицаите, които разследваха смъртта на Ворошилов, приеха набързо, че това е нещастен случай.

Минаха пет години от тогава. Кочияша Симеон изповяда пред свещеника:
– Голям грах сторих, отче, убих господаря си, а след това замаскирах следите и всички останаха с убеждението, че е станала злополука. Но аз не мога да живея повече с тази вина…

И Симеон се предаде в полицията.

Там  го разпитваха:

– Щом господарят ти се е отнасял толкова добре към теб, защо му отне живота и го ограби?

– Господарят ни изкушаваше, – отговори Симеон. – Казваше ни, че няма Бог, че в отвъдното нищо няма да се случи и че само глупаците се страхуват от Божието наказание. Твърдеше, че няма съвест, че това било измислица на поповете. Тогава решихме, че може би господарят ни е прав.

– Но каква връзка има това с убийството и ограбването на господаря ви? – попита го разпитващия.

– Как да няма?! Решихме, че щом няма да ни наказват на оня свят, тук можем да си правим каквото искаме.

– Добре, а защо реши да си признаеш?

– Каквото и да ни бе говорил господаря, все пак съвестта започна да ме измъчва. И си казах: „Щом има съвест, значи има и ад“. Но аз живеех вече в него. И за да изляза от ада реших да си призная престъплението.