Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.

Шлосерът Давид Трайков създаде нещо чудно. Той бе направил необичаен служител за храма, който приличаше на човек и робот, който беше висок около 180 сантиметра и тежеше 60 килограма.

Човекоподобната фигура можеше да движи тялото, ръцете и главата си. Лицето ѝ бе човешко, покрито със силикон, който имитираше кожата на човек. В дясното ѝ око бе поставена камера.

По-голямата част от робота-човек се състоеше от метал и демонстрираше техногенна естетика от проводници и детайли.

Много от хората посрещнаха това техночудо  възмутени. Електронният проповедник не се хареса на всички:

– Как може да се получи благословение или нравоучение от бездушна машина? – роптаеха те.

Но се намериха и много привърженици и то между свещениците:

– Много разбират те, – засмяха се някои от тях. – Нима не разбират, че това изобретение е ориентирано към новото поколение.

– Не е тайна, че младите хора постепенно се отделят от църквата, но може би „новият проповедник“ ще ги заинтересува, – съгласи се друг.

Според замисълът на Давид Трайков, роботът щеше да общува с младежите на разбираем за тях език и по такъв начин се очакваше да ги доведе до вечните истини.

– Какво роптаете, колеги? – обади се един възрастен свещеник. – Още по времето на Мартин Лютер във Витемберг бил представен железен проповедник. Неговият изобретател го нарекъл Bless-U2. Е, той не е бил толкова съвършен като този, но е предизвикал фурор сред посетителите на местната църква.

– Това решение е неудобно от гледна точка на духовността …., – малко нерешително се възпротиви мъж на средна възраст.

– Хора, – скокна един запален привърженик на робота, – трябва да по разсъждаваме върху темата: „Не е важно чрез какво човек е дошъл до Бог“.

– Нашето общество не роптае против електронни продавачи, медицински сестри или келнери, – зави млад господин заслушан в споровете, – тогава защо се противи на един електронен проповедник?

– Когато машината проникне в сферата на духовността или изкуството, това предизвиква противоречиви чувства, – констатира мъж облечен в черно, с очила на носа и бомбе на главата.

Споровете ще продължават, но това което е основно поръчение за повярвалите в Христос, трябва ли да се преотстъпва дори на машина?

Слънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.

Първите лъчи на новия ден нахлуха през прозореца. В полуосветената стая на масата седеше мъж с буйни коси и очила с голям диоптър.

Димитър бе замрял с химикалка над белите листове, а взорът му се бе отнесъл нанякъде. Неспокойната му мисъл бе навлязла в дълбока и необхватна зона.

– Как да обясня на хората кой е Бога и каква е Неговата същност? – отчаян пророни тихо в тишината Димитър.

Той дълго и напрегнато бе мислил по въпроса, но нищо не се получаваше. Изморен от напрегнатия размисъл, той почувства болка в главата.

– Ще изляза да се поосвежа край морето, – реши Димитър.

Вървейки по пясъка, той все още разсъждаваше върху измъчващия го въпрос.

Неусетно стигна до малко момче, което бе изкопало малка дупка на брега. Детето с парче от счупена чаша изливаше вода от морето в пробития отвор на пясъка.

– Какво правиш, момченце? – попита Димитър.

– Направих си дупка и искам да прелея всичката вода от морето в нея, – отзивчиво отговори малчугана.

Димитър се засмя и продължи нататък по брега.

– Колко са наивни децата, – каза си той. – Какво знаят и разбират те?!

Изведнъж Димитър се спря. Почеса се по главата и се усмихна.

– Не съм ли и аз като това малко дете? Със своите ограничени възможности искам да обхвана и разкрия на другите същността на необятния и безграничен Бог. Толкова съм малък спрямо Него. По-добре да му се покоря. Да позная волята Му и да я изпълня в живота си.

Денят беше мрачен, но облаците скоро се разбутаха и слънцето се усмихна чаровно на събралите се да празнуват днешния ден.

Минчо обикаляше наоколо и се чудеше: „Какво ще правят тези хора тук?“ Той бе само петгодишен и тепърва се ориентираше в събитията.

Беше дочул някой да казва, че днес е „Ден на будителите“, но думата будители съвсем не му бе ясна.

По звучение я свързваше със будя, събуждам. Нали и него всяка сутрин го будеха да ходи на детска градина.

Минчо забеляза един солидно облечен господин, настрани от събралите се, който се взираше в някакви листове, прелистваше ги и нещо мърмореше под носа си. Очилата му често падаха и той го понаместваше.

Минчо предпазливо се приближи към мъжа, дръпна го леко за горната дреха и тихо каза:

– Здравейте!

Мъжът бързо се обърна, видя момчето и му се усмихна.

– Здравей, какво правиш тук?

– Нали днес е празник на ….. будителите, – запъна се Минчо. – А кои са тези будители? Те събуждат ли някой, както мама сутрин го прави за мен?

Мъжът се засмя и разроши сламената коса на Минчо.

– Или може би това са такива, които бутат някой да направи нещо, – плахо предположи Минчо.

– Донякъде си прав със побутването, – каза съвсем сериозно мъжът. – Това са били бележити и всеизвестни българи, които са умеели да убеждават другите в името на висш идеал или някоя значима цел. И това не е свързано с тяхното лично ощастливяване, а с желанието за по-добър живот на народа.

– Като Левски ли? – попита Минчо.

– Да, като него, – отговори мъжът. – Трудно му е било на Дякона да организира народа и да накара чорбаджиите да развържат кесиите си.

– А днес има ли …. будители? – попита Минчо.

– Животът ни е труден, – каза мъжът, – но винаги се намират хора край нас, които ни подтикват да бъдем добри. Това са онези хиляди светулки, които ни направляват по правилния път.

– Когато порасна, – възторжено подскочи Минчо – ще стана будител. Ще помагам на хората да стават по-добри и да се обичат.

– Да не забравиш, – засмя се мъжът.

Музиката гръмна на площада и хората започнаха да се стичат към трибуната, която бе окичена с цветя.

Минчо загуби събеседника си в тълпата, но макар и със закъснение се закани:

– Ще видиш, чичко, ще стана будител.