Настойчив до упоритост Стойков чакаше пред вратата. За него затворена врата, непристъпен обект и зона до, която не се допускаха външни лица нямаше.

През изминалите години натрупаният му журналистически опит му подсказваше, че и този път ще успее.

Вратата се открехна и Стойков застана пред човека, който трябваше да интервюира.

Добромиров вдигна неспокойно вежди, но се усмихна на журналиста и каза:

– Отдавна ли чакате? Заповядайте, нека влезем вътре.

Когато двамата се настаниха край една малка масичка, Стойков седна и преди още Добромиров да се настани удобно, журналистът направо изстреля въпроса си:

– Какво ще направите когато победите?

– Искате да знаете на къде ще поведа народа ли? – парира с въпрос въпроса на журналиста Добромиров.

– Да, какъв ще бъде главният ви приоритет?

– Това е много важен въпрос, – каза спокойно и бавно Добромиров, докато събираше мислите си, за да може по-точно и ясно да се изрази. – Часове наред съм размишлявал над това. Най- напред мисля да започна с опрощение.

– Какво имате предвид? – изумена го изгледа журналистът.

– Много просто, – усмихна се Добромиров, – всичко започва с извинение и милост. Прошката ме прави пълноценен съпруг, баща, приятел и водач.

– Не разбирам, какво общо има изборът ви с прошката?

– Случвало ли ви се е да бъдете толкова разочарован и ядосан на някого, че непрестанно си мислите колко несправедливо е постъпил с вас? Дори, когато трябва да почивате, вие предъвквате онези моменти на огорчението си и съобразявате какво е трябвало да му кажете. Вместо да се радвате със семейството и приятелите си, цялата ви енергия се насочва към човека, който ви е обидил.

– Да, случвало ми се е и това не е било само един път, – смънка притеснено Стойков.

– Бизнес провалите, семейните скандали и загубите в политическата надпревара се дължат именно на подобни чувства. А големите успехи се дължат на разкриването на една малка тайна.

– Каква тайна? – скочи Стойков сякаш надуши, че тук има нещо сензационно.

– Това е тайната на прошката. Не ти коства нищо, но струва милиони. Тя е на разположение на всеки, но малко са тези, които я използват. Ако приемеш да прощаваш, ще бъдеш уважаван и търсен. Освен това и другите ще са склонни да ти прощават.

– На кого трябва да простя? – Стойков нацяло се бе объркал.

– На всички, – спокойно отговори Добромиров.

– Но ако те не ме молят за прошка?

– Повечето няма да го направят, – потърка с ръка брадата си Добромиров. – Има хора, които са изпълнени с гневни мисли и изобщо не подозират, че са направили нещо нередно.

Стойков свъси вежди:

– Не мога да разбера, как мога да простя на човек, който не ме е молил за това?

– Дълги години си мислех, че да прощаваш е рицарски жест. Но като наблюдавах успелите хора, си изградих съвсем друга представа за прошката. Дори и в Библията не пише, че трябва да простиш на някой, който те моли за това.

Стойков бе отворил широко уста и само поглъщаше думите на Добромиров като някаква манна.

– Прошката не е награда, – продължи със разсъжденията си Добромиров, – тя е дар. Когато прощавам, аз се освобождавам от гнева и омразата, които са намерили място в сърцето ми. Така освободен напредвам необременен. Прошката, която даваш на другите е дар за самия теб.

– До сега не съм с замислял за това ……, – каза смирено Стойков.- Излиза, че прошката е в моите ръце.

Добромиров кимна с глава. Двамата си подадоха ръце и се разделиха.

Те бяха приятели от деца, споделяха си всичко и търсиха съвет един от друг. Пламен имаше сериозни проблеми и бе много подтиснат. Приятелят му бе дошъл на срещата с него, за да го изслуша и ако може с нещо да му помогне.

Пламен бе навел глава и обясняваше на Виктор:

– Извиних се на всички, казах им, че съм правил много лоши неща, но вече няма да постъпвам така. Но те не ми вярват и се държат  както преди спрямо мен. Защо става така? Какво не правя както трябва?

Виктор помисли малко, а след това каза:

– Виждал си известни личности забъркали се в скандал да казват: „Направих грешка и съжалявам“.

Пламен кимна с глава.

– Скандалът отшумява, но хората не го забравят, – продължи Виктор. – Години по-късно сбъркалия отново и отново казва: „Господи, колко пъти трябва да признавам, че съм направил грешка? Докога трябва да повтарям, че съжалявам за това?“

– Да, така е, – съгласи се Пламен.

– Хората не могат да забравят случилото се, защото смятат, че този който е сбъркал не осъзнава точно какво е направил.

– Как така? – скочи Пламен. – Щом човек се извинява, той е разбрал, че е сбъркал.

– Ако човек  сгреши, – започна спокойно да обяснява Виктор, – обикновеното извинение е напълно достатъчно да оправи нещата. Но тук има нещо друго. Защото този човек не е направил грешка, а е избрал да постъпи така

– Каква е разликата? – вдигна рамене Пламен.

– Представи си, че си пред някакво препятствие, но в момента не го виждаш, правиш крачка и болезнено пострадваш. Това е грешка. Но ако знаеш, че не трябва да преминаваш от дадено място, защото може да се нараниш и  въпреки забраната преминеш, лошото се случва, но това вече не е грешка, а избор, който сам си направил.

– Искаш да кажеш, че в живота си съм допускал много грешки, като съм правел неправилен избор?

– В повечето случаи е ставало точно така. Например, не си присъствал на футболния мач, в който участва сина ти, това е бил твоя избор за момента, да не отидеш там. Или претупал си работата, която са ти поверили, независимо от това, че рано или късно ще се открие небрежността, която си проявил. Това също е в резултат на твоя избор. В очите на хората ти си егоист и мошеник.

Пламен беше пребледнял и чупеше пръстите на ръцете си несъзнателно.

– Когато направиш грешка, можеш да кажеш само едно „извинявай“, – продължи да обяснява Виктор, – но когато си постъпил по определен начин, защото така си решил, единствената възможност да възстановиш взаимоотношенията си човека, който си онеправдал, е искрено да се покаеш и да поискаш прошка.. Ако става въпрос за пари или отнета собственост вярвам, че се досещаш какво трябва да направиш? Този човек трябва да получи някакво обезщетение.

– И това трябва да направя със всички, които съм огорчил и наранил, без изключение? – въздъхна Пламен.

– Задължително, особено към подчинените си. Някои началници смятат, че ако се извинят на по-ниско стоящите от тях, ще загубят авторитета си, но те го губят именно, защото не е постъпил така.

– С подчинените ми ще бъде много лесно, но с близките ми ……, – изохка Пламен, – те трудно ще ми повярват.

– Колкото по-дълго си имал близки взаимоотношение с някой, толкова е по-трудно да го убедиш, че си се променил. Прошката коренно се различава от доверието и уважението. Прошката е свързана с миналото, а доверието и уважението са за бъдещото. Прошката е в ръцете на другите и те могат да ти я дадат или  да ти я откажат. Но изграждането на уважение и доверие е в твоите ръце и ти трябва да ги постигнеш

Въпреки болката от това, че другите не вярват в желанието му да се промени, Пламен бе решил да не се отказва. Той знаеше, че макар и по-късно нещата щяха да се обърнат в негова полза.

Един пастор бил повикан при тежко болно момиче. Заварил момичето в безсъзнание. Майката на момичето разказала на пастира:

– Тя много се притесняваше и се страхуваше да умре, защото живота ѝ не принадлежи на Господа.

Тъй като пастирът не можел да разговаря с болното момиче, той се наклонил над нея и бавно казал следните думи:

– Ще излича беззаконията ти като мъгла и греховете ти като облак.

След това пастирът без да дочака момичето да дойде в съзнание се помолил за нея и си тръгнал. Околните забелязали, че умиращото момиче нещо шепнело.

Майка ѝ се наклонила над нея и я чула да казва:

– Всичките ми грехове са заличени като мъгла, мамо, аз съм щастлива, всичките ми грехове са заличени и аз съм спасена!

Как тежко болното момиче е чуло думите казани от пастира и е повярвало в тях, въпреки че е било в безсъзнание, си остава загадка.

Може би е имала видение и тези думи са дошли при нея, сякаш от небето.

Факт е, че момичето е вярвало в Бога, получило е опрощение на греховете си и надежда за вечно спасение.

Няма граници за прошката от Бога, защото няма ограничение за силата на изкуплението. Няма предел на знанието и лечебните свойства на Исусовата кръв, която ни очиства от всеки грях.

Няма цена застъпничеството за нас от благословения наш Ходатай, велик Първосвещеник, мощен до края, запазващ приближаващите се до Него.

При Бога има пълна прошка. Исус Христос дойде в света, за да спаси грешниците.

Само когато човек каже:

– Аз съгреших.

Бог може да отговори:

– Прощавам ти.

Спасителят, разпънат заради грешниците, е Божия гаранция, че Той прощава на грешника, когато той идва при Него.

На вратата се позвъня. Милена обърса ръцете си в престилката и отиде да отвори. На прага бе застанал Минчо. Тодор като го видя, веднага го подхвана още от вратата:

– Ти защо не дойде на погребението?

– Какво погребение? – стъписа се Минчо.

– На чичо ти, – каза Тодор.

– Шефа на фирмата ме изпрати на другия край на България, – оправда се Минчо.

– Нали ти изпратихме известие навреме? – не отстъпваше Тодор. – Хората от чужбина идват за погребение … Ами синовете ти, те защо не дойдоха?

– Нали ги знаеш младите, – засмя се Минчо, – интересува ги повече живота, а не от смъртта.

– Знаеш ли колко хора питаха за вас? – начумери се Тодор. – Чудех се какво да им кажа …

– Човек се почита и уважава докато е жив, умре ли …… – махна с ръка Минчо.

– Докато чичо ти беше жив и имаше власт, ти многократно използва името му за да се настаниш удобно, – нападна го отново Тодор, –  а като умря, не дойде на погребението му. Не е ли подло от твоя страна така да постъпиш?

– Е, хайде, какво толкова е станало? – Минчо се чудеше как да успокои положението. – Тия дни бях при леля, нацяло е грохнала жената. И на нея обясни, че бях в командировка. Братовчеда обеща да поговори с един приятел, да ми направи безплатно план за гаража. Нали знаеш, че купихме още една кола и няма къде да я сложа.

– Браво, бързо напредваш, – иронично подхвърли Тодор.

– Който е умен и работлив, печели и става богат, – едва не се потупа по гърдите Минчо. – Колкото повече българи станат богати, толкова държавата е по-силна и богата. След година две бая хора ще забогатеят и тогава ще учудим света!

– Интересна философия – вдигна вежди Тодор – и как мислиш, че ще стане това…..

– Ти си като котката, – засмя се Минчо, – на гърба си не падаш., но ще дойде време и ще разбереш, че съм бил прав.

– Очаквах друго от теб, – Тодор погледна Минчо в очите.

– Какво си очаквал? – наостри уши Минчо.

– Да се покаеш, да искаш прошка, – недвусмислено намекна Тодор.

– От кого и защо? – наостри се Минчо.

Добре, че влезе Милена да ги покани на вечеря, в противен случай щяха да си извадят очите.

Когато една съвест е закоравяла, колкото и да я изобличаваш, тя не ще разбере вината си. Каквото и да се случи все другите са виновни ….

Докато си проправяше път из криволичещите улички баба Кристина, жена която уважаваха много в селото, стигна до двама мъже, които се биеха. Те яростно псуваха и се удряха жестоко. Две жени, навярно съпругите им, бълваха обиди и ругатни, а малка тълпа от хора се бе събрала да ги позяпа.

Вратата на най-близката къща беше разбита. На земята имаше кафез с три живи пилета.

Кристина застана между мъжете и извика:

– Спрете веднага, заповядвам ви в името Господне.

Не беше нужно много да ги убеждава, вероятно бяха изчерпали гнева си, след първите няколко удара и може би бяха доволни, че някой ги спря. Двамата веднага отстъпиха назад и отпуснаха ръце.

– Какво става тук? – попота Кристина.

Двамата мъже и жените им започнаха вкупом да говорят.

– Един по един! – извика Кристина.

Тя посочи по-едрия от двамата мъже, който имаше синя подутина около окото си.

– Ти си Димитър на Нено сина, нали? Обясни какво става!

– Залових Тони да краде пилетата на Никола. Ето виж, как е разбил вратата му.

Тони бе дребен мъж, който се бе наострил като петел предизвикан на бой. Димитър му бе разкървавил устата, но това не попречи на Тони да се разкрещи:

– Никола ми дължи пари. Тези пилета ми се полагат.

– Никола наскоро умря, от тогава аз храня тези пилета, – възрази Димитър.- Аз съм се грижил за тях, значи са мои.

– Така, – замисли се за малко Кристина, – и двамата имате право над тези пилета, единият за дълга, а другитя, че се е грижил за тях.

И двамата останаха смутени и объркани, когато чуха, че и двамата имат право над пилетата.

– Тони, извади едно от пилетата в кафеза, – нареди Кристина.

– Да, но …. – обади сеДимитър.

– Не бързай да спориш, – каза Кристина, – знаеш, че до се га не съм постъпвала нечестно?!

– Е, да така е…, – смънка Димитър.

Тони извади едно от пилетата, което недоволно пърхаше с криле.

– Дай го на жената на Димитър, – каза Кристина.

– Какво? – не повярва на ушите си Тони.

– Няма да те измамя или ощетя, Тони, повярвай ми, – спокойно коментира Кристина.

И той неохотно подаде пилето на намусената жена на Димитър, която го взе с готовност.

– Благодари на Тони, – обърна се Кристина към жената.

Съпругата на Димитър бе ядосана, но се подчини:

– Благодаря ти , Тони.

– Сега, Димитре, дай едно пиле на жената на Тони, – нареди Кристина.

Димитър с глуповата усмивка подаде пилето на жената на Тони, която веднага каза:

– Благодаря ти, Димитре.

И четиримата почнаха да осъзнават каква глупост са направили.

– Ами третото пиле? – попита Димитър.

Кристина огледа тълпата и видя едно 11-12 годишно момче.

– Как се казваш? – попита го Кристина.

– Драго, бабо Кристина, – каза момчето.

– Занеси това пиле в църквата и го дай на отец Никодим. Кажи му, че Димитър и Тони ще дойдат след малко да поискат прошка за алчността си.

Драго взе пилето и тръгна към църквата, а тълпата се разпръсна.