Никола бе рибар.

Една безлунна нощ той падна от лодката си.

Никола се опита да я догони, но работеше моторът ѝ и той не успя да я достигне.

Пробва се да доплува до далечна нефтена платформа. Когато започна да губи надежда, чул плисък в студената вода близо до себе си.

– А, тюлен, – възкликна Никола.

Животното плува с него известно време, като го подтикваше към платформата.

Пет часа по-късно Никола завърши дългото плуване и описа тюлена така:

– Той бе „ангел“, изпратен да ми помогне.

Навсякъде около нас е невидима реалност, в която Бог изпраща ангели, за да помогнат на онези, които с радост са приели благата вест за Исус.

Понякога нощите ни може да са дълги и може да се чудим дали можем да продължим, но Той винаги ще ни даде помощта, от която се нуждаем. Помощ, която ще ни тласка напред към Него.

Под планината се появи малко ручейче. След появата си то се втурна надолу в равнината и запя:

– Аз съм най-доброто.

Въпреки, че още не осъзнаваше какво е това.

Пред него имаше огромна гора, следваше поле, села и градове.

Когато видяха, че поточето бе пораснало вече и се опива от надигащата се сила в него, го посъветваха:

– За да стигнеш до морето, трябва да се пребориш с вятъра, да устоиш на сушата, да дадеш вода на хората и животните, да завъртиш тежките колела на воденици. Трудно е, но не е неизпълнимо. Просто трябва да се слееш с останалите потоци.

– Не, – отсече то, – аз съм необикновен.

Видя голяма река. Мушна се незабелязано в нея и заплува към морето.

А тя дори не го забеляза. Теглеше кораби, осигуряваше светлина, пазеше каракуди и сомове от рибари и котки. Дори не усещаше колко много работа вършеше.

Измина пролетта. И лятото си отиде. Дойде септември и реката преля.

Пред нея се откри морето.

Тогава ручейчето скочи отстрани и извика:

– Аз наистина съм необикновен, стигнах до морето!

Изведнъж то забеляза, колко много такива „необикновени“, като него, имаше в реката и се засрами.

Хората отдадоха благодарности, мостове и насипи на реката, която вършеше обикновени неща, но необходими за земята.

Група рибари разказваха своите истории за удачен улов на големи риби, но имаше и други , в които …

Такава разказа Тома. Той тъкмо обясняваше с широк жест как голямата риба се е изплъзнала от ръцете му, когато минаващия покрай него сервитьор получи удар по подноса, който носеше.

Храната излетя мълниеносно към стената и остави грозно жълтеникаво кафяво петно на нея.

Когато собственикът на заведението видя поразията въздъхна тежко:

– Сега цялата стена трябва да пребоядисам.

– Не, – възкликна Тома, – разрешете ми да ви помогна, но по свой начин.

Собственикът вдигна рамене, за него нямаше вече никакво значение, белята бе станала и стената трябваше да се очисти.

Тома извади от торбата си четка и кутия с бои. И започна бързо и трескаво да работи.

На мястото на грозното петно се появи красив елен с големи рога.

Тома се оказа не само рибар, но и художник, който отразяваше дивата природа в своите картини.

Така грешката му се превърна в прекрасна картина.

– Това направо е шедьовър, – възкликнаха мнозина от компанията.

Бог прави същото. Използвайки грозните грешки в живота ни Той създава изключителни шедьоври от нас.

Той бе най-обикновен паяк, който търпеливо тъчеше паяжините си, но ….

Стопанката на дома често го преследваше с метлата.

Където и да скриеше паяжините си, тя със зоркото си око веднага ги откриваше и ги унищожаваше.

– О, – стенеше паякът, – ако бях рибар и голяма риба всеки ден ми разкъсваше мрежите, как щях да живея?!

Паякът от многобройните битки със стопанката, бе загубил части от тялото си.

Един ден се отказа и се оттегли от полесражението.

Е, големи и вкусни мухи не можеше да лови в големите стаи вече.

За това се приюти в библиотеката зад една малко позабравена малка статуетка.
Там рядко се срещаха мухи, но поне бе по-спокойно.

Така си и остаря.

– Ех, да можех да помоля тази усърдна в чистенето жена, – въздишаше паякът, – да ми оставя по една две мухи и да не ги избива всичките.

Но за съжаление, тя изобщо не можеше да го чуе.

Един рибар заедно със синовете си отиде рано сутринта към морето, за да лови риба. Това бе единственото им препитание. Ако не хванеха нищо ги очакваше глад.

Когато хвърлиха за първи път мрежата и я изтеглиха, тя бе празна. По лицата на мъжете се четеше разочарование, но някъде дълбоко в тях се бе спотаила слаба надежда.

Отново хвърлиха мрежата, но извадиха само тиня и водорасли.

Това се повтори няколко пъти.

След седмия път рибарят вдигна очи към небето и се помоли:

– Господи, съжали се над мен нещастника. Дай ми от даровете на Твоето море. Половината ще дам на бедните, четвърт ще дам на тези, които не са успели нищо да уловят днес, а останалата четвърт ще запазя, за да нахраня семейството си.

Хвърлиха отново мрежата и я задърпаха към брега. Усетиха, че този път бе по-тежка. Скоро се убедиха, че мрежата е пълна с риба.

От богатството на улова, сърцето на рибаря се смути. Душата му се разколеба и той си каза:

– Може и да не дам нищо. Толкова улов, ще ни стигне за една седмица.

Изведнъж мрежата се скъса и рибата отиде обратно във водата.

Рибарят падна на колене, хвана се за главата и извика:

– Господи, аз само се пошегувах.

Но повече риба този човек не видя за деня.