Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Захладня и беше облачно, но това не попречи на Калин, Делян и Самуил, пастири на местни църкви да се срещнат и да поговорят за състоянието на църквите, за които отговаряха.

– Това, което управлява църква, , – започна Калин, – е от решаващо значение, защото влияе на всичко, което се прави в нея. В крайна сметка, то въздейства, както върху здравето, така и върху растежът в събранието.

–  Колкото и да обичаме да казваме, че Исус управлява църквата,  – засмя се Делян, – реалността е, че църквата е партньорство. Бог се радва на човешкото взаимодействие, но Той е в контрол на нещата.

– Малките църкви почти винаги се управляват или контролират от един човек, – отбеляза Самуил, –  Рядко това е здравословно, но почти винаги е пречка за растежа.

– Отговорността на пастора е да ръководи църквата, а не да я управлява, – наблегна Делян.

– Писанията ясно показват, че ролята на църковен водач е да подготви хората да вършат делото на служението,  – уточни Калин, – в което всеки действа според дарбата си.

– Църквите, задвижвани от една личност, обикновено са по-големи и по-ефективни при достигане до хората, – констатира Самуил.

– Това е така, защото църковният лидер действа като магнит, привличайки персонал, доброволци и нови хора в църквата, – вдигна рамене и разпери ръце Калин.

– Лошото е, че двигателят на растежа и лоялността в църквата се приписват на водещия лидер, а това е ахилесовата пета, – поклати глава Самуил.

– Никоя личност не трябва да се конкурира с тази на Христос в църквата, – заяви категорично Делян.

– Бог може да използва човек, за да води хората, но целта на лидера винаги трябва да бъде една, да насочва хората към Христос, – подчерта Калин.

– Църквите, които допускат доминирането на дневния ред, обикновено привличат подобни хора, които са заинтересовани от въпросната кауза, но не и от самото Евангелие, – изтъкна Самуил.

– Забелязали ли сте, че ако само малка част от църквата се разраства, а църквата като цяло изостава от ръста на населението,  църквата се борят просто да остане жива, – подчерта Делян.

– Мисля, че единният добър начин за ръководене на една църква е следния: Основната мисията, завещана ни от Христос, да задейства всичко, което се прави в нея, – отбеляза Калин.

– Съгласен съм,  – изтъкна Самуил, – че мисионерските църкви са най-добрите, защото истинската мисия на църквата е от 2000 години насам и ще издържи, докато Христос се яви отново. Ако това не ни мотивира, няма да имаме нищо.

Тримата мъже вървяха дълго по павираната пътека в парка и разменяха опит и мисли. Всеки от тях бе поверил сърцето си на Господа и се стараеше да опази това, което Бог му беше поверил и не само да го опази, но и да го разшири, следвайки правилните мотиви.

Слънцето докосваше нежно с лъчите си ранобудните. Симо и Калин бяха станали рано, за да си поприказват на воля, без никой да ги притеснява.

Двамата дълго не бяха се виждали. Симо бе заминал с родителите си за Испания преди три години и двамата приятели само си чатеха по интернет, но сега бе друго.

Калин въодушевен от присъствието на приятеля си започна да му обяснява

– Знаеш ли какво се стреми Бог да ни даде в бъдеще? Вечността. Божието обещание е, че ще има „ново небе и нова земя“, където ще обитава правдата.

Симо слушаше внимателно, но изведнъж го прекъсна:

– Но това не е ли бягство от реалността?

– В известен смисъл е така, – каза Калин. – Откакто дяволът се е втурнал в сегашната  ни действителност, ние се стремим да намерим изход, за да избягаме от нея.

– Като си помисля само, че светът е потопен в мъки и несправедливост, – поклати тъжно глава Симо.

– Но това е поради греха, който царува в него, – бързо реагира Калин. – „В света ще имаме скръб…“.

– А ако стана християнин? – попита плахо Симо, недоизказвайки желанията и съмненията си.

– Някой погрешно вярват, че ако станат християни, Бог ще ги избави от всякакви неприятности, – скептично се усмихна Калин.

– А нима не е така? – попита Симо.
– Благодарение на греха и нещата, които не сме очистили от себе си, сатана не спира със своите интриги спрямо нас.

– Тогава? – объркано попита Симо.

– Има облекчение за мъката и тъгата, – каза насърчително Калин. – Исус каза: „В света имате скръб; но дерзайте Аз победих света“. Забележи, Той не казва, че някога ще победи светът. Исус е вече победител.

Болка и голяма мъка. При изключително тежки обстоятелства Данаил Симеонов загуби своето дете.

Когато спусна момченцето си в гроба и се върна у дома си, той започна сериозно да разсъждава върху смисъла на страданието.

Данаил дълго време се рови в Библията за да търси подходящи стихове по тази тема, но това не му помогна, да се пребори с мъката си по загубеното си дете.

За това застана на колени и се помоли:

– Господи, помогни ми в тази ситуация …..

По време на молитвата Данаил несъзнателно отвори очи и видя на стената текст в рамка, който майка му бе донесла, когато той не бе у дома си, а плачеше на гроба на сина си.

Текстът бе окачен веднага на стената, но когато Данаил се върна в къщи не му обърна внимание. Но сега, когато погледна към него, той изтри сълзите от очите си и прочете на глас:

– „Доволно ти е Моята благодат“.

Тези думи силно го докоснаха и той се помоли:

– Господи, направи така, че да бъде за мен достатъчна благодатта Ти.

В отговор на молитвата си Данаил чу:

– Защо искаш това, което вече ти е дадено? Аз Съм се погрижил Моята благодат да е достатъчна за теб. Нима се съмняваш в това? „Доволно ти е Моята благодат“.

От този момент това слово се вряза дълбоко в сърцето на Данаил и той благодари на Бога.

Това е ценен урок и за нас. Не превръщайте Божиите факти в молитва или надежда, а ги използвайте като съществуваща реалност. И вярвам, че тогава в тях ще намерите сила.

Скоро слънчевите лъчи щяха да победят мрака. Но сега само едно светло сияние загатваше за предстоящия триумф и ликуване.

Лило гостуваше вече цяла седмица на приятеля си Младен. Тази нощ те дълго разговаряха и неусетно осъмнаха.

Странно какво толкова бе разтревожило младите им умове?

Ето чуйте ги сами.

– Преди да видим нещо лично, го виждаме във въображението си, – каза Лило.

– И когато във въображението ни има нещо, но го няма още наяве, идва сатана и ни изкушава: „Няма смисъл толкова да се стараеш“, – засмя се Младен.

– Ако се поддадем на думите му видението ни не се реализира и преминаваме през долината на срама и огорчението, – допълни Лило.

– Животът не е непотребна руда, – възторжено размаха ръце Младен. –  Добитото желязо от тъмнината, което е изтърпяло всеки пореден удар, става ценно и полезно.

– Бог ни изпраща видение, а след това ни води в долината, за да ни доведе до съответстващия вид необходим за това видение, като ни обработва, – поклати глава Лило.

– И в тази долина много от нас падат духом и отхвърлят всички видения, – сбърчи нос Младен.

– А всяко видение става реалност, ако имаме достатъчно търпение, – плесна с ръце Лило.

– Помисли си само, колко време има в запас Бог! – Младен вдигна показалеца на лявата си ръка нагоре.

– Той никога не бърза, – констатира Лило, – а ние винаги ужасно прибързваме и се изсилваме.

– Ако ни се е открило нещо ярко и славно, ние веднага се втурваме веднага да го получим, – добави Младен.

– Но видението още не е станало реалност, – въздъхна дълбоко Лило. – Бог трябва да ни преведе през долината, през огън и вода, за да достигнем до такава състояние, че Бог да ни довери не само видението, но и истинската реалност.

– От мига, когато Бог ни е открил нещо, Той не престава да се труди, докато не ни доведе до необходимия образец, – съгласи се Младен.

– А ние отново и отново се мъчим да се изплъзнем от ръцете Му и се опитваме сами  да нагодим нещата, – подскочи Лило.

– Видението, което Бог ни разкрива, не е въздушен замък, – ставайки от леглото, Младен започна да крачи из стаята. – Бог ни показва, какви иска да ни направи.

– Тогава нека да ни постави на грънчарското колело и да ни върти, както Му е угодно, – повдигна рамене Лило.

– Бог е Бог, а ние сме си ние, но от нас ще се получи това, което сме видели във видението. – възторжено каза Младен. – За това докато дойдат нещата до край, не бива да падаме духом.

– Ако Бог ни е открил нещо, а ние се мъчим да останем в предишното си състояние, това няма да ни се отдаде, но и Бог няма да ни даде покой, – констатира Лило.

Кой знае колко още щяха да разсъждават младежите за това как видението става реалност, ако не бяха ги извикали за закуска.