Шлосерът Давид Трайков създаде нещо чудно. Той бе направил необичаен служител за храма, който приличаше на човек и робот, който беше висок около 180 сантиметра и тежеше 60 килограма.

Човекоподобната фигура можеше да движи тялото, ръцете и главата си. Лицето ѝ бе човешко, покрито със силикон, който имитираше кожата на човек. В дясното ѝ око бе поставена камера.

По-голямата част от робота-човек се състоеше от метал и демонстрираше техногенна естетика от проводници и детайли.

Много от хората посрещнаха това техночудо  възмутени. Електронният проповедник не се хареса на всички:

– Как може да се получи благословение или нравоучение от бездушна машина? – роптаеха те.

Но се намериха и много привърженици и то между свещениците:

– Много разбират те, – засмяха се някои от тях. – Нима не разбират, че това изобретение е ориентирано към новото поколение.

– Не е тайна, че младите хора постепенно се отделят от църквата, но може би „новият проповедник“ ще ги заинтересува, – съгласи се друг.

Според замисълът на Давид Трайков, роботът щеше да общува с младежите на разбираем за тях език и по такъв начин се очакваше да ги доведе до вечните истини.

– Какво роптаете, колеги? – обади се един възрастен свещеник. – Още по времето на Мартин Лютер във Витемберг бил представен железен проповедник. Неговият изобретател го нарекъл Bless-U2. Е, той не е бил толкова съвършен като този, но е предизвикал фурор сред посетителите на местната църква.

– Това решение е неудобно от гледна точка на духовността …., – малко нерешително се възпротиви мъж на средна възраст.

– Хора, – скокна един запален привърженик на робота, – трябва да по разсъждаваме върху темата: „Не е важно чрез какво човек е дошъл до Бог“.

– Нашето общество не роптае против електронни продавачи, медицински сестри или келнери, – зави млад господин заслушан в споровете, – тогава защо се противи на един електронен проповедник?

– Когато машината проникне в сферата на духовността или изкуството, това предизвиква противоречиви чувства, – констатира мъж облечен в черно, с очила на носа и бомбе на главата.

Споровете ще продължават, но това което е основно поръчение за повярвалите в Христос, трябва ли да се преотстъпва дори на машина?

Денис беше фермер и добре се справяше със земята и животните. Успя да спести пари и си купи трактор. Много му се радваше.

-Тази машина ще отмени тежкият ми труд, – със задоволство казваше Денис.

Един ден както караше трактора, попадна в една малка вдлъбнатина в земята, която заради избуялата трева изцяло не се забелязваше.

За миг Денис се изтърколи от седалката на трактора и се намери притиснат под него. Опита се да се измъкне, но тежката машина здраво го бе затиснала и не му даваше да помръдне.

– Мястото е пусто, – безнадеждно си каза Денис. – От тук почти никой не минава. Дори не знам какво ми е състоянието. Колко дълго ще мога да изкарам така?

През това време дъщерите на Денис Ана и Виктория се върнаха от училище. Кучето неспокойно се въртеше завързано около колибката си.

– Виж, колко неспокоен е Бенджи, – каза Ана, – сигурно му е омръзнало да стои на едно място.

– Хайде да го поразкараме, – предложи Виктория.

И двете момичета тръгнаха с кучето на разходка. Времето бе хубаво и двете сестри късаха цветя, смееха се и се радваха на прелитащите птици и малки животинки, които пробягваха покрай тях.

Изведнъж Бенджи хукна. Момичетата се затичаха след него.

Внезапно кучето спря и започна силно да лае. Едва тогава сестрите забелязаха баща си, който бе затиснат под трактора.

Виктория веднага позвъни по телефона си за помощ, но не се знаеше, кога щеше да пристигне тя.

– Няма време за губене, – каза сериозно Ана.

– Какво можем да направим? – попита уплашено Виктория.

– Трябва да отместим трактора и да изтеглим татко.

– Ти си луда! – изкрещя Виктория.

И може би тя бе права, защото две слаби момичета едното на 14, а другото на 15 години, не притежаваха такава сила, за да направят това, но баща им можеше да умре.

Без повече приказки двете сестри хвана трактора и се опитаха да го повдигнат. Машината не помръдна.

Момичетата отново се напънаха и отново неуспех, но те не се отказаха, защото баща им губеше съзнание.

Опитаха пак. Отново нищо. Така Ана и Виктория най-малко десет пъти се напъваха да повдигат тежката машина.  Най-накрая успяха и освободиха баща си.

По-късно те не можеха да повярват как са го направили, но по този невероятен начин спасиха живота на баща си.

Какво стана? Как успяха? Такова нещо има ли някакво правдоподобно обяснение?

Семейството на Денис посещаваха редовно богослуженията в най-близката църква до тях, която се намираше на 250 километра от фермата. И Бог ги възнагради за тяхната верност. Запазен бе земният живот на един мъж.

В офиса настана суматоха. Сътрудниците на фирмата тичаха насам натам като обезумели. Силно безпокойство и страх бе обхванало всички. Паниката царуваше мощно и целенасочено.

– Бъгнаха компютрите.

– Всичко замря.

– Не мога да възстановя системата.

– Всички файлове, цялата информация отиде на кино.

Това беше, неподлежаща на съмнение, вирусна компютърна атака. Беше настъпила всеобща безизходица. Компютрите полудяха и започнаха да работят така, както никой не ги е програмирал, след което замряха. Настъпи пълна тишина.

– За да се възстанови работата на компютрите, трябва да подменя напълно софтуера, – каза след дълбока въздишка администраторът, който контролираше състоянието на тези доскоро послушни машини.

– Този вирус, – засмя се напук на всичко Валери, – ми прилича на греха, който е отровил света. Бог е създал първите хора съвършени и безгрешни. Те нямаха нужда от нищо , но притежаваха здрава връзка с Бога.

– Да, но и те възстановиха против Твореца си – опонира веднага Росица – и резултата не закъсня. Греха проникна в света и го порази смъртоносно. Връзката с Бога бе разрушена. Сърцата на хората станаха слаби и покварени.

– Вирусът на греха бе поразен от Христос, както и новият софтуер ще премахне пакостите на компютърната зараза, – намеси се Радко. – Хубавото е, че влизайки в живота ни, Исус го изменя отвътре и „вирусът“ няма власт над нас.

– Един ден Бог завинаги ще ни освободи от вируса на греха и ще обнови цялото творение, – заключи Валери.

Ден като ден. С малко слънце и много облаци. Вятър нямаше, а това обещаваше поне малко по-топло време.

Хората навели глави крачеха натоварени с проблемите на своето ежедневие.

Мартина се нуждаеше от определена сума пари, за това е насочи към най-близкия банкомат. Но там стана свидетел, на нещо доста интересно.

Възрастна жена насилваше банкомата. Той се съпротивляваше и изхвърляше негодната ѝ карта, но бабата привикнала насила да храни внуците си, натискаше с лявата си ръка картата в банкомата.

И накрая тя победи. Банкоматът погълна нежеланият пластмасов боклук и умря. Бабата се разяри и започна да удря с юмруци по металния корпус на машината, но картата не се показа, нито някакви пари.

Мартина не можеше да понесе подобна вандалщина, за това се опита да помогне на жената.

– Навярно сте вкарали някоя друга карта.

– Вчера беше тази и всичко беше наред, – отговори бабата троснато,  напълно убедена в своята правота.

Това звучеше като: „Вас не ви засяга конфликта ми с електронното чудовище, по-добре чакайте реда си и не се месете“.

Възрастната жена не бе в състояние да се вслушва в съветите на който и да е, особено пък на млад човек.

– Проверете в чантата си, може да сте се объркали и да сте вмъкнали някоя друга пластмасова подобна на нея карта, – Мартина се опита да бъде малко по-мила.

– Объркала, – възмути се бабата, – много добре знам с какво да тегля пари. Не ме учи какво да правя.

И възрастната жена продължи да налага с юмруци банкомата. Младо момиче работещо в банката, побърза да се намеси и да успокои развилнялата се жена.

– Не ми пречете, това чудовище не иска да ми даде пенсията, – крещеше разярена бабата, – дори картата ми погълна. Ако не ми дадете парите, на парчета ще направя този банкомат.

Мартина не се съмняваше, че бабата може да го направи, но тя не дочака края на войната между машината и човека, а се насочи към друг банкомата.

И без това бе загубила достатъчно много време за да наблюдава една безсмислена схватка, породена от несъобразителност и липса на благоразумие.

– Понякога дотолкова много се чувстваме прави, – каза си Мартина, – че на всяка цена искаме да победим, без да размислим и да включим главата си.

Машината взе да трещи още по-силно. Този звук не предвещаваше нищо добро. Стойчо пипна мотора и заключи:

– Загрял е – и натисна копчето. – Трябва малко да почине и тя душа носи.

Настана тишина, която бе като благодат в сравнение с предишната трескотевица. Сега вече се чуваше и чирикането на врабчетата и тракането на клюнове на щъркелите в гнездото им.

Стойчо се наведе и посочи на Жоро един малък отвор в мрежата, с която бе обиколен мотора на машината и попита:

– През тая дупка може ли да се провре дебел плъх?

– Ти луд ли си, – засмя се Жоро. – През нея би минало само малко мишле.

– Да, ама се е проврял. Вчера пускам машината и усещам, че перката за охлаждане опира в нещо и не иска да се върти. Махнах мрежата и гледам перката е разкъсала ей такъв голям плъх – и Стойчо разпери нашироко длани.

– Как се е проврял там?

– Поотслабнал е, – засмя се Стойчо. – Някои животни, щом усетят нещо вкусно и през иглени уши ще минат. Пък нали знаеш колко смляно брашно се натрупва между машината и мрежата. Това го е съблазнило и нашият юнак е направил невъзможното.

– Абе то и при хората става така, – захили се предизвикателно Жоро. – Гледаш го дебеланко, пък щом му се отдаде случай, може и да поотслабне само и само да се навре в чуждото и да отмъкне нещо по-така.

– Така можем да приказваме и до утре, – каза Стойчо. – Работа трябва да се върши.

И той включи отново машината. Тя забумтя значително по-безшумно и разчупи властващата до скоро тишина.