Горан погледна вече порасналия си син и каза:

– Козата не дава мляко.

– Как така? – изненада се Крум.

Бащата се засмя и уточни:

– Трябва да я издоиш! Но първо трябва да станеш сутрин рано, да изчистиш обора пълен с тор. Козата трябва да бъде отведена на паша. Да не забравиш да я напоиш. Получаваш мляко, като работиш, за да го получиш.

– Е то безплатни неща няма, – смънка Крум.

– Животът не е въпрос на искане и получаване. Нещата, които получаваш, са резултат от твоите усилия, – започна да поучава бащата. – Липсата на усилия води до разочарование. – Не си мисли, че държавата или родителите ще ти дадат всичко. Козите не дават мляко сам трябва да си ги издоиш.

Митко обичаше да спортува. Кажеха ли му в училище:

– В събота ни предстои мач.

Той цяла седмица тренираше в задния двор на дома си.

Освен това проверяваше всяка част от униформата си.

Трябваше сам да се увери, че е изгладена и готова за работа.

Често спеше в униформата си в нощта преди мача.

– Трябва да съм сигурен, че ще се събудя и отида навреме, – казваше си той.

Каква детска наивност?!

Очакването е основен компонент и на духовната зрялост. То е свързано с най-дълбоките чувства на любов в нашите сърца.

Помислете си само, ако Митко не обичаше да спортува, щеше да остави униформата под някоя купчина мръсни дрехи. Родителите му трябваше на сила да го измъкват от леглото сутринта, за да отиде навреме за мача.

По същия начин, ако обичаме Исус, ние с радост ще се включим да служим в Неговото име.

Ако обичаме нашия Господ и най-голямото ни желание е да го почетем с благодарни сърца, ние ще „останем облечени за действие“, очаквайки нетърпеливо, търсейки начини да го почетем чрез нашите думи и дела.

Животът ни е изпълнен с безброй възможности да служим на Господ Исус. Това, което се изисква от нас, е да бъдем будни и внимателни към всеки подобен случай.

Когато сме погълнати от собствените си желания или грижи, които ни притискат в живота, тези възможности са пред очите ни, но ние не ги виждаме.

Трябва да се научим да се изпразваме от нездравословната загриженост за себе си.

Нека да открием свободата и радостта, които се намират в живота на активното, будното и внимателно служене на другите в името на Христос.

Теодор потриваше ръце:

– Това, което обичам в Господ, е че Той умишлено ни води към провал.

– Какво? Провал? И то умишлено? – Петър го погледна изненадано.

– Виж, – започна да обяснява Теодор, – Той ни е дал възможност да се родим като малки деца, които не могат да говорят, ходят или да вършат каквото и да е. Трябваше да се научим на всичко.

– Е, и? – нетърпеливо го подкани Петър.

– Процесът на това научаване отнема време и Бог е допуснал да бъдем зависими от Него, от родителите си и един от друг. Трябва да опитваме отново и отново, докато накрая не го направим по правилния начин. И през цялото време Той е безкрайно търпелив.

– Аха, – започна да усеща нещата Петър.

– Все едно Бог ни казва: “ Искам да ви науча да мислите за живота по различен начин“.

Петър само повдигна рамене, но нищо не каза.

– Провалът е само част от процеса и той е не само допустим, но дори желан, – заяви Теодор.

– Желан? – тръсна глава Петър.

– Бог не желае провалът да ни спира, – усмихна се Теодор. – Той не е планирал след третия удар да сме извън играта. Бог ни помага да изтупаме прахта от себе си, за да можем отново да се върнем.

– Е, има неща, с които се справям добре в своя живот, а с други не толкова – някак неохотно се съгласи Петър.

А Теодор продължи настървено:

– Грешките, които правим могат да ни оформят или да ни оставят белези. Аз не се опитвам да трупам точки, защото сега по различен начин измервам нещата. Преди ме беше страх да не се проваля в нещата, които наистина имаха значение за мен, но сега се страхувам повече да успея в нещата, които са без значение.

Светослав обясняваше на приятеля си Кирил:

– Когато нашият любящ Бог принесе Своя единствен Син като жертва, за да отмени нашите грехове, това беше най-великият израз на Неговата любов към теб и мен.

– А каква любов проявяваме ние? Проваляме се във взаимоотношенията си с брачните партньори, деца, родители, приятели и колеги, – тъжно поклати глава Кирил.

– Това е така, – започна да обяснява Светослав, – защото в неуспеха си да даваме любов на другите, ние сме загубили бракове, приятели, работа и най-вече самообладанието си.

– Защо любовта ни изчезва, изтънява и изсъхва? – попита Кирил. – И това се случва, когато имаме болезнени преживявания.

– Искаш да кажеш, че сме се затворили емоционално?

Кирил само поклати глава в знак на съгласие.

– За да може любовта да бъде трайна и да не се проваля, ние трябва да имаме източник на съвършена любов, от който да черпим, който да е по-голям от нашите собствени способности, чувства и емоции, – обяви тържествено Светослав. – Ако Бог е любов, ще Му свърши ли някога любовта? Има ли граница за любовта Му?

– Не, – отговори категорично Кирил.

А Светослав продължи:

– Ако сме свързани с този безкраен Източник и поради величината на Неговата любов към нас, никога не би трябвало да има момент, в който да не сме в състояние да предложим любов на другите.

– И въпреки всичко ние се проваляме, – усмихна се скептично Кирил.

– За щастие, когато се обърнем към Него, – плесна с ръце Светослав, – Бог надделява над всичките ни неуспехи със Своята щедра благодат и милост, предлагайки ни да продължим напред, придържайки се към истината, че Той ни нарича Свои. Нашата слабост е Неговата най-голяма сила.

– Опитвайки се да обичаме другите, може да правим една крачка напред и две назад, – свъси вежди Кирил.

– Когато продължаваме да правим място за Господа и пребъдваме в Неговата неизчерпаема любов, нашият отговор към другите ще бъде винаги да обичаме, да им служим, да даваме всичко от себе си. Способността ни да обичаме никога няма да бъде изчерпана, защото любовта не е просто чувство или емоция. Бог е любов. Той е с нас и ни дава сила от Своята велика любов да обичаме другите отвъд това, което смятаме, че е възможно.

Кирил недоверчиво повдигна рамене, а Светослав бе упорит и не отстъпваше своите позиции:

– Нашата любов към другите е нашият признателен отговор на любовта, която Бог първи показа към нас.

Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.