Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.

Крум негодуваше поради случая, който бе наблюдавал:

– Нараняват хората, нима не разбират това?

Пламен се опита да успокои приятеля си:

– Ако човек не е добър спрямо друг, причина за това е някаква дълбока рана, която няма нищо общо с онзи, който той нагрубява. Просто потърпевшия се е оказал на грешно място и в неблагоприятно време. Ние не знаем скритите вътрешни битки, през които са минали такива хора.

– И какво да ги търпя и само да гледам? – Крум все още не се бе успокоил.

– Нашите действия и думи имат значение, – кротко поясни Пламен. – Животът на всеки от нас може да бъде труден, самотен и тежък.

Крум само вдигна рамене.

– Една топла усмивка може да помогне много на някой, който се чувства самотен. Един акт на доброта може да направи нечий ден по-светъл, – добави Пламен.

– Трудно ми е да бъда добър, когато наблюдавам такива неща, особено спрямо грубияна, – Крум вдигна двете си ръце.

Пламен се усмихна:

– Избери добротата днес. Тя е безплатна. Нищо не ни струва да бъдем мили, но добротата има силата да променя другите.

Крум се трудеше всеотдайно, но все някой друг получаваше заслугата.

– Аз нося тежестта, но друг получава похвалата, – мърмореше той. – Защо изобщо се занимавам със всичко това?

Капанът се задейства.

Шефът му хвали някой друг, а Крум бе игнориран и гнева му пламна.

Ревността прави раната още по-дълбока.

Бащата на Крум често го предупреждаваше:

– Твоята стойност не се измерва с това, което се казва на срещата с персонала. Бог вижда всяко твое усилие, което полагаш. Той знае кога оставаш до късно, кога правиш това, което е правилно, дори никой да не забелязва.

А приятелят му Спас казваше:

– Работата за Бога те държи стабилен, когато липсва уважение от хората.

В този момент на огорчение Крум си спомни точно тези думи. Той осъзна, че не бива да губи мира си за такива неща.

Падна на колене и се помоли:

– Господи, признавам, че когато другите получават заслугата, която аз заслужавам, завистта ме завладява и негодуванието ми расте. Прости ми, че се сравнявам с другите и допускам завист в сърцето си. Помогни ми да работя честно и самоотвержено, знаейки, че виждаш това, което никой друг не вижда. Напомняй ми, че моята стойност идва от Теб, а не от думите на шефа. Дръж ме стабилен, когато се чувствам пренебрегнат. Амин.

Илия се бореше с негодуванието срещу баща си вече 30 години:

– Защо баща ми е толкова дистанциран? Той постоянно отсъства емоционално. Копнея за него, но той сякаш никога не бе готов или не бе способен да даде това, което очаквах.

Роза, сестрата на Илия се самоуби. Тя остави след себе си две малки деца.

Илия се обади по телефона на баща си:

– Трябва да дойдеш. Поне заради малките.

Отговорът силно разтърси и разочарова Илия:

– Не мога. Имам срещи, които не мога да отложа.

Илия се чувстваше предаден.

Седмица по късно втората жена на баща му, разказа на Илия за травмата, получена вследствие на случай, който баща му не е могъл да преживее:

– Той е бил само на три години, когато баща му се е самоубил пред него.

Тогава Илия разбра:

– Баща ми не е бил безсърдечен. Той е бил съкрушен. Мълчанието му не е било жестокост , а рана, която никога не бе заздравяла.

За първи път той видя баща си не като човек, който го е предал, а като момче, което бе предадено преди години.

Илия осъзна:

– Това е цикълът, който врагът иска да повтори. Раните, които остават не излекувани, се превръщат във вериги, които се предават. Освен ако някой не ги разкъса.

Врагът обича цикли като без бащинство, пристрастяване, срам, мълчание, малтретиране.

Ако не може да ви унищожи, ще се опита да ви държи заседнали в положения, които ще ви надживеят.

Ето как се формират крепостите, не само чрез травма, но и чрез повторение в следващото поколение.

Добрата новина е: Циклите могат да бъдат разчупени.

Разчупването на цикъла не означава да се преструваме, че болката не се е случила. Това означава:

Да казваме истината, дори когато е трудно.

Да търсим изцеление, дори когато боли.

Да избираме прошка.

Да бъдете настоящи за семейството си, дори когато не сте имали това, докато сте израснали.

Може да сте наследили болка, но не е нужно да я предавате на нататък.

Вие не сте жертва, вие сте победител в Христос.

Когато изберете да се борите за изцеление, вие не спасявате само себе си, а поколенията след вас.

Минаха години. Ямата, предателството, затвор, фараон и глад.

Йосиф стоеше лице в лице с братята си, които разкъсаха шарената му дрешка и го продадоха.

Те се поклониха пред него, както бе в съня му.

Този момент не бе триумфален. Йосиф плачеше. Бореше се. Говореше грубо. Изпитваше думите им.

Вината на братята му изплува на повърхността, сякаш никога не бе изчезвала.

Защо не изчезна?

Една единствена причина, сънят срещна раната.

Когато стигнеш до там, където Бог ти е обещал, но все още помниш болката от ямата, хората, които са те сломили, дори не осъзнават в какво си се превърнал.

Йосиф можеше да ги смаже.

Но той водеше с истина и напрежение. Благодат и сериозност. И даде храна на тези, които му взеха всичко.

Истинското изпитание не е какво ще правите, когато се издигнете, а какъв ще бъдете тогава.