Камен бе вперил поглед в телефона си. Пръстите му се движеха много бързо по него.

Родителите му го викаха, но той не реагира.

Лиляна, съседката им, му подвикна:

– Камене, родителите ти ….

Момчето не вдигна изобщо глава.

Лиляна се замисли:

– Изглежда тук връзката е прекъснала отдавна.

Тончо, съпругът ѝ я попита:

– Каква връзка е прекъснала?

– Много често, когато децата поискат да поговорят с родителите си или желаят да им покажат нещо, тяхната реакция е, познай каква?

– След малко, сега не мога или зает съм, – ухили се Тончо.

– Лошото е, че това продължава дълго, – свъси вежди Лиляна. – И идва време, когато децата вече не се обръщат към родителите си и не ги чакат да намерят време за тях. А резултатът е плачевен.

– Права си, – съгласи се Тончо, – те викат децата си, но вече изобщо не ги слушат. Защо?

– Защото няма смисъл, – подчерта Лиляна.

– Е има и друга страна, – усмихна се Тончо. – Детето седи до тях, но е вече с телефона в ръка.

– И ние бяхме такива, – тъжно поклати глава Лиляна, – добре, че се усетихме на време. Днес нямаше да имаме диалог с нашите деца, ако продължавахме да ги игнорираме.

Бонка не искаше да има нищо общо с вярата на родителите си в Исус.

– Аз съм агностик и се стремя да живея без Бог, – заявяваше твърдо тя.

В Университета се запозна с млад мъж, но връзката им не трая дълго.

Раздялата с приятеля повлия лошо на Бонка. Тя изпадна в депресия. От ден на ден състоянието ѝ се влошаваше.

– Така само се измъчвам, – каза си тя. – Ще сложа край на този скапан живот.

Изведнъж си спомни засмените и радостни лица на родителите си. Те също имаха трудности и я учеха:

– Довери се на Исус, Той няма да те изостави…

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Да, това е, което съм търсила цял живот и съм оставала сляпа за Него.

Бонка получи нов живот и надежда. Трудните житейски предизвикателства вече не я плашеха.

Бог отвори сърцето ѝ за Китай.

Въпреки, че я обезкуражаваха:

– Там има много опасности…..

Тя замина заедно с мъж, за когото по- късно се омъжи.

Двамата носеха Евангелието на хората в Китай и Тайланд. Хиляди хора се довериха на Исус.

Наследството на Бонка и съпругът ѝ още живее в тези земи.

Отборът се бореше за място в А група. Най-талантливият играч наруши споразуменията с отбора.

Треньорът Добромиров бе поставен пред дилема:

– Да го оставя да играе, за да се увеличат шансовете ни или да го накарам да седне на резервната скамейка и да отстоявам почтеност.

Родителите му го притискаха. Спортния директор очакваше да играе. Тежестта бе реална.

Добромиров се двоумеше:

– Ако кажех „да“ и го пуснех да играе, това означаваше да кажа „не“ на всичко, което учех тези момчета за характера.

Добромиров го остави на пейката.

Критиките дойдоха веднага.

От гневни родители, разочаровани фенове, спортния директор валяха обаждания:

– Теб не те е грижа за победата.

Въпреки всичко отборът победи и влязоха в така желаната А група.

Търпението на Николова към три годишния Слави бе на изчерпване.

Детето беше нещастно, грубо с другите деца и категорично отказваше да бъде доволно, дори когато му предлагаха най-желаните играчки.

Съжалението на Николова към Слави се стопи и тя се раздразни.

– Ако продължава така, – каза си тя, – ще го върна на родителите му и той ще пропусне цялото забавление.

Живко предложи:

– Да го пуснем на отделна детска площадка.

Направиха го. Там Слави се успокои.

Милостта непрекъснато ни търси дори сред собствените ни бъркотии.

Твърде често откриваме, че състраданието ни е условно. Ако някой пренебрегне съвета ни или откаже помощта ни, тогава той вече не я заслужава.

За щастие, Бог не постъпва така с нас. Той ни дава втора възможност.

Стефка имаше чувство, че полудява. Беше три часа сутринта, а бебето ѝ плачеше от четири часа.

Тя прекара месеци лишавана от сън. Бе изтощена и отчаяна.

Обезумяла от мъка, тя вдигна бебето си и извика:

– Заспивай!

Веднага я обзе срам.

Тя мечтаеше да бъде спокойна и доволна майка, а сега ……

Стефка приемаше, че се е провалила.

– Каква майка съм аз? Крещя и викам на детето си, вместо да го успокоя.

И се разплака.

Взе детето и силно го притисна до гърдите си. Сълзите ѝ капеха върху бебешката глава.

Дори и да не сме родители, може би познаваме срама от това да направим непростима грешка или просто чувстваме, че сме неадекватни.

Вината може да бъде продуктивна. Тя подчертава нашите грешки и ни дава възможност да ги признаем и да започнем отначало.

Срамът е парализиращ и ни кара да искаме да се скрием от другите дори и от Бог.

С чувство за вина се обръщаме към Бог за прошка.

Но за тези, които изпитват срам и изтощение, често първият Божи дар към тях е физическото възстановяване, преди духовното им изцеление.