Симеон доста се забави от училище. Това не беше обичайно за него. Майка му се притесни. Какво ли не мина през главата ѝ.

Изведнъж входната врата се тропна и Симеон нахлу като ураган в стаята. Поспря за малко, погледна притеснените си родители и побеснял заяви:

– Цял час ни държа морал.

– Кой? – попита баща му.

– Тодоров, кой друг, – буйно размаха ръце Симеон.

– Какво се е случило? – попита майка му.

Симеон свали якето и заедно с чантата ги хвърли на леглото. Седна на фотьойла и нервно започна да разказва:

– Тодоров влязъл в класната ни стая, а на дъската пошело: „Николова е глупачка и мръсница!“ Когато нахълтахме всички след физическото, изгледа ни свирепо и побеснял попита: „Кой е авторът на този шедьовър?“, а ръката му сочеше черната дъска.

– Навярно никой не си е признал, – коментира баща му.

– Най-напред се стъписахме и мълчахме. После Владо започна: „Та каква учителка е Николова? Тя не може една задача да реши. Когато преподава урок, все гледа от лисчето и от там преписва решението на всички задачи“.

– Всеки учител решава задачите предварително, – опита се да обясни майка му. – Какво странно има в това.

– Да, но при нея не е така, – упорстваше Симеон. – Мъжът ѝ е много добър математик и е решил всичките задачи от учебника. Той е инспектор по математика.

– И от къде сте сигурни че е така? – попита недоверчиво баща му.

– Много сте „осведомени“, – не без ирония се обади майка му.

– Не ми вярвате?! – буйно реагира Симеон. – Като подхване да решава някоя непозната задача, спира, изтрива всичко и започва отново, но до краен резултат не стига. Тя е много взискателна към нас, но не и към себе си.

– И навярно това сте разказали и на Тодоров? – попита майка му.

– А той какво каза? Как реагира на вашите нападки? – полюбопитствува баща му.

– „Не вярвам, чак толкова да е изостанала, – гласът на Симеон придоби дразнеща интонация, вероятно се опитваше да имитира учителя си. – Преувеличавате! Търсите начин да смекчите вината си, заради това, което сте написали на дъската“.

– Е, и? – родителите му леко бяха проточили шии напред.

– Казахме му, че това е истина, но той не повярва, – тъжно констатира Симеон.

– А ти какво мислиш по въпроса? – погледна го изпитателно баща му.

– Тя не само нищо не разбира от математика, но има и отвратителен характер, – заяви категорично Симеон.

– Не преувеличаваш ли малко? – скастри го майка му.

– Не! Вчера вдигна Данчо на дъската, за какво ли не го пита, а той отговоти правилно на всичките ѝ въпроси. После му даде задача, която не сме решавали досега. Данчо започна, стигна до някъде и спря. Тя ентусиазирано грабна тебешира от ръката му и започна да решава, но и тя спря. Избърса написаното и пак почна да пише, така няколко пъти …. Мълча, пухтя, а накрая заяви: „Има нещо сбъркано в условието на тази задача“. А на Данчо му писа четворка, а той е много умен. Отличник на класа е, най-добрия ни математик. А тази четворка ще остане единствената му ниска оценка в бележника.

– Как завърши разговора с Тодоров? – попита баща му.

– С конско, с какво друго, – поривисто скочи Симеон. – Не сме уважавали учителите си. Винаги сме били най-умните и нищо не ни се доказвало. Никога не сме си признавали вината си, другите ни били виновни за всичко …..

– И е бил прав, – защити го баща му. – Много сте вирнали галва….

Симеон не дочака тирадата на баща си, прекоси стаята и със замах затвори вратата след себе си.

Румен мина с бързи крачки между симетричните купове от компютърна памет и някъде в средата мярна тази, която му трябваше. Носеше сини дънки и памучна зелена риза.

Високата му фигура се открояваше между три компютърни екрана с формата и големината на огледала. Обстановката приличаше на пробна в универсален магазин.

Румен бе истински гений. От дванадесетгодишен  проектираше и разработваше компютри.

В желанието си да намери най-ефективен интерфейс, бе преправял тази системата безброй пъти. Използваше множество клавиатури, гласово активиране, виртуална реалност и говорящи холограми.

Всичко край него се променяше. Само Румен оставаше единствената константа на постоянно променящото се уравнение.

Радко почука на вратата, но Румен не го чу, затова бутна вратата и влезе.

В това време Румен се стрелкаше покрай стъклените екрани, на които просветваха данни. Той жестикулираше, докосваше и преместваше неща от един екран на друг.

Някакво странно приспособление за глава покриваше едното ухо на Румен и прибавяше  към дясното му око допълнителен миниатюрен екран, дълъг, колкото човешки пръст.

– Някой ден ще вляза тук и ще те намеря вграден в хардуера, – засмя се Радко.

Тъй като Румен не бе забелязал влизането на приятеля си, се стресна от гласа му.

– Можеше поне да почукаш, – недоволно реагира Румен.

– Как може при всичката тази неразбория от технологии, да не си сложиш звънец? – скастри го на шега Радко. – По-добре си вземи куче.

Лицето на Румен се сгърчи от негодувание.

– Имам си куче, но го оставих в къщи, защото пикае навсякъде и ми изгриза сумати кабели.

Изведнъж двамата приятели избухнаха в смях, който освободи напрежението създало се между двамата. След това Румен се ти, защо бе дошъл Радко.

В града им гостуваше специална научна изследователска експозиция и двамата беха взели решение, имено днес да я посетят, но както винаги Румен бе забравил.

Той забравяше дори и да яде, като застане между компютрите. Та какво да кажем за другите неща, просто нямам думи…..

Пиршеството беше в разгара си. Музиката свиреше, а хората тънцуваха. Гергана нямаше какво друго да гледа и погледа ѝ се съсредоточи върху съпруга ѝ и жената, за която той някога искаше да се ожени. Ана се възползваше от повишеното настроение на Атанас, което бе придобил от няколко чаши алкохол.

Двамата тънцуваха. Ана му се усмихваше предизвикателно. В танца, когато се приближаваха един до друг Ана плътно се притискаше до Атанас. Гергана имаше чувството, че танца никога няма да свърши. Тя искаше музиката да спре, а същевременно се опитваше да обуздае гнева си.

Когато танца свърши Гергана кипеше от възмущение. Тя искаше да хване мъжа си да го укроти до себе си и да го държи по-близо, за да няма никакви неприятности, но точно тогава Ана го целуна по устните.

Гневът на Гергана преля. Тя скочи от пейката и прекоси залата. Стигна до Атанас и Ана, които се усмихваха глупаво един на друг. Гергана удари Ана с длан по рамото и високо каза:

– Стой настрана от съпруга ми!

– Гери, какво ти става? – каза умолително Атанас.

– Нищо не казвай! – стрелна го с унищожителен поглед Гергана, – Стой надалече от тази развратна жена.

– Моляте не прави сцени, – каза кротко Атанас.

– Не аз правя сцени, а Ана, – изригна като вулкан Гергана. – Да не би аз да прилъстявам чужди мъже?

– Глупости! Ти не знаеш какво говориш, – възпротиви се Атанас.

– Тя постоянно го прави, – каза Гергана като погледна Ана с унищожителен поглед. – Преди 26 години те зарязя, но още не иска да те пусне.

Ана се разплака. Гергана възприе сълзите ѝ като средство да постигне целта си.

– Ти не разбираш, – изхлипа Ана.

– О, много добре разбирам, – троснато отговори Гергана.

– Не, не разбираш, – Ана избърса очите си и погледна Гергана право в очите. – Не осъзнаваш ли, че ти спечели? Той е твой. Не си ли усетила колко много той те обожава, уважава и ти се възхищава. Нима не си забелязала как те гледа, когато говориш със някой друг мъж?

Гергана бе изненадана.

– Е, – смотолеви тя, като не знаеше какво друго да каже.

Ана продължи:

– Той заглежда ли се по по-млади жени? Изобщо не ти е изневерявал. Не разбираш ли, че той няма да обича друга жена, освен теб, докато е жив?

Гергана погледна Атанас и осъзна, че всичко това е вярно, беше напълно очевидно. Всички го знаеха, а тя не беше го забелязала.

Музиката беше спряла и всички се бяха събрали около двете жени.

Ана продължи:

– Бях глупаво и самолюбиво момиче. Взех глупаво решение и загубих най-добрия мъж, когото съм срещала. А ти го спечели. Понякога се преструвам, че е станало обратното и му се усмихвам, а той е мил със мен, защото знае, че е разбил сърцето ми.

– Ти сама го разби, – каза тихо Гергана.

– Ти беше щастливката, която спечели от моята глупост.

Гергана бе изумена. Досега не бе забелязала колко тъжна жена е Ана. За нея тя бе жена, която крои планове как да си върне Атанас. Едва сега Гергана осъзна, че това никога няма да се случи.

– Знам, че се дразниш, когато Атанас се държи мило с мен, – продължи Ана, – но това е моя слабост и не мога да спра да кокетнича. Трябва ли да ме мразиш за това? Вместо да ме смяташ за свой враг, приеми ме като лоша сестра, която се държи зле и те ядосва.

До сега Гергана бе сматала Ана за красива празноглавка, но в случая тя бе по-мъдра от двете.

– Не знам, – каза примирена Гергана, – ще опитам.

Ана приближи до Гергана и я прегърна. Сълзите на Ана опариха бузата на Гергана.

– Благодаря ти, – кротко каза Ана.

Павел коленичи пред олтара и започна да се моли. Това му помогна да се пребори с ужаса и постепенно разбра какво трябва да направи. Когато се изправи, нареди на Петър, да събере всички в централната зала за срещи.

Когато хората дойдоха,бяха почти изпълнили залата. Някои седяха, други стояха прави, очаквайки какво ще им каже Павел. Той застана в средата, отвори Библията и им прочете пасаж от Битие:

– „След тия събития Бог изпита Авраама, като му рече: Аврааме. А той рече: Ето ме.
И рече Бог: Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака, та иди в местността Мория и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа.
На сутринта, прочее, Авраам подрани та оседла осела си и взе със себе си и двама от слугите си и сина си Исаака; и, като нацепи дърва за всеизгарянето, стана та отиде на мястото, за което Бог му беше казал“.

Павел вдигна глава от книгата. Всички го гледаха напрегнато. Всеки един от тях знаеше историята за Авраам и Исаак, но искаха да разберат за какво ги бе повикал Павел. Застанаха нащрек, очакваха да видят какво ще се случи сега.

– На какво ни учи историята на Исаак и Авраам? – попита Павел без да очаква отговор от събралите се. – Бог каза на Авраам да убие сина си, не просто някой от синовете си, а едничкия си син, родил се на Авраам, когато той беше на сто години. Авраам възрази ли? Помоли ли Бог за милост? Започна ли да спори със Него? Погледнете, Авраам не спомена пред Бога, че това е убийство, детеубийство или смъртен грях.

Павел остави думите му да увиснат във въздуха, а после сведе поглед към Библитята и прочете:

– „Авраам стана сутринта рано, оседла ослето си ….“ – Павел отново вдигна очи. – Бог може и нас да предизвика.  Това, което ни накара Господ, понякога може да ни изглежда като грях. В такъв случай трябва да си спомним случилото се с Авраам.

Павел говореше убедително. Умението му да проповядва настройваше аудиторията приятелски.

Тишината в залата говореше, че Павел бе успял да грабне вниманието на всички. Никой не се въртеше, не шепнеше и не помръдваше от мястото си.

– В такива случаи не трябва да задаваме въпроси, – продължи Павел. – Не трябва да спорим. Когато Бог ни води, трябва да Го следваме, независимо от това, колко глупави, греховни и жестоки изглеждат желанията Му за нашия слаб човешки мозък. Ние сме слаби и безпомощни. Това, което знаем може да ни подведе, но ни е дадена възможност да вземаме решения, да правим сами избор. Ние имаме дълг и той е ясен, трябва да се подчиняваме. За това нека тръгнем към земята, която Бог ни е приготвил.

Проблемът на това селище е, че се появиха болести, както по хората, така и по добитъка. Водата изведнъж изчезна в земята и тази, която бе останала не достигаше за всички. Посевите изгаряха, а горещият сух вятър заплашваше хората да ги остави без хляб.

Единствента възможност да оцелеят в такова напрегнато време бе, да напуснат селището си и да потърсят по-плодороден район с добри водоизточници. Повечето не искаха да се разделят с домовете си, които бяха построили и от години насам живееха в тях. Те се бяха превърнали в нещо неразделно и неотменимо за тях.

За това бе и свикването на това събрание. Павел искаше да изведе хората от изгорялата земя, изпълнила се с болести на място, където хората можеха да спасят живота си и да живеят по-спокойно.

Често ние се страхуват от вземане на погрешно решение, коeто води до стрес.

Може би сте изправени пред въпрос от рода на: „Трябва ли да се държа, или трябва да се пусна?“, „Трябва ли да вляза или трябва да се измъкна?“, „Трябва ли да се ожена?“, „Трябва ли да си намерия нова работа?“, “ Трябва ли да се преместя?“.

Когато не можем да вземем решение, ние залитаме. Библията казва, че когато ставаме колебливи, сме нестабилни във всичко, което правим. Гръцката дума за нестабилност буквално означава „залитане като пиян“.

Но Бог казва, че има противоотрова срещу нашата нерешителност. Псалм 23: 3 ни казва: „Води ме през прави пътеки заради името Си“. Ние се справяме с напрежението при вземане на решения, когато оставим Бог да ни води.

„Но аз съм се опитвал това!“ – си казваме ние.
Когато поискаме Бог да ни води, като че ставаме по-объркани, отколкото преди.

„Нима е толкова трудно да се узнае Божията воля?“

Бог играе ли си с нас? Разбира се, че не! Бог иска да ни води. Той иска да знаем волята Му повече, отколкото ние искаме това. Нашият проблем е, че ние често търсим нещата по грешен начин особено, когато се опитваме да намерим Божията воля.

Например, някои от нас, които очакват да изпитат някакво чувство, искаме да бъдем задвижени от някакви емоции. Ние искаме някой да ни даде рецепта или формула, която директно да прилагаме. Други прибягват до магически подход към Божията воля, очаквайки Бог да направи нещо фантастичо: да го напише на небето, да ни се обадят по телефона, да ни изпратят телеграма.

Всички тези начини водят до чувство на неудовлетвореност и ни карат да пропуснем Божията воля. Божията воля не е чувство или формула, а това което Той иска да бъде.

Бог не иска да се бърка, когато вземаме решение, но Той е там и ръководи всяка наша стъпка по пътя ни, разбира се, ако Му дадем възможност за това.