Златка бе дребна на ръст, с високо чело и дълбоки топли кафяви очи. Тя издърпа стола и седна. Заслуша се в разговора на останалите. Отметна падналия кичур върху лицето си и се намеси:

– Други ценности владеят съзнанието на нашите деца днес. Не знания, а пари, бизнес и мода са в акълите им.

– Да си виждала млади хора да говоят за философия, наука и литература? – засмя се Бойко.

– В устата им са имената на бизнесмени, разни рекетьори, съвремени „супермени“, които са майстори на далаварите, притежаващи суперлуксозни коли и много момичата за забавление, – намръщено добави Велко.

– Какво друго очакваш, – махна с ръка Златка, – щом учениците палят цигарите си от тези на учителите, а после пият заедно коняк в училище?!

– Спомням си думите на един ученик, – каза Стойчо, – „Има ли смисъл да уча? Баровците, които карат поршета и понятие си нямат за Втората световна война, Аспарух, законите във физиката и химията, но това не им пречи да правят милиони. А тези завършили висше образование са без работа, а ако работят изкарват сто пъти по-малко от един бизнесмен. Защо ми е това скапано училище?“

– Така мислят почти всички ученици, – засмя се тъжно Бойко, – ако някой не е съгласен с това, го смятат за ненормален. Никой не иска да дружи с него и обикновено е обект на подигравки.

– Накъде отиваме тогава? – с болка каза Златка.

– Към духовна гибел, – не без ирония отбеляза Велко. – Пиянството от парите и власта е неудържимо, попаднеш ли в тяхната хватка отърване няма.

– Това е по-опасно от наркоманията и най-лошото е, че продължава цял живот, – въздъхна Стойчо.

– Те си плуват в миражите си с награбените милиони във висините, а ние стоим  безсилни да им се противопоставим. Така ставаме съучастници в градежа на общество, което ни е твърде чуждо, – заключи печално Златка.

Приятелското събиране тази вечер загуби веселия си тон. Всеки бе помръкнал и потънал в нерадостни мисли. Какво можеше да се направи? Живеем в променено общество, с изкривен идеал и ценостти, но плодовете, от  примирението и ненамесата ни във всичко това, са горчиви.

Симеон доста се забави от училище. Това не беше обичайно за него. Майка му се притесни. Какво ли не мина през главата ѝ.

Изведнъж входната врата се тропна и Симеон нахлу като ураган в стаята. Поспря за малко, погледна притеснените си родители и побеснял заяви:

– Цял час ни държа морал.

– Кой? – попита баща му.

– Тодоров, кой друг, – буйно размаха ръце Симеон.

– Какво се е случило? – попита майка му.

Симеон свали якето и заедно с чантата ги хвърли на леглото. Седна на фотьойла и нервно започна да разказва:

– Тодоров влязъл в класната ни стая, а на дъската пошело: „Николова е глупачка и мръсница!“ Когато нахълтахме всички след физическото, изгледа ни свирепо и побеснял попита: „Кой е авторът на този шедьовър?“, а ръката му сочеше черната дъска.

– Навярно никой не си е признал, – коментира баща му.

– Най-напред се стъписахме и мълчахме. После Владо започна: „Та каква учителка е Николова? Тя не може една задача да реши. Когато преподава урок, все гледа от лисчето и от там преписва решението на всички задачи“.

– Всеки учител решава задачите предварително, – опита се да обясни майка му. – Какво странно има в това.

– Да, но при нея не е така, – упорстваше Симеон. – Мъжът ѝ е много добър математик и е решил всичките задачи от учебника. Той е инспектор по математика.

– И от къде сте сигурни че е така? – попита недоверчиво баща му.

– Много сте „осведомени“, – не без ирония се обади майка му.

– Не ми вярвате?! – буйно реагира Симеон. – Като подхване да решава някоя непозната задача, спира, изтрива всичко и започва отново, но до краен резултат не стига. Тя е много взискателна към нас, но не и към себе си.

– И навярно това сте разказали и на Тодоров? – попита майка му.

– А той какво каза? Как реагира на вашите нападки? – полюбопитствува баща му.

– „Не вярвам, чак толкова да е изостанала, – гласът на Симеон придоби дразнеща интонация, вероятно се опитваше да имитира учителя си. – Преувеличавате! Търсите начин да смекчите вината си, заради това, което сте написали на дъската“.

– Е, и? – родителите му леко бяха проточили шии напред.

– Казахме му, че това е истина, но той не повярва, – тъжно констатира Симеон.

– А ти какво мислиш по въпроса? – погледна го изпитателно баща му.

– Тя не само нищо не разбира от математика, но има и отвратителен характер, – заяви категорично Симеон.

– Не преувеличаваш ли малко? – скастри го майка му.

– Не! Вчера вдигна Данчо на дъската, за какво ли не го пита, а той отговоти правилно на всичките ѝ въпроси. После му даде задача, която не сме решавали досега. Данчо започна, стигна до някъде и спря. Тя ентусиазирано грабна тебешира от ръката му и започна да решава, но и тя спря. Избърса написаното и пак почна да пише, така няколко пъти …. Мълча, пухтя, а накрая заяви: „Има нещо сбъркано в условието на тази задача“. А на Данчо му писа четворка, а той е много умен. Отличник на класа е, най-добрия ни математик. А тази четворка ще остане единствената му ниска оценка в бележника.

– Как завърши разговора с Тодоров? – попита баща му.

– С конско, с какво друго, – поривисто скочи Симеон. – Не сме уважавали учителите си. Винаги сме били най-умните и нищо не ни се доказвало. Никога не сме си признавали вината си, другите ни били виновни за всичко …..

– И е бил прав, – защити го баща му. – Много сте вирнали галва….

Симеон не дочака тирадата на баща си, прекоси стаята и със замах затвори вратата след себе си.

Вера Петрова преподаваше в близкото училище. Много деца бяха минали през ръцете ѝ. Но за първи път от толкова години се сблъскваше с традиционно и правилно възпитание, внушаващо на момиче скромност и трудолюбие. Строгият, но справедлив баща се възприемаше от болното общество като тиран и деспот.

Вера Петрова тази година водеше четвъртокласници. В нейния клас учеше Мария, момиче от многодетно семейство. Тя бе най-голямото от четирите деца. Имаше още двама братя и една сестричка.

Петрова беше изненадана, че Мария не участваше в нито едно извънкласно мероприятие. Когато класът отиде на екскурзия  за два дни, Мария не отиде с тях.

Петрова попита приятелките ѝ:

– Къде е Мария, защо не дойде?

Едно от момичатата обопщи шушуканията и споровете им, които възникнаха след въпроса на учителката:

– Нейният баща е много строг, той никъде не я пуска.

Ани се обади, като потвърждение на думите на приятелката си:

– Майка ми помоли да пуснат Мария на рождения ми ден, но баща ѝ не разреши.

– И за моя рожден ден не я пуснаха, – скочи Виктория, – Мама казва, че Мария у тях е като Пепеляшка. Върши всичката домакинска работа, но не я пускат да се разхожда.

Петрова остана удивена и реши да изясни, какво точно става в семейството на Мария. Преди това тя се срещна с майките на Лили и Клара и ги попита какво знаят по този въпрос.

– Строг ли? Той е направо тиранин! – възкликна майката на Лили. – Един ден дъщеря ми отиде да посети Мария. Бащата на Мария я спрял на вратата и ѝ казал, че така разголена не може да се разкарава, а тя беше само по тениска и шорти. Нима едно деветгодишно момиче в горещ ден не може да ходи така?

– Бащата на Мария е деспот, – въздъхна майката на Клара. – Жал ми е за момиченцето. Ако сега е такъв тиранин спрямо нея, какъв ли ще бъде, когато Мария стане девойка?

Мария е момиче с приятна външност. Отличничка. Посещава групата за народни танци и участва в кръжока по рисуване към училището. Тя е тиха не само в час, но и в междучасието.

Петрова реши да се срещне с майката на Мария и да си поговорят, затова изпрати бележка по момичето. Но в училището дойде не майката, а бащата. Той беше мъж над 40 години. Преподавател в техническия университет, доцент. Висок, плешив, с изправена военна стойка, със сиви късогледи очи. Когато се срещна с учителката на дъщеря си поясни:

– Жена ми е доста заангажирана с четирите ни деца, за това няма възможност да дойде. Какво се е случило?

– Защо Мария не идва на извънкласните мероприятия? Защо не я пускате на рождените дни на приятелките ѝ?

Мъжът се усмихна иронично и заяви:

– Аз съм против училищните дискотеки, екскурзии в гората и ходенето по хижи. В наше време такива ситуации са потенциално опасни за децата. Дъщеря ми посещава два кръжока в училище, които са напълно достатъчни за хармоничното ѝ развитие. На Мария е забранено да ходи на гости у приятелките си, защото там съвсем не е безопасно за нея. Аз нямам нищо против момичета да идват в къщи и да си играят с дъщеря ми под надзора на съпругата ми. На рождения си ден Мария винаги е канила приятелките си у дома.

– А защо сте изхвърлили едно от децата, само защото е било по шорти? Всички момичета ходят през лятото така.

– Чуйте, – мъжът отново се усмихна, – аз съм против това, момиченца да се разхождат по такива къси гащички извън дома, а също и за къса тениска, която не покрива корема. И още нещо, аз не съм изгонил детето, а го доведох до вратата на техния дом. Нима като педагог смятате, че съм постъпил неправилно?

Петрова мълчеше, какво можеше да му отговори. Тя беше напълно съгласна с него. Днешните майки така разголват децата си, че за тях е доста застрашаващо и опасно.

– А вие ли разшихте подгъвите на полата на дъщеря си, за да стане по-дълга?

– Не аз, жена ми го направи, но възгледите ни със жена ми относно възпитанието напълно съвпадат.

– А какво прави Мария в къщи? Какви са нейните задължения? Знаете ли, че я наричат Пепеляшка?

– Мария почиства стаята, където обикновенно е със сетра си. Мие съдовете след хранене. Помага на майка си, когато жена ми я помоли. Полива цветята в двора. Според мен съвсем не прилича на Пепеляшка.

– Съгласна съм с вас. Но излишната строгост, забраната за посещение на училищните дискотеки, няма ли да даде обратен резултат в юношеска възраст?

– Защо Мария трябва да привиква към тези дискотеки? Знаете, че на тези места понякога се предлагат наркотици. Тя и така танцува три пъти  в седмицата в състава по народни танци. Това е много по-полезно. Формира правилна стойка и грация. В дискотеката децата се блъскат едни други, беснеят, музиката гърми в ушите. Каква е ползата за децата от това?

– Но …..

– Вижте, аз искам да възпитам в дъщеря си два основни качества, необходими за всяка жена – скромност и трудолюбие. И ако училището не ми помага в това, то поне да не ми пречи.

Разговорът изведнъж спря и бащата си тръгна. Петрова беше объркана. Тя искаше Мария да се весели с другите ученици на дискотеките и да ходи на екскурзия, но от друга страна разбираше, че баща ѝ беше напълно прав. Златна среда в случая няма. Но за това пък се появи желание, да поговори с майките на останалите момичета по въпроса.

Един млад човек отишъл при Сократ, за да се обучава на красноречие. В разговор с великия философ, той говорил толкова много, че Сократ удвоил цената на обучението му.

– Защо трябва да плащам два пъти повече? – попитал младежът.

– Защото, – отговорил Сократ, – трябва да те обуча на две неща. Първо, как да си държиш езика зад зъбите и второ, как да говориш.

Не само този млад мъж, но и много хора вредат с езика си. Много говорят и много казват, но то е едно и също, многократно повторено. Понякога две три думи са напълно достатъчни, вместо да изговориш хиляди.

Човек се учи да говори до три години, но до края на живота си не може да свикне да мълчи. Многословието е загуба на ценно време, загуба на енергия, то не принася никаква полза.

Внимателните към себе си християни наричат всичките чувства прозорци на душата. Ако те са отворени, ще изчезне цялата вътрешна топлота. Най-големият отвор, подобен на голяма врата е езикът, който говори на воля, колкото си иска.

Многословието кара душата, да не вижда гледайки, да не чува слушайки, да не усеща докосвайки. Многото бърборене е тясно свързано с гордостта, наглостта и произвола. То е подобно на буря разрушаваща вътрешния ред, оставяща след себе си надменост и заслепение.

Как да се справим с многословието?

По-добре е да замълчим, отколкото да говорим. При мълчание умът се съсредоточава, а при безкрайното бърборене се разсейва. Невъзможно е да живееш по духа и да бъдеш бъбривец.

Давай повече почивка на езика, отколкото на ръцете си.

Дончо седеше до дядо си Страхил и тази вечер край огнището.Разговорите с този мъдър старец му доставяха голяма удоволствие. Дядо Страхил беше препатил и видял много неща по нашата земя. А младежът попиваше всяка негова дума като нещо скъпоценно, което трябва да се запази за идните поколения.

– Дядо,  как да си обясня тяхната вяра?

– Мохамед е бил сирак от дете, – започна да обяснява дядо Страхил. – Бил е прибран от чичо си , който кръстосвал пустинята. Чистел камилите, а във време на война добил сила и издръжливост. Мохамед видял, че християните по това време не били справедливи, безкористни и милостиви, каквито е трябвало да бъдат според Христовото учение. Те били надъхани със суеверия. Спорели и се биели като врагове. Всеки искал да управлява и граби, вместо да дава.

– За съжаление и сега се срещат такива между нас, – с болка в гласа се обади Дончо.

– Така е за голямо наше нещастие, – съгласи се дядо Страхил. – И Мохамед решил да покори всички народи. Обещал на своите нещо, което много им допаднало.

– Интересно, с какво ги е съблазнил? – любопитството не давало мира на Дончо.

– На едно тайно събрание Мохамед поискал покровителство от подръжниците си, – продължи разказа си дядо Стахил. – Но те го попитали: „А в замяна какво ще получим?“ „Раят!“, – казал им той.

– Ето каква е разликата между нашето учение и тяхното, – въздъхна Дончо. – На заслужилите във вярата се обещава вечно блаженство близо до Бога, а Мохамед е прибавил и голи жени.

– Според Мохамед човек е създаден от капка кръв, а не от земята. Явно добре умее да съблазнява, – засмя се дядо Страхил.

– Същински дявол, – подкрепи го Дончо.

– Мюсюлманите смятат за безумие безолодното въздържане, за тях това е противно на закона за размножаването.

– Не бих обещал на хората рай с порочни удоволствия, – каза Дончо, – но ще приемат ли Христовото оръжие, което е по-страшно от всичко друго?

– Съмнението обезсилва вярата и отбива Божията помощ, – потупа с ръка рамото на своя внук дядо Страхил.